5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 98
гр. София, 06.02.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и осми ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело №2547 по описа за 2019 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № по регистъра на ВОС /Видински окръжен съд/ – 1473/03.05.2019 г. на Е. Л. Д., подадена чрез адвокат Г. Т. П. против решение № 34 от 02.04.2019 г. по гр. дело № 90/2019 г. на ВОС.
Ответникът – „БЪЛГАРСКИ ПОЩИ“ ЕАД, гр. София не е взел становище по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е постъпила от легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт – съдебно решение по искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, при наличие на правен интерес, обусловен от постановения правен резултат, с оглед на което е процесуално допустима.
ВКС /Върховен касационен съд/ в настоящия си състав намира, че в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е обосновано приложно поле на основания за допускане на касационен контрол поради следните съображения:
С цитираното въззивно решение е потвърдено решение № 1 от 22.01.2019 г. по гр. дело № 2137/2018 г. на Районен съд – Видин, VІ състав, с което са отхвърлени предявените от Е. Л. Д. против „БЪЛГАРСКИ ПОЩИ“ ЕАД, гр. София искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ, присъдени са разноски в полза на ответника в размер на сумата 100 лв., като за въззивното производство са присъдени в полза на въззиваемото дружество разноски в размер на сумата 100 лв. Окръжният съд е приел за установено, че ищцата се е намирала в трудово правоотношение с ответника, съгласно условията, на което е изпълнявала длъжността „Ръководител ОПС – III кат.“ в ОПС – Видин, Регионално управление „Западен район“ на „БЪЛГАРСКИ ПОЩИ“ ЕАД, гр. София, както и че със заповед № 30/15.06.2018 г. на главния изпълнителен директор на дружеството, трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 328, ал. 2 КТ. В мотивите, съдът е проследил развитието на материалното правоотношение между ищцата и ответника и е констатирал, че с договор № ВД-37/11.11.2014г. между министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията и Д. Д. – член на Съвета на директорите на дружеството за срок от три години е възложено на Д. да управлява дружеството, като осигурява изпълнението на одобрената бизнес програма, а с допълнително споразумение № ВД-47/19.10.2017г., срокът на договор № ВД-37/11.11.2014г. е продължен с три години, считано от 11.11.2017г. Съдът е приел още, че с договор за възлагане на управлението и представителството на дружество от 09.11.2017г. между председателя на Съвета на директорите и изпълнителния член на Съвета на директорите и главен изпълнителен директор Д. Д. е възложено на последния да управлява и представлява дружеството, да организира, ръководи и контролира оперативно дейността му, като Д. е предложил коригирана бизнес програма за управление за периода 2017 г. – 2020 г., одобрена с решение на Съвета на директорите от 09.01.2018г. и със заповед № ПД-51/26.02.2018г. на зам. министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията. След като е разгледал елементите от фактическия състав на чл. 328, ал. 2 КТ, въззивният съд е приел, че същите са налице, както и че сключеното допълнително споразумение през 2017 г. за удължаване срока на договор за управление от 2014 г., по съществено представлява нов договор с идентично съдържание като това на предишния, поради което предвидения от закона 9-месечен срок е спазен. Приел е за доказано и твърдението на ответника по исковете, че са приети и одобрени бизнес програми за управление на ответното дружество. Анализирал е представената по делото длъжностна характеристика на ищцата, съгласно която същата изпълнява ръководни функции в предприятието.
В изложението на основанията, съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се поддържа, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол поради очевидната му неправилност, която според касатора се състои в приетия от окръжния съд извод, че допълнителното споразумение е нов договор за управление. Жалбоподателят е поставил въпрос със следното съдържание: „Допълнителното споразумение към договор за управление на предприятието нов договор за управление ли е с нови правомощия на управителя на предприятието по чл. 328, ал. 2 КТ?“. С посочената част от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е обосновано твърдението за наличие на основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Липсва мотивиране на основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Фактическият състав на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. Нито един от посочените пороци на съдебния акт не е мотивиран. Твърдението, че извод на въззивната инстанция / че допълнителното споразумение е нов договор за управление/ е основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не е подкрепено с довод, относим към някои от посочените по – горе пороци на съдебен акт, формиращи състав на разпоредбата. Несъгласието на касатора с отразения във второинстанционното решение извод може да се квалифицира като оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК, чието разглеждане в този стадий на процеса – чл. 288 ГПК е недопустимо. Цитираният въпрос не се свързва от страната с допълнително основание за допускане на касационен контрол, но дори да се отнесе към чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не представлява общо основание предвид следните съображения. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е самостоятелен фактически състав, който не е обусловен от общо основание – правен въпрос. Цитираният въпрос като предпоставка за селектиране на касационната жалба не изпълнява изискването за общо основание, тъй като е фактически въпрос. Дали допълнителното споразумение е нов договор не зависи от названието му, то може да бъде „договор“, „допълнително споразумение“ и т.н., а от неговото съдържание, което се преценява за всеки конкретен случай в зависимост от установените обстоятелства по спора. Поставеният въпрос не е обвързан с правно разрешение на ВОС, а с преценка на факти, поради което не формира общо основание. Във въззивното решение е мотивирано разбирането за определянето на въпросния договор като нов договор за управление, което виждане е обосновано със съдържанието на въпросното споразумение № 47/19.10.2017 г., както и със съпътстващата споразумението бизнес – програма на дружеството за срока на договора, като изложените съображения засягат и въпросите относно съдържанието, което трябва да има бизнес – програмата, респективно задачите, които трябва да бъдат постигнати с изпълнението й. В тази връзка изводите на въззивния съд съответстват на разрешенията в практиката на ВКС, която е цитирана – решение по гр. дело № 4303/2013 г., решение по гр. дело № 168/2011 г. на състави на ІV г.о. Изложените мотиви на въззивното решение са решаващи по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но по обективираните с тях разрешения, касаторът не е поставил правни въпроси, каквото процесуално задължение същият има съгласно разясненията в т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Поради това не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол с тази част от изложението.
Вторият въпрос по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран, както следва: „Сключеният договор за управление на предприятието между Председателят на съвета на директорите и Главният изпълнителен директор в срока на сключения от преди него договор за възлагане на управлението на предприятието между едноличния собственик на капитала и Главният изпълнителен директор на предприятието може ли да се приеме, че е нов договор за възлагане на управлението?“. Цитираният въпрос не изпълнява изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК за общо основание, разяснени с ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Въззивният съд е обосновал извод, че правомощията на управителя произтичат от споразумението от 19.10.2017 г., т.е. описаната във въпроса хипотеза за нов договор за възлагане на управление, произтичащ от сключен договор за управление на предприятието между председателят на Съвета на директорите и главният изпълнителен директор, не се съдържа като извод в обжалваното решение на въззивния съд. Следователно цитираният въпрос не притежава характеристиките на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК и само с оглед на това съображение не обуславя предпоставки за допускане на касационно обжалване /в този смисъл са разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.0201 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС , несъобразено от страната при изготвяне на изложението/. Същевременно следва да се посочи и липсата на мотивирано изложение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което съгласно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.0201 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС изисква касаторът да се позове на практика, която е формирана при неточно приложение на закона или не е актуална, поради промяна на законодателството или обществените условия и да обоснове необходимостта от промяната й /хипотезата на въпроси от значение за точното прилагане на закона/, а при твърдение за липсата на практика /хипотезата на въпроси, имащи значение за развитие на правото/, да обоснове необходимостта от тълкуване на правна уредба, която е непълна, неточна или неясна. Предвид изложеното настоящата инстанция намира, че по поставения въпрос не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Последният въпрос по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран, както следва: „При наличието на два едновременно действащи договора за възлагане на управлението на предприятието, единият от които е сключен с едноличния собственик на капитала, а другият с Председателя на Съвета на директорите правомощията по чл. 328, ал. 2 КТ на управителя на дружеството от кой от двата договора произтичат? Допустимо ли е правомощията по чл. 328, ал. 2 КТ да се упражняват и по двата договора, което ще означава, че тези правомощия се предоставят на управителя на дружеството на два пъти за един и същ фиксиран период от време.“. Подобно на предходния и цитираният въпрос не произтича от мотиви на въззивния съд, а от становище на страната, изготвено при касационното обжалване. По изложените вече съображения по предходния въпрос и спрямо настоящия цитиран въпрос следва да се приеме, че въззивният съд не е мотивирал решаващ извод с посоченото от касатора съдържание, поради което липсва общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Само на това основание и предвид разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.0201 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС относно характеристиките на основанието по чл. 280, ал.1 ГПК, касационната инстанция в този състав намира, че не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Както и по предходния въпрос в тази част от изложението страната не е мотивирала допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Затова по цитирания въпрос не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Предвид всичко изложено по – горе, настоящата инстанция намира, че не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 34 от 02.04.2019 г. по гр. дело № 90/2019 г. на Видински окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: