О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 979
София, 24.07.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети юли две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 2932/2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от П.на Република България ,чрез прокурор от А. п. – П. против решение № 635/12.12.2013 год., постановено от Пловдивски апелативен съд по гр. д. № 1084/2013 год.,в частта,с която е осъдена П. на РБ да заплати на И. Г. В. обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в размер на 1500 лв.,ведно със законната лихва ,считано от 16.02.2010 год. до окончателното й изплащане.
Подадена е и насрещна касационна жалба от адв.М.Т. – процесуален представител на И. Г. В. против въззивното решение в частта, с която са отхвърлени исковете за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение до пълния предявен размер,за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди,свързани с мярката за неотклонение”задържане под стража” и незаконните принудителни административни мерки”забрана за издаване на международен паспорт” и „забрана за напускане на страната”.
В касационната жалба на П. на Република България се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по материалноправния въпрос за причинната връзка между незаконния акт и вредите и процесуално-правния въпрос за определяне на неимуществените вреди,след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост, визиран в чл.52 ЗЗД,които са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в ТР № 3/2005г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС и в решения на ВКС постановени по реда на чл.290 ГПК,като и решения на САС и ОС-Ямбол.
В насрещната касационна жалба на И. Г. В. се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи ,че настоящия случай е от значение за осъвременяване на тълкуването и прилагането на действащото национално и международно законодателство ,както и съдебната практика относно отговорността на държавата и общините за причинените неимуществени вреди от незаконосъобразните им действия,поради което е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1,т.1 и т.2 ГПК.
Въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото е приела,че образуваното срещу ищеца наказателно производство е продължило от 27.05.1994 година, когато ищецът е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 196 а във връзка чл. 195 ,ал., 1 т. 3,4 и 5 от НК, до 29.01.2010 година, когато окончателно е прекратено с постановление на С. районна прокуратура, поради изтекла абсолютна давност. След частичното прекратяване на производството по обвинението по чл. 196 а от НК е останало обвинението по чл. 195 ал. 1 т. 3,4 и 5 от НК, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от една до десет години.Вземайки предвид разпоредбите на чл.80,ал.1,т.3 НК уреждаща давността,погасяваща наказателното преследване и чл.81,ал.3 НК уреждаща абсолютната давност, съдът е приел,че абсолютната давност е изтекла на 23.04.2009 година, а постановлението за прекратяване на наказателното производство е от 29.01.2010 година, т.е. девет месеца и шест дни след изтичането й.Прилагайки т. 8 от ТР № 3 от 22.04.2005 година на ВКС по т.гр. дело № 3/2004 год.е направил извод,че процесуалните действия, извършени преди изтичането на давността или амнистирането на деянието, не дават право на обезщетение, защото са били законни, т.е. липсва елемент от фактическия състав на отговорността на държавата. Само ако наказателното производство продължи по искане на обвиняемия или подсъдимия по реда на чл. 21 ал. 2 във връзка с чл. 21 т. 2 и 3 от НПК и чл. 288 ал. 2 от НПК или прокурорът внесе предложение за оправдателна присъда и лицето бъде признато за невиновно с влязла в сила присъда, то има право на обезщетение по чл. 2 ,ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ / предишна т. 2/.В конкретния случай наказателното производство е образувано преди наказателното преследване да е погасено по давност. То обаче не е продължено по реда на чл. 21 ал. 2 от НПК с постановяване на оправдателна присъда, поради което не може да се иска обезщетение до момента на изтичане на абсолютната давност.Наказателното преследване е незаконно само за времето, след като е изтекла абсолютната давност до прекратяване на наказателното производство. Само за този период са налице предвидените в закона предпоставки за ангажиране отговорността на ответника Прокуратурата на Република България за претърпените от ищеца неимуществени вреди.Приел е,че по отношение на начина, по който първоинстанционния съд е приел и разгледал претенциите на ищеца по чл. 2, ал. 1, т. 2 / сегашна т. 3/ от ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди, а именно разграничавайки претенциите за вреди от прекратеното наказателно производство, за вреди от взетата мярка в рамките на това производство- „задържане под стража“, както и за вреди от наложената административна мярка „забрана за напускане пределите на страната“ , е неправилен и не е съобразен със задължителната съдебна практика. Позовавайки се на т. 13 от TP № 3 по т. дело № 3/2004 година на ОСГК на ВКС е приел,че обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2 ,т. 2, пр. 1 и 2 от ЗОДОВ / сега т. 3/ включва и обезщетението за вреди от незаконно наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“, а обезщетението за имуществени вреди се присъжда самостоятелно. В случая, доколкото са претендирани неимуществени вреди заради прекратеното наказателно производство, е приел,че неправилно съдът е допуснал и разгледал самостоятелна претенция, свързана с мярката за неотклонение, тъй като обезщетението за вредите от незаконното задържане под стража се обхваща от обезщетението за вреди от незаконното наказателно производство при прекратяването му, но не поради изтекла абсолютна давност или амнистия. В случая наказателното производство по отношение на ищеца е прекратено поради изтекла давност за наказателно преследване, а мярката за неотклонение „задържане под стража“ е взета преди давността да е изтекла, т.е. тя е законна по смисъла на т. 8 от TP № 3 по т. дело № 3/2004 год. на ОСГК на ВКС, поради което за нея липсва основание за присъждане на обезщетение по чл.2, ал. 1, т. 3 / предишна т. 2/ от ЗОДОВ. По отношение на присъденото с първоинстанционното решение обезщетение от 40 000 лева за неимуществени вреди ,от наложената принудителна административна мярка „забрана за напускане пределите на страната“, дължима солидарно от Прокуратурата и от МВР съдът е приел,че искът е неоснователен,тъй като ,когато незаконното действие или акт на администрацията / в случая забраната за напускане на страната и за издаване на международен паспорт/ се осъществяват по нареждане на органите на следствието или прокуратурата, административният орган не носи отговорност за вреди, тъй като действа при условията на обвързана компетентност. По отношение на вредите, настъпили в резултат на наложените по нареждане на Прокуратурата принудителни административни мерки, тя не носи самостоятелна отговорност, а те се преценяват при определяне глобалния размер на обезщетението, което се присъжда на основание чл. 2 от ЗОДОВ. Съобразно изложеното е отменил първоинстанционното решение в частите, с които съдът се е произнесъл със самостоятелни диспозитиви, присъждайки обезщетение от 50 000 лева за неимуществени вреди от мярката за неотклонение „задържане под стража“, дължими от Прокуратурата и 40 000 лева неимуществени вреди от наложените принудителни административни мерки, дължими солидарно от Прокуратурата и от МВР и е отхвърлил исковете в тези им части. По отношение на претенцията за обезщетение за неимуществени вреди от незаконното наказателно преследване през периода от изтичане на абсолютната давност 23.04.2009 год.до прекратяване на наказателното производство на 29.01.2010 год., което включва и обезщетението за търпените принудителни административни мерки, свързани със забраната за напускане на страната,е отчел тежестта на обвинението, обстоятелството, че наказателното производство е продължило сравнително кратко – девет месеца и шест дни след изтичане на давността, че основните негативни изживявания на ищеца, установени с доказателствата по делото, са свързани с периода на изтърпяване на мярката за неотклонение „задържане под стража“ за една година и пет месеца през 1994 и 1995 година и непосредствено след това, но не и с периода от 23.04.2009 година до 29.01.2010 година, за който няма доказателства за конкретни негативни изживявания и същите следва да бъдат свързвани само с напрежението от наличието на висящо наказателно производство и е приел,че сумата от 1500 лева справедливо ще репарира вредите, които ищецът е понесъл от незаконното обвинение през този период. При определяне на този размер на обезщетението съдът е съобразил освен това от една страна, че през този период наложените принудителни административни мерки спрямо ищеца все още не са били отменени,а от друга страна , че след 01.07.2007 година, от когато се водят регистрите, ищецът не е подавал заявление за издаване на международен паспорт.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по материалноправния въпрос за причинната връзка между незаконния акт и вредите не е налице,защото изводите на въззивната инстанция са в съответствие с константната практика,според която държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането и когато наказателното производство е прекратено в досъдебния му стадий по отношение на някои от повдигнатите обвинения. В този случай е изцяло приложима постановката на т.11 от ТР № 3/2005 г. – вземат се предвид всички обстоятелства: броят на деянията, за които производството е прекратено, тежестта на извършените дейния, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които производството е прекратено; причинна връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията, за които обвинението е прекратено и причинените вреди – болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, т. 2, пр. 2 ЗОДВПГ включва и обезщетението за вреди от незаконно наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“ по обвинение, наказателното производство по което е било прекратено в досъдебния стадий.При определяне законността на предприета ограничителна мярка не следва да се борави с евентуални хипотетични възможности, а когато производството, във връзка с което е определена мярката е прекратено, то тази мярка се явява без законно основание, като обезщетението за неимуществени вреди от незаконното обвинение обхваща и вредите от незаконното задържане под стража – т.13 от ТР № 3/2005 г.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуално-правния въпрос за определяне на неимуществените вреди,след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост визиран в чл.52 ЗЗД не е налице,защото посочената съдебна практика е от категорията на задължителна практика на ВКС, но това не е достатъчно да се приеме, че е налице релевираното основание за допускане на касационно обжалване. Касаторът е следвало да конкретизира в какво се състои противоречието между обжалваното решение и цитираната съдебна практика. Формалното посочване за глобално присъдено обезщетение, без да се посочи кой от критериите при прилагането на чл.52 ЗЗД е нарушен с обжалваното решение, изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.За пълнота на изложението следва да се посочи,че поставеният правен въпрос,макар и формулиран общо не е разрешен в противоречие с константната практиката на ВКС,възприета в т.ІІ на ППВС № 4/1968 год.,съгласно която въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими , а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е и в нарушение на т.3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., според които отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия ,а в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан. Разглежданият казус не е такъв.Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението , дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. Според касатора противоречието се изразява в това, че във въззивния акт липсват мотиви досежно наличието на причинно следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди.Следва да бъде посочено,че по същество това е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
Не е налице и релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Представените съдебни решения на ВКС,ОС-Ямбол и САС са постановени по случаи, които не са идентични със случая по настоящото производство. Липсата на сходство между случаите не обосновава наличието на въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД, който да е решаван противоречиво от съдилищата. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.Безспорно е, че съдът е длъжен да съобрази всички конкретно установени обстоятелства, за да приложи точно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди. Такава преценка въззивният съд е извършил, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване.
При липса на основания за допускане на касационно обжалване по касационната жалба и на основание чл.287,ал.4 ГПК не следва да се разглежда насрещната касационна жалба.
Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 635/12.12.2013 год., постановено по гр. д. № 1084/2013 год.на Пловдивски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: