О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 98
гр. София 19.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 2 декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 3480 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по две касационни жалби срещу решение № 3034/27.12.2018 г. по в.гр.дело № 2408/2018 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 26/07.02.2018 г. по гр.дело № 130/2017 г. на Окръжен съд Монтана в обжалваната му част, с която „Пътинженеринг-М“ АД е осъдено да заплати на основание чл.200, ал.1 КТ на М. Д. Ц. и К. Ц. Г. по 43 480 лв., а на М. Д. К. – 103 480 лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от настъпила на 12.06.2015 г. смърт на Д. К. Ц., причинена от трудова злополука на 31.05.2015 г., ведно със законната лихва за периода от 12.06.2015 г. до окончателното заплащане на сумите, като исковете са отхвърлени до пълните предявени размери от по 100 000 лв. за първите двама ищци и от 180 000 лв. за ищцата М. К..
Първата касационна жалба е подадена от М. Д. Ц. – лично и като генерален пълномощник на останалите ищци К. Ц. Г. и М. Д. К., всички чрез адвокат Х. М. срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на Окръжен съд гр. Монтана в отхвърлената част на предявените искове. Поддържаните основания за неправилност по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, съответно да се отмени въззивното решение в обжалваната част и съдът да приложи правилно критерия за справедливост, заложен в чл.52 ЗЗД.
В изложението са формулирани следните правни въпроси, при позоваване на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК: 1. Достатъчно ли е съдът да цитира актове на ВКС, без да осмисли и приложи тяхното цялостно съдържание и общия разум на тези актове, като следва принципите за точното прилагане и развитието на правото, развитие всякога към все повече обективност, справедливост и хуманност; 2. Допустимо ли е съдът да изложи обективен анализ на доказателствата, определящи характера, величината и спецификата на неимуществените вреди на ищците, а при определяне паричния еквивалент на тези вреди да ги оцени наполовина; нормата на чл.52 ЗЗД, която възлага единствено и само на съда да определи паричния размер на неимуществените вреди по справедливост, чия справедливост има предвид – критерия за справедливост на съдебната институция, под върховенството на ВКС, или индивидуалните, лични критерии на човека-съдия; 3. Допустимо ли е съдебният състав да се ограничава и да цени само стеснен кръг от обстоятелства, формиращи механизма на настъпване и протичане на злополуката, но да отминава факти, установяващи общата атмосфера на беззаконие в обекта и последвалите очевидно уникални, поразяващи конкретни действия и бездействия, насочени към укриване на престъплението, доказване на вината и укриване на настъпилата смърт от компетентните власти и 4. Допустимо ли е елиминирането от гражданския съд на влязла в законна сила присъда, при наличие в н.о.х. дело на пълни самопризнания на деликвентите и безспорно установени обстоятелства от фактическа и правна страна относно въпроса за механизма на възникване и протичане на злополуката и относно въпроса за изключителната вина на деликвентите за престъпния вредоносен резултат, без какъвто и да е принос от пострадалия; игнорирането на императива на чл.300 ГПК не довежда ли автоматически до отмяна на принципа за СПН на съдебните актове, което пък позволява по гражданското производство да се събират устни и други доказателства за доказване съпричиняване на вредоносния резултат поради неправомерно поведение на пострадалия в резултат на негова инициатива, т.е. да се ревизира присъдата по наказателното дело.
Касационната жалба на ответника „Пътинженеринг-М” АД е подадена срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решението на Окръжен съд гр. Монтана в уважената част на предявените искове. В касационната жалба на „Пътинженеринг-М“ АД, представлявано от Т. П. П., чрез пълномощника адв. Г. Г., се съдържа оплакване за неправилно прилагане на чл.52 ЗЗД, както и за неправилност на извода на съда, че липсва съпричиняване от страна на пострадалия Д. Ц.. В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност, което жалбоподателят свързва с изложените по-горе твърдения за неправилност на въззивното решение, а също и общо позоваване на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответниците по втората касационна жалба я оспорват. Считат, че тя е просрочена и няма необходимото съдържание.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че двете касационни жалби са подадени в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирани страни срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и са процесуално допустими. Касационната жалба на „Пътинженеринг-М“ АД е подадена по пощата на 08.02.2019 г., в законния едномесечен срок, считано от датата на връчване на въззивното решение на 09.01.2019 г.
С въззивното решение Софийският апелативен съд е потвърдил решение № 26/07.02.2018 г. по гр.дело № 130/2017 г. на Окръжен съд Монтана в обжалваната му част, с която „Пътинженеринг-М“ АД е осъдено да заплати на основание чл.200, ал.1 КТ на М. Д. Ц. и К. Ц. Г. по 43 480 лв., а на М. Д. К. – 103 480 лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от настъпила на 12.06.2015 г. смърт на Д. К. Ц., причинена от трудова злополука на 31.05.2015 г., ведно със законната лихва за периода от 12.06.2015 г. до окончателното заплащане на сумите, като исковете са отхвърлени за разликите до пълните предявени размери от по 100 000 лв. за първите двама ищци и от 180 000 лв. за ищцата М. К..
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел следната фактическа обстановка:
Наследодателят на ищците Д. К. Ц. е бил в трудово правоотношение с ответника „Пътинженеринг-М“ АД, като е заемал длъжността „електротехник“. На 31.05.2015 г. той не е бил зает с преките си задължения, затова е бил включен в групата, която извършвала ремонта/монтажа на гумата на „Фадром“ L-34. При ремонта е настъпила трудова злополука, установена с протокол № 4 от 23.06.2015 г. Една от причините за настъпване на трудовата злополука представлява обстоятелството, че не е била преценена и предвидена вероятността от „изпускане на конусите“ на съединителните болтове, както и това, че вероятно не са били затегнати всички свързващи болтове, което довело до разделянето на двете части на джантата и удрянето на Д. Ц. от едната от тях. На 12.06.2015 г., вследствие трудовата злополука, е настъпила смъртта на Д. Ц.. Въззивният съд е анализирал свидетелските показания във връзка с претърпените неимуществени вреди от ищците – негови родители и дъщеря и е изложил подробни мотиви за близките отношения между тях, тежкото преживяване на смъртта, както и предхождащите трагични обстоятелства – настъпилата 5 години по-рано при ПТП смърт на И. Ц., брат на Д. Ц., както и смъртта на съпругата на Д. Ц. 2 месеца преди трудовата злополука.
При определяне размера на неимуществените вреди съдът е преценил разпоредбата на чл.52 ЗЗД и разясненията на ППВС № 4/1968 г. относно понятието „справедливост“ и критериите за определяне на справедливо обезщетение. Преценени са близките отношения между починалия и неговите родители, тяхната възраст – съответно 72 г. и 83 г., тежкото преживяване на смъртта на Д. Ц., като чувството за самота и дълбока горест ще продължи до края на живота им. От значение за определяне размера на дължимото заместващо обезщетение е преценено и обстоятелството, че за кратък период от време те са загубили най-близките си хора, на които са могли да разчитат, а именно двамата си сина – И. Ц. и Д. Ц.. Загубата на техния единствен жив син ги лишава от близък човек, на когото да разчитат за полагане на обикновени ежедневни грижи, с оглед на тяхната напреднала възраст, както и за материална подкрепа. Прието е, че заместващото обезщетение, което следва да се присъди на родителите М. Ц. и К. Г. за неимуществените вреди от смъртта на сина им Д. Ц., е в размер на по 60 000 лв. за всеки от тях. Размерът на обезщетението за третата ищца – дъщерята М. К., е определено на 120 000 лв., при отчитане на близките отношения с нейния баща, с когото са живели заедно, като тя е разчитала изцяло на неговите грижи, тъй като два месеца по-рано е загубила и своята майка. Отчетен е начинът, по който дъщерята е понесла загубата на баща си, както и интензитета на търпените болки и страдания – към момента на злополуката и последвалата смърт на бащата ищцата е била на двадесет и една години, изживяла е смъртта на баща си много тежко, била е силно разстроена, като случилото се е дало отражение и върху нейното психическо здраве, поради което тя е посещавала психиатър. Отчетено е, че тя ще продължава да изпитва негативните изживявания, свързани с мисълта, че занапред ще бъде лишена от родителска грижа, подкрепа и обич, като липсата на нейния баща ще я съпътства през целия ? живот.
Прието е за неоснователно възражението на ответника, че възнаграждението следва да се намали, тъй като пострадалият е допринесъл със своето противоправно поведение за настъпване на вредоносния резултат. Прието е също, че той не е действал при „груба небрежност“ по смисъла на чл.201, ал.2 ГПК. Според съда при трудова злополука е налице съпричиняване на вредоносния резултат, когато работникът извършва работата при липсата на елементарно старание и внимание, при пренебрегване на основни технологични правила за безопасност. Посочено е, че тези предпоставки в случая не са налице.
Съдът е кредитирал данните по представения протокол № 4/23.06.2015 г. за резултатите от извършеното разследване на злополуката, настъпила на 31.05.2015 г. Според него починалият Д. Ц. е бил част от сформираната работна група, на която е било възложено от работодателя извършването на ремонт/монтаж на гума на т. а. „Фадром“ L-34. Не са кредитирани показанията на свидетелите Б. П. и Б. Б., че Д. Ц. сам е изявил желание да помогне с напомпването на гумата, като е бил изрично предупреден, че това не е част от неговите задължения. Прието е, че тези показания не се потвърждават от останалите доказателства. Прието е също, че дори работата на Д. Ц. да не е била разпоредена от прекия му ръководител, тя е извършвана в интерес на работодателя. Посочил е, че ирелевантно за правилното решаване на правния спор представлява обстоятелството дали загиналият сам, без нареждане от прекия работодател, се е включил в осъществяване на работата по демонтажа/монтажа на гумата, респ. в нейното напомпване. Приел е за съществено, че макар и да не е притежавал съответната квалификация, пострадалият е осъществил дейност в полза на работодателя, като не е бил инструктиран относно изискванията за безопасност на труда. Приел е също, че правоспособност за осъществяване на тази дейност, представляваща източник на повишена опасност за живота и здравето на работниците, не е притежавана и от останалите от групата, но те са били задължени да извършват процесната работа от техен пряк ръководител. Съдът е приел, че като е започнал да напомпва процесната гума, загиналият работник е действал добросъвестно, в интерес на работодателя, без да му е била изяснена непосредствената опасност за живота и здравето му. Приел е също, че фактът, че двамата свидетели, които също са участвали в процеса по монтаж на гумата, са го предупредили, че ремонтната дейност не е част от неговите задължение, поради което не трябва да я осъществява, е ирелевантен, тъй като пострадалият е осъществявал дейност в полза на работодателя – без съответната изискуема специална квалификация, която и останалите работници, включени в работодателя група са участвали, не са притежавали. Прието е за установено от протокола за резултатите от извършеното разследване на злополуката, че при извършване на ремонта са били допуснати нарушения на част от правилата, уреждащи минималните изисквания за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при осъществяване на подобна дейност, а именно: чл. 173 от Наредба № 7 от 23.09.1999 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използването на работно оборудване; т.9 от Приложение № 2 към чл.1, ал.2 от Наредба № 12 от 27.12.2004 г. за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при работа с автомобили и т.7 от Инструкция за безопасна работа при монтаж и демонтаж на автомобилни и пътностроителни машинни гуми на работодателя. Посочено е, че дори осъществяваната от пострадалия дейност по поддържане на маркуча на компресора да е от такова естество, че да създава риск за неговия живот и здраве, то в процесния случай той не е съзнавал този риск, поради което не е могъл да действа при груба небрежност. Според съда този извод следва от обстоятелството, че пострадалият е включен в работната група за извършване на ремонт на гумата без да притежава необходимите специални знания и умения за този вид дейност, тъй като той е заемал длъжността „електротехник“. Прието е за установено от Протокол № 4/23.06.2015 г., че в деня на злополуката на пострадалия не е бил проведен т. н. извънреден инструктаж.
Съдът се е позовал на практика на ВКС, според която когато трудовата злополука е настъпила в резултат на работа с необезопасени машини и съоръжения или без да е проведен точен инструктаж за технологичните правила и правилата за безопасност при работа, то поведението на работника не може да бъде окачествено като груба небрежност, освен когато от обстоятелствата е било несъмнено ясно, че определени негови действия могат да доведат до злополука, увреждаща здравето му. С оглед на тези съображения съдът е формирал извод за неоснователност на възражението на ответника по иска за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия работник при осъществяване на трудовите задължения.
Въззивният съд е намалил на основание чл.200, ал.4 КТ размера на обезщетението за неимуществени вреди с размера на получените суми по сключените договори за застраховане на работниците и служителите. Отчетено е обстоятелството, че ищците са получили общо сумата от 49 560 лв., т.е. по 16 520 лв. за всеки един от тях и с тези суми са намалени определените по-горе обезщетения.
По жалбата на М. Д. Ц., К. Ц. Г. и М. Д. К.:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателите-ищци. Последните не са посочили практика на ВКС във връзка с поддържаното от тях основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, нито са обосновали с какво разглеждането на настоящото дело от ВКС ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно приетото в мотивите на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, жалбоподателите са длъжни да представят точно и мотивирано изложение по чл.284, ал.1, т.3 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване. Липсата на необходимото съдържание на изложението към касационната жалба е достатъчно основание тя да не бъде допусната до разглеждане по същество.
Независимо от изложеното, поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 и ал.2 ГПК не са налице. Първите три въпроса са свързани с прилагането на чл.52 ЗЗД. Въззивният съд се съобразил както с ръководните постановки на т.II на ППВС № 4/1968 г. за това как следва да се определя понятието за справедливост при присъждане на обезщетения за неимуществени вреди, така и с практиката на ВКС по този въпрос.
В т. II на ППВС №4/1968 г. е прието, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Посочени са и примерни обстоятелства, които трябва да бъдат взети предвид от съда.
В съответствие с тези разяснения въззивният съд е изложил мотиви по размера на определеното от него обезщетение по конкретното дело. Обсъден е характерът на увреждането и обстоятелствата по извършването му – смърт на работник при трудова злополука. Обсъден е механизмът на трудовата злополука. Взети са предвид много близките отношения между починалия и ищците – съответно негови родители и дъщеря; тежкото преживяване на смъртта от ищците; напредналата възраст на родителите, обстоятелството, че чувството на самота и горест ще ги съпътства до края на живота. Обсъдено е и това, че другият им син е починал при пътна злополука, при което те вече няма на кого да разчитат за морална, духовна и материална подкрепа. Отчетено е също, че детето на починалия е на 21 години, като е загубило преди това майка си, а след смъртта на бащата се е сринало психически и се е нуждаело от помощ на психиатър. Отчетено е лишаването на детето от родителска грижа, подкрепа и обич. Изложени са и мотиви за това, че размерът на обезщетението не може да бъде санкция за работодателя; че имуществената отговорност по чл.200, ал.1 КТ е гаранционно-обезпечителна и нейната цел е да замести /при неимуществените вреди/ негативните емоционални изживявания с парична сума, с която пострадалите да набавят за себе си или за близките си материални или нематериални блага, чрез които да потиснат до известна степен естественото чувство на скръб и безпомощност при загубата на близък човек. Съобразени са и обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на злополуката – 2015 г., като съдът се е позовал и на конкретна практика на ВКС по сходен случай на обезщетение на неимуществени вреди, които се търпят от родител от смъртта на 20 годишен син, починал в резултат на трудова злополука – решение № 426/05.04.2016 г. по гр. д. № 820/2015 г. на ВКС, IV-то г.о. Въззивният съд не само е цитирал практика на ВКС, но е съобразил решението си с нея, при отчитане и на обстоятелството, че въпреки общите положения, от които следва да изхожда съдът, конкретните обстоятелства по делата са различни и оттам не би могло да има едни и същи обезщетения, колкото и сходни да са делата. При наличие на обективен анализ на доказателствата, определящи размера на обезщетението, съдът прилага критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД спрямо конкретните обстоятелства по делото. Няма как да бъдат съобразени странични обстоятелства (например „общата атмосфера на беззаконие“ в обекта и последващите действия и бездействия на работници и служители на работодателя във връзка с опитите да се укрие трудовата злополука, вината за нея и настъпилата смърт), при положение, че целта на безвиновната, гаранционно-обезпечителна отговорност по чл.200 КТ е да възмезди настъпилите вреди за пострадалия и неговите близки, а не да бъде санкция за работодателя. Освен това – предмет на делото е обезщетение на вреди от трудова злополука, а не на вреди от други неправомерни виновни действия на работодателя.
Четвъртият въпрос и в двете му части засяга мотивите на въззивния съд по въпроса за съпричиняването на трудовата злополука. Доколкото в случая съдът е отрекъл наличието на „груба небрежност“ по смисъла на чл.201, ал.2 КТ, в какъвто смисъл е и позицията на жалбоподателите, те нямат правен интерес да поставят този въпрос, още повече – без да го обвържат с практика по чл.280, ал.1, т.1 КТ или с необходимостта от тълкуване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. С оглед на посоченото съдът намира, че не са установени основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателите-ищци.
Съдът преценява, че в случая не е налице и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност на съдебното решение, очевидната неправилност съставлява такъв порок, който може да бъде установен от съда „prima facie“ – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал.1 ГПК, при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал.1, т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи необосноваността е предпоставка за допускане на касационно обжалване само при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. В случая въззивното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
По касационната жалба на „Пътинженеринг-М“ АД:
Жалбоподателят се е позовал общо на чл.280, ал.1 ГПК, без да формулира правен въпрос и без да го свърже с конкретно основание по т.1, т.2 или т.3 на посочената правна норма. Изложени са оплаквания за формирани погрешни правни изводи и несъответствие между изводите на съда и доказателствата по делото, както и за неправилно прилагане на чл.52 ЗЗД. В тази част изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК няма необходимото съдържание, а конкретните оплаквания за неправилност на решението съставляват основания по чл.281 ГПК, по които ВКС не може да се произнесе във фазата по селектиране на касационните жалби.
На следващо място – жалбоподателят се е позовал на основанието „очевидна неправилност“, което свързва със същите основания за неправилност на въззивното решение. По изложените по-горе съображения по настоящото дело не е налице очевидна неправилност, която да наложи допускане на касационно обжалване.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 3 и по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК и по двете касационни жалби.
При този изход на делото страните следва да понесат разноските за касационното производство така, както са направени.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на решение № 3034/27.12.2018 г. по гр.дело № 2408/2018 г. на Софийския апелативен съд по касационна жалба вх. № 1157/22.01.2019 г., подадена от ищците М. Д. Ц., [ЕГН], К. Ц. Г., ЕГН [ЕГН] и М. Д. К., ЕГН [ЕГН], тримата чрез адв.Х. М., съдебен адрес [населено място], [улица], кантора 322 и по касационна жалба вх. № 2436/11.02.2019 г., подадена от ответника, „Пътинженеринг – М” АД, ЕИК 111001668, със седалище и адрес на управление, гр.Монтана, ул.“Граф Игнатиев“ № 24, чрез адв. Г. Г..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: