5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№98
София, 24.02.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на eдинадесети февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2196/2014 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на : [фирма], ЕИК[ЕИК] и на С. И. Д. с ЕГН [ЕГН] чрез процесуалния им пълномощник адвокат Г. Д., срещу решение № 1034 от 10.03.2014 г. по гр.д. № 1099/2013 г. на Окръжен съд – Благоевград, с което е потвърдено решение № 321 от 17.10.2013 г. по гр.д. № 178/2013 г. на Районен съд – Петрич в частта, с която на основание чл.422 ГПК е прието за установено, че дружеството дължи на [фирма] сума в размер на 11685.96 евро по издаден запис за заповед, със законната лихва от 28.11.2012 г., ведно с разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 1845/2012 г., както и в частта с която е обезсилено първоинстанционното решение в частта, с която е признато за установено, че С. И. Д. дължи на [фирма] същата сума, солидарно с [фирма] и е прекратено производството по делото в тази част.
В касационните жалби са инвокирани основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Изразява се несъгласие с изводите на съда за редовност от външна страна на ценната книга, като се изтъкват съображения във връзка с отбелязването върху записа на заповед, че е издаден по лизингов договор № 62-F/2008 г., съставляващо според касаторите условие за пораждане на действието на поетото задължение за плащане на отразената в записа на заповед сума. Поддържа се, че процесният запис на заповед не обезпечава вземания на ищеца по посочения договор за лизинг и ищецът не е доказал с кое точно каузално правоотношение е обвързан записът на заповед. По съображения в жалбите/идентични по съдържание/ се иска отмяна на атакувания съдебен акт и постановяване на ново решение по същество, с което да се отхвърлят предявените от [фирма] искове по чл.422 ГПК, с присъждане на разноски по делото.
В изложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси: „ 1. Съдържа ли всички реквизити по чл.535 ТЗ запис на заповед, в съдържанието на който е предвидено условие за пораждане на действието на поетото задължение за плащане на определена парична сума; 2. Следва ли по иска с правно основание чл.422 ГПК поемателят/ищец/ по менителничния ефект да установи валидното възникване и съществуване на въведеното от същия в производството каузално правоотношение, да установи фактите, от които вземането произтича, пораждането на задължението на твърдяното каузално правоотношение и неговия размер, както и връзката на каузалното правоотношение с издаването на записа на заповед, предмет на делото; 3. Дали изменението на договора за лизинг по отношение на размера на лизинговите вноски, договорената лихва и сроковете за плащане погасява задължението на лизингополучателя по първоначално сключения договор, заменя ли го с други нови и различни правоотношения от тези по съществуващия договор за лизинг, т.е. представлява ли обективна новация. По първия правен въпрос се поддържа допълнителното основание по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на Тълкувателно решение № 1/28.12.2005 г. на ОСТК на ВКС, решение по т.д. № 438/2011 г., решение по т.д. № 29/2009 г. на ВКС, I т.о. и две определения на ВКС, ТК и на решение по гр.д. № 665/2012 г. на Окръжен съд – Шумен, решение по гр.д. № 1924/2012 г. на Районен съд – Асеновград, решение по гр.д. № 437/2013 г. на Районен съд – Казанлък и определение по ч.гр.д. № 16881/2012 г. на СГС. По втория правен въпрос касаторите поддържат наличие на противоречие с дадените разрешения в следните решения на ВКС : решение по т.д. № 960/2011 г., решение по т.д. № 55/2011 г., решение по т.д. № 564/2011 г. и решение по т.д. № 672/2010 г. Бланкетно се поддържа и допълнителното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касация – [фирма] оспорва искането за допускане на касационно обжалване, а по същество счита въззивното решение за правилно. Съображения в подкрепа на становището са изложени в писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта за уважаване на положителния установителен иск по чл.422 ГПК срещу дружеството издател на ценната книга, въззивният съдебен състав е приел, че процесният запис на заповед е редовен от външна страна и отговаря на изискванията на чл.535 ТЗ независимо от отбелязването, че се издава по лизингов договор № 62-F/2008 г. Направен е извод, че това отбелязване не се отразява на формалната редовност на ценната книга и то следва да се счита за неписано, в какъвто смисъл се е позовал на практика на ВКС – решение по т.д. № 374/2012 г.
Съдът е приел за доказана връзката на записа на заповед със съществувалото между страните каузално правоотношение по договор за лизинг, но позовавайки се на приетата пред първата инстанция неоспорена съдебно-счетоводна експертиза е направен извод за липса на плащане на каузалното правоотношение и по-конкретно на трите лизингови вноски, последната от които с падеж 20.08.2012 г., плащането на които е обезпечено с процесната ценна книга.
За ирелевантен е счетен доводът на дружеството – издател на записа на заповед за липса на уговорено обезпечаване на задълженията по договора за лизинг след постигане на съгласие за изменение на основни параметри на първоначалния лизингов договор с анекс № 3/15.09.2009 г. Изразено е разбирането, че от значение е фактическото издаване на записите на заповед/констатирано и от вещото лице/, съдържащи реквизитите по чл.535 ТЗ и установеното в хода на съдебното производство каузално правоотношение, изпълнението на което се обезпечава, както и липсата на изпълнение по него от издателя на записа на заповед или от авалиста С. Д..
По отношение на ответницата С. Д. е прието, че за ищеца липсва правен интерес от иска по чл.422 ГПК, тъй като в срока по чл.414, ал.2 ГПК възражение срещу заповедта за изпълнение е подадено само от [фирма], представлявано от управителя С. Д.. Последната в лично качество е депозирала молба с искане да бъде присъединена като страна в заповедното производство. Въззивният съд е счел, че в ГПК не е предвидена възможност за такова присъединяване със съответни правни последици за солидарния длъжник Д., поради което е постановил обезсилване на първоинстанционното решение по иска срещу С. Д. като процесуално недопустимо и е прекратил производството по делото в тази част.
Настоящият съдебен състав приема, че не са налице основания за допускане касационното разглеждане на делото.
Поставените от касаторите правни въпроси, свързани с изискванията за редовност от външна страна на записа на заповед, както и с предмета на делото при предявен установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК и разпределението на тежестта на доказване безспорно са значими за изхода на делото.
Не би могло обаче да се приеме, че даденото разрешение в обжалвания съдебен акт по тези въпроси противоречи на задължителната практика на ВКС.
По въпроса, свързан с изискването на чл.535, т.2 ТЗ – поетото задължение за плащане по записа на заповед да е безусловно, липсват данни за допуснато от въззивния съд отклонение от т.2 на Тълкувателно решение № 1/28.12.2005 г. по тълк.дело № 1/2004 г. на ОСТК на ВКС, в което е прието, че за валидността на записа на заповед е достатъчно в документа да не е посочено условие за пораждане на действието на поетото задължение за плащане, тъй като законът не допуска задължаването на издателя на запис на заповед да е под условие. В случая, въззивният съд, преценявайки конкретното отразяване на номер и година на лизинговия договор в горния десен ъгъл на записа на заповед, е приел, че отбелязването не рефлектира върху редовността на записа на заповед, а сочи единствено на съществуващо паралелно каузално правоотношение между страните по абстрактната сделка. Именно в резултат на тази конкретна преценка са отхвърлени като неоснователни доводите на дружеството-въззивник за липса на безусловно обещание за плащане на сумата по ценната книга. Правилността на тези изводи не може да се преценява в рамките на производството по селекция на касационните жалби. Липсва твърдяното от касаторите противоречие с решение по т.д. № 438/2011 г. на ВКС, І т.о, тъй като правният въпрос, на който е даден отговор в това решение не е аналогичен на правния въпрос, поставен от касаторите. Дори и да се приеме, че е налице частично припокриване на част от въпросите, то в случая въззивната съдебна инстанция не е извела извод за обвързаност на поетото в менителничния документ задължение за плащане със съществуването на кауза, т.е. не е приела, че каузалното правоотношение, чиято връзка със записа на заповед е доказана, е въведено като условие за плащане по записа на заповед. Соченото от касаторите решение по т.д. № 29/2009 г., І т.о. на ВКС е неотносимо, доколкото с него съдебният състав се е произнесъл по въпроса за правната същност на разписката като документ, обективиращ предаването на вещи, когато характер на разписка има нередовен или недействителен запис на заповед. Определенията на ВКС, на които се позовават касаторите по първия правен въпрос, са постановени в рамките на производство по допускане на обжалването, поради което не попадат в обхвата на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
По процесуалноправните въпроси за предмета на делото и тежестта на доказване не са налице данни за допуснато от въззивния съд отклонение от задължителна практика на ВКС. Дори и да е съществувало противоречие в съдебната практика, вкл. и в практиката на ВКС при разрешаването на тези въпроси, тя следва да се счете за преодоляна с постановяване на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.17. При наличие на тълкувателна практика, в съответствие с която е обжалвания съдебен акт, не следва да се преценяват съдебните актове, на които се позовават касаторите, тъй като те са постановени преди обявяване на ТР № 4/2013 г.
Поставеният от касаторите материалноправен въпрос, свързан с изменението на договора за лизинг по отношение размера на лизинговите вноски и лихвата, както и изменението на погасителния план, не попада в приложното поле на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не е преценявал дали изменението на лизинговия договор съставлява обективна новация.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1034 от 10.03.2014 г. по гр.д. № 1099/2013 г. на Окръжен съд – Благоевград.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: