О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 970
гр. София 27.07.2015 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 13 юли през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 2046 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника [фирма] [населено място], чрез гл.юрисконсулт Д. Б. против решение от 22.12.2014 г. по в.гр.дело № 6574/2014 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 26.02.2014 г. по гр.дело № 27870/2013 г. на Софийски районен съд, в частта, с която е осъден жалбоподателят да заплати на осн.чл.49,вр.чл.45 ЗЗД на М. Д. А. сумата 8000 лв. обезщетение за неимуществени вреди вследствие удар от метална греда на 14.04.2013 г., собственост на [фирма] [населено място], при което са му причинени физически и психически травми, ведно със законната лихва за забава върху присъденото обезщетение, считано от 14.04.2013 г. до окончателното изплащане на сумата. Жалбоподателят поддържа основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК – нарушение на материалния закон и необоснованост.
В изложението е поставен правният въпрос-относно определяне размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди, че съгласно чл.52 ЗЗД то се определя от съда по справедливост, като според задължителната съдебна практика на ВКС съдът следва да съобрази обезщетението с конкретно претърпените вреди, с конкретно търпените болки и страдания от конкретното увреждане, решен в противоречие с практиката на ВКС – ППВС № 4/68 г., решение № 391/13.01.2012 г. по гр.дело № 201/2011 г. на ВКС, III г.о., решение № 394/18.01.2012 г. по гр.дело № 1520/2010 г. на ВКС III г.о., постановени по чл.290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба М. А., чрез адв.Б. М. в писмен отговор е изразил становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Третото лице помагач на [фирма] [населено място] [фирма] не е изразило становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
С въззивното решение в обжалваната част Софийски градски съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр. осн. чл. 49, вр.чл.45 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД.
Въззивният съд е приел, че обжалваното първоинстанционно решение – в уважената част на иска е валидно и допустимо. Прието е, че като краен резултат е правилно и на основание чл.272 от ГПК е препратил към мотивите на СРС.
Взети са предвид разпоредбите на чл.49 ЗЗД, според които този който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Съобразена е практиката на ВС – ППВС №7/1958г., с която е прието, че отговорността по чл.49 от ЗЗД е за чужди виновни противоправни действия, че отговорността на възложителя е за вреди причинени от изпълнителя на работата и по характер е безвиновна, обезпечителна и се поражда при наличието на вреди, причинени на пострадалия от лице, на което отговорният по реда на чл.49 ЗЗД е възложил изпълнението на работа.
Прието е за установено, че ищецът М. А. е претърпял физическо нараняване, което му е причинило болки и страдания – при игра на футбол на игрище, стопанисвано от ответника-сега жалбоподател се е ударил в метален кол, намиращ се в близост до игрището. Жалбоподателят не е оспорил обстоятелството, че той стопанисва игрището, на което е настъпил инцидента. Съдът е приел въз основа на представеното удостоверение за вписани обстоятелства в ТР, че ответникът-жалбоподател е дружество с предмет на дейност- управление, експлоатация, поддръжка и т.н. на спортни уреди, обекти и съоръжения, че е търговец, който се занимава професионално с поддръжката на обекти като игрището, на което е настъпил инцидента, при който е пострадал ищеца. С оглед това съдът е приел, че в рамките на професионалната търговска компетентост – формирана от опит, знания, умения, практика- на ответното дружество е да подсигури и поддържа стопанисваните от него игрища и съоръжения по такъв начин, че да се изключат уврежданията на лицата, ползващи тези съоръжения по предназначението им. Преценено е за правилно приложението от районния съд на разпоредбите на разпоредбата на чл.21,ал.3 от Инструкция №34 за хигиена на спортните обекти, която разпорежда предмети, които нямат връзка с футболната игра да бъдат разположени на разстояние- поне 4 метра- от игрището. Според въззивния съд дори и да не се прилага в случая цитираната разпоредба общото правило на чл.45 от ЗЗД и производната на него норма на чл.49 от ЗЗД създава задължение на стопанисващия игрището да го поддържа така чрез своите служители, че ползващите го да не бъдат безпричинно наранявани, че в противен случай дружеството стопанисващо игрището или виновните негови служители носят отговорност за причинените вреди на ползващите игрището.
Направил е извода, че са налице елементите от фактическия състав на чл.49 ЗЗД – ищецът е увреден, увреждането е противоправно и е настъпило вследствие бездействие на служители на ответника, които не са осигурили безопасното ползване на спортното съоръжение, каквото задължение дружеството ответник има съобразно разпоредбата на чл.45 и чл.49 от ЗЗД. Прието е, че искът е доказан по основание.
За неоснователно е преценено възражението на ответника в отговора на ИМ, че ударът на ищеца с метален кол до игрището за футбол стопанисвано от ответника е случайно събитие. Според въззивния съд случайното събитие означава безвиновно увреждане на пострадалото лице, поради това,че увреждащият не е бил длъжен или не е могъл да предвиди настъпването на вредоносния резултат.
Относно възражението за съпричиняване на увреждането като за неговото настъпване следва да се търси основание и в поведението на самото увредено лице съдът е приел, че е направено за първи път с въззивната жалба, поради което и на осн. чл.133 от ГПК и тълкуване на с ТР №1 /2013г , т.д. № 1/2013г на ОСГТК на ВКС – т.4 същото е преклудирано.
При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е взел предвид разпоредбите на чл.52 ЗЗД, според които обезщетението за причинени неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Прието е за установено, че вследствие на удара с металния стълб ищецът е претърпял скалпова рана на главата – челно, че се е наложило оперативно лечение- реимплантация на скалп. Ищецът е бил хоспитализиран за периода от 14.04. до 18.04.2013г . Възприето е заключение на вещо лице по назначена СМЕ и е посочено, че ищецът е изпитвал интензивни болки първите 4-5 дни, периодът на оздравяване е продължил 10-12 дни, след което са махнати конците от оперативното наместване на скалпа и е останал белег, който няма да изчезне във времето. Относно претърпените болки и страдания от ищеца са обсъдени и възприети показанията на свидетелите Б. и А..
Съдът е взел предвид естеството на претърпяната травма, срока на възстановяване на ищеца, първоначалните силни болки, претърпения стрес, довел до това, че ищецът от инцидента не играе футбол, трайно останалия видим белег на главата – челно на млад човек и е направил извода, че паричното обезщетение на ищеца за претърпени неимуществени вреди възлиза на 8 000 лв., до който размер исковата претенция следва да се уважи.
При тези съображения съдът е потвърдил първоинстанционното решение, с което предявеният иск е уважен за сумата 8000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ищеца, заедно със законната лихва, считано от 14.04.2013 г. до окончателното изплащане на сумата. В отхвърлената част на иска над 8000 лв. до 15000 лв. решението на първоинстанционния съд не е обжалвано и е влязло в сила.
По правния въпрос:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения правен въпрос.
С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е застъпено становището, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.
С решение № 391/13.01.2012 г.по гр.дело № 201/2011 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че съгласно трайно установената практика на ВКС, размера на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл.52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. Прието е, че справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател, че справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. В същият смисъл е и разрешението на правния въпрос в решение № 394/18.01.2012 г. по гр.дело № 1520/2010 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВС и ВКС. В случая съдът е преценил всички относими към спора доказателства и всички конкретно установени обстоятелства, касаещи претърпените от ищеца М. А. неимуществени вреди. Взел е предвид характера на увреждането, извършеното оперативно лечение – реимплантация на скалп, периода на оздравяване – 10-12 дни, трайните последици от същото – останалия видим белег на главата – челно, преживяния стрес в момента на злополуката и след това в хода на лечението, възрастта на ищеца. Правните изводи на съда относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са съобразени с посочената практика на ВС и ВКС. С оглед на това настоящият съдебен състав преценява, че не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по така формулирания правен въпрос. Всички останали доводи в изложението касаят правилността на решението на въззивния съд в обжалваната част и не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК.
С оглед на посочените съображения съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280, ал.1,т.1 ГПК по въпроса, поставен от жалбоподателя [фирма] [населено място].
Като взема предвид изхода на спора съдът намира, че в полза на ответника по жалбата следва да се присъди сумата 350 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 19493/22.12.2014 г. по в.гр.дело № 6574/2014 г. на Софийски градски съд по касационна жалба вх. № 22935/20.02.2015 г., подадена от ответника [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място][жк], С. о., [жилищен адрес] чрез гл.юрисконсулт Д. Б..
Осъжда [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място][жк], С. о., [жилищен адрес] ЕИК ***** да заплати на М. Д. А., ЕГН [ЕГН] [населено място], П. обл., [улица] сумата 350 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: –