2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 983
София, 04.08. 2015 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на шестнадесети април две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 337 по описа за 2015 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Д. И. К., чрез адв. И. Р., срещу въззивно решение № 500 от 05.11.2014 г. на Пазарджишкия окръжен съд, постановено по в. гр. д. № 818/2014 г.
Касаторът излага доводи за неправилност на въззивното решение поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответникът по касация – Р. исторически музей – Пазарджик, чрез адвокат П. Х., е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, както и че жалбата е неоснователна. Претендира присъждане на разноски за касационното производство.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По основанията за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд е отхвърлил предявените от Д. К. против Р. исторически музей – [населено място] искове с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ. За да постанови този резултат съдът установил, че ищцата е заемала длъжността уредник в отдел „Археология“ към РИМ-гр. Пазарджик и е била дисциплинарно уволнена със заповед № 52 от 05.03.2014 г. на директора на музея на основание чл. 190, ал.1, т.3, т.4 и т.7 от КТ и чл. 188, т.3, във връзка с чл. 187, т.8 и т.10, във връзка с раздел „Ж“, част ІV, т.4 от Правилника за вътрешния ред в РИМ – Пазарджик. Нарушението, за което е наложено наказанието е описано подробно в заповедта: а/на 14.01.2014 г., Д. К., приемайки от трето лице предмети за идентификация в сградата на РИМ – Пазарджик, е използвала непредизвикани устни квалификации – „варварин”, „грабител”, „един от онези, унищожили държавата”, заради такива хора като него, много археологически обекти били разбити; б/ неоказване на съдействие от К. на молбата на третото лице да му помогне да пренесе по-тежките предмети от колата в сградата на музея, при което използвала и пренебрежително отношение към него, както и репликите: „не ме интересува и сам да намери начин как да си ги пренесе – аз не съм хамалин”, „да не се обяснява много, ами да приключваме по-бързо, че имам по-важна работа от неговата”; в/ грубо, пренебрежително, обидно и неприемливо поведение към членовете на комисия по идентификация – на Л. Т. заявила да не й се пречка, а на Л. препоръчала „да не се прави на интересна” .
Външното лице Н. Н. подало жалба до директора на РИМ – Пазарджик и в последващ разговор с ръководството на музея, потвърдил написаното в нея и, че бил засегнат от поведението на служителя К., чувствал се обиден и унизен. Т. и Л. потвърдили писмено неговите думи и също се оплакали от поведението на К. към тях.
Д. К. обяснила писмено, че твърденията на Н. и колегите й били недобронамерени клевети; вмятанията от нейна страна били под формата на шега, ако и доколкото такива е имало, не можело да бъдат определяни като обиди. Не е предложила извинение, нито се е разкаяла.
Работодателят провел процедура, разписана в Етичния кодекс на служителите на РИМ – Пазарджик, като събрал служителите да обсъдят случилото се, и всички присъстващи, с изключение на К. приели, че тя е допуснала нарушение на Етичния кодекс на служителите в музея.
Работодателят изписал в заповедта за уволнение гореизложеното, както и всички текстове от Етичния кодекс, които е нарушила К..
Съдът, като анализирал писмените доказателства и показанията на разпитаните свидетели, установил, че К. действително е извършила деянията, описани в заповедта за уволнение, както и, че имала наложено предходно дисциплинарно наказание „забележка” за извършено дисциплинарно нарушение.
Установил е също, че К. избягвала да контактува с колегите си, в комисията вземала еднолично решение, трудно комуникирала, не се отзовавала; съвместната работа с колегите й била свързана с напрежение и обиди, като това поведение било трайно.
Въззивният съд приел, че наложеното дисциплинарно наказание „уволнение“ по тежест съответства на тежестта на извършените дисциплинарни нарушения. Касае се за нарушаване изискването за съблюдаване на правила на етични норми, като изискване, поставено от работодателя към всички служители е подобно на изискването за спазване на Правилника на вътрешния ред, който също няма нормативен характер. Неспазването на установените правила за вътрешния ред, по арг. от чл. 187, т. 10 КТ, е «вид нарушение на трудовата дисциплина». Съдът заключил, че неспазване на изискването за съблюдаване на етични правила в отношенията между служителите, за избягване на конфликт на интереси и на други неприемливи взаимоотношения с клиенти, сочи на нарушения на трудовата дисциплина, изразяващи се в неизпълнение на изискванията на работодателя, поставени наред с другите изисквания по трудова харктеристика, правила за вътрешния ред и др.
Съдът, също така, приел, че е налице злоупотреба с доверието на работодателя и увреждане на доброто му име – цялостното поведение на К., демонстрирано на 14.01.2014 г., било насочено към това; използваните от нея изрази към външното на музея лице били не само обидни, но и клеветнически; репликите и поведението към колегите от комисията – напълно неприемливи, неетични и недопустими; К. с това си поведение правила трудна работата в екип с нея, работило се некачествено, с множество условности и под напрежение.
Съдът приел още, че е налице системност при извършване на дисцилинарните нарушения – установените и описана в самата заповед на уволнение са няколко, взето е предвид и незаличеното, предходно нарушение.
В заключение е прието, че заповедта, с която е наложено дисциплинарно наказание „уволнение” на К., е законосъобразна.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на изложените от касатора основания.
В изложението към касационната жалба касаторът се обосновава с необходимостта от произнасяне на Върховния касационен съд, с оглед точното приложение на закона и за развитие на правото, по следните правни въпроси: може ли да се определи като нарушение на трудови задължения и правила на трудовата дисциплина твърдяно неизпълнение на текстове, инкорпорирани в акт, озаглавен Етичен кодекс на служителите в РИМ [населено място], които текстове не съдържат правило за поведение, което да може да бъде изпълнено, респективно не предписват извършването на определени действия или бездействия, за да може да се прецени дали така формулираните „повели” са спазени; може ли да се приеме, че е налице дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 186 КТ при условие, че работодателят не сочи, конкретно задължение, което не е изпълнено от работника, а за да обоснове наличието на виновно и противоправно поведение се позовава на множество текстове от документ, озаглавен Етичен кодекс на служителите в РИМ – [населено място] без обаче да сочи, кой текст и в кои негови части е нарушен, като по този начин освен всичко друго, се накърнява правото на защита.
Относно така поставените правни въпроси не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Няма никакво съмнение, че изискването за спазване на етични правила в работата от служителя – към колеги и към трети лица, с които работодателят контактува, е свързано с изискването за лоялност, закрепено изрично в чл. 126, т. 9 КТ като основно задължение при изпълнение на възложената работа. Както е изяснено и в решение № 70/28.07.2015 г. на ІV г.о. по гр.д. № 3829/2014 г. задължението за лоялно отношение към работодателя изисква от работника или служителя да зачита неговите интереси, да не създава условия за нелоялна конкуренция, да пази поверителната информация, да се грижи и да утвърждава доброто му име сред трети лица и пр. Проявните форми на накърняване доверието на работодателя могат да са различни, сред които (без да ги изчерпват) са злоупотреба с доверието на работодателя и уронване доброто име на работодателя. Освен всичко казано, в Етичния кодекс на служителите от РИМ – Пазарджик, одобрен от работодателя изрично са разписани и следните конкертни изисквания към сулжителите, свързани с лоялното им отношение към работодателя: да създават атмосфера на доверие и толерантност; да се отнасят с уважение и коретност към колегите и си партнират с тях добронамерено, почтено и открито; да поддържат толерантни отношения, гарантиращи комфортна психологическа микросреда, както за посетителите, така и за самите тях; да не допускат лични мнения да доминират за сметка на посетители, колеги или инстутуцията, която представляват; с професионална честност и лоялност да работят за утвърждаването на висок обществен статус на професията на музейния служител и авторитета на институцията; да пазят името и честта на музея.
Ясно е също така, че няма никакво затруднение да се квалифицира грубото и невъзпитано отношение към колегите и трети лица, изплозването на обиди и клевети, като нарушение на така описаните правила в Етичния кодекс, както и на чл. 126, т. 9 КТ, което е нарушение по смисъла на чл. 186 КТ от вида на посочените в чл. 187, т. 8 и т. 10 КТ.
Не се установява и противоречие с Решение № 447 от 13.09.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1052/2009 г., ІІІ ГО по въпроса – възможно ли е да се установи, че е налице съставът на чл. 187, т. 10 КТ, „при условие, че от работодателя в заповедта за уволнение, са релевирани като нарушени над девет текста от документ озаглавен Етичен кодекс на служителите в РИМ [населено място]”.
Въпросът дали е допустимо въззивният съд да се произнася по основания за неправилност на първоинстанционното решение, извън посочените във въззивната жалба, не е разрешен в противоречие с цитираните от касатора съдебни актове – Решение № 177 от 11.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 193/2011 г., ІV ГО, Решение № 68 от 14.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 784/2011 г., ІІ ГО, Решение № 57 от 12.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 212/2011 г., ІV ГО, Решение № 243 от 30.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 479/2012 г., ІV ГО, Решение № 230 от 10.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 307/2011 г., ІІ ГО и ТР № 1 от 09.12.2013 г. по ТД № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС;
Въззивният съд се е произнесъл в рамките на въззивната жалба, като следва да се отчете спецификата на въззивното производство – второ по реда по съществото на спора, което значи, че въззивният съд не трябва да оценява в своя съдебен акт всяко допуснатите от първата инстанция нарушение на материалния или процесуалния закон или необоснованост. Въззивният съд, в рамките на въззивната проверка, сам преценява фактите, като прави собствена преценка и анализ на събраните по надлежен ред, допустими и относими доказателства, достига до фактически изводи и правни заключения. При допуснати от първата инстанция процесуални нарушения, въззивният съд, с оглед порока – повтаря или позволява на страните да повторят опорочените процесуални действия, съответно извършва или е позволява на страните да извършат пропуснатите процесуални действия.
Въпросът следва ли съдът, когато релевантни по делото факти се установяват със свидетелски показания, да вземе предвид начина, по който свидетелите са узнали тези факти, както и способността и желанието им вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си, е принципно значим, но не се установява поддържаното противоречие с Решение № 802 от 23.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1783/2009 г., ІV ГО, Решение № 401 от 11.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 327/2011 г., ІІІ ГО и Решение № 24 от 28.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4744/2008 г., І ГО. Няма нито данни, нито твърдения, че здравето, психологическото състояние, интелект, възраст и пр. обстоятелства на свидетелите към датата на възприетото от тях и съответно, към датата на разпита им от съда, са попречили да възприемат фактите и вярно да ги възпроизведат. В същото време, съдът е отчел кои от свидетелите имат непосредствени впечатления относно извършеното от К. и кои не. Показанията на Р. К., която не е очевидец на събитията от 14.01.2014 г., са взети предвид с оглед оценка поведението на К. след това, цялостното й отношение към работата и колегите, във връзка с преценката по чл. 189, ал. 1 КТ. Съдът изрично е посочил, че показанията на свидетелите не са оспорени, събитията, за които свидетелстват са подробно, последователно, обективно и коректно изложени; истинността им не е поставена под съмнение
Не е налице и противоречие между постановеното от съда и цитираната съдебна практика по въпроса – при съдебен контрол за законност на дисциплинарно уволнение, по повод предявен иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, съдът длъжен ли е да извърши преценка на нарушението, обстоятелствата при които е извършено, както и поведението на работника или служителя, съгласно разпоредбата на чл. 189, ал. 1 КТ . Въззивната инстанция е приела, че наложеното наказание съответства както на тежестта на нарушението, така и обстоятелствата, при които е извършено, а още и на поведението на служителя, което е останало непроменено, както след първото, незаличено наказание за сходно нарушение, така и след нарушенията, за които е уволнена; няма критично отношение, не съжалява за стореното, нито е склонна да се поправи..
Касаторът е поставил в изложението и процесуалноправният въпрос длъжен ли е съдът да обсъди всички искания и възражения на страните, както и доводите на страните, които имат значение за решението по делото. Той е също принципно значим, но не се установява поддържаното противоречие с Решение № 93 от 09.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 808/2009 г., І ТО, Решение № 188 от 13.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5563/2013 г., ІV ГО, Решение № 149 от 03.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1084/2011 г., ІІІ ГО, Решение № 222 от 31.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5394/2013 г., ІV ГО. Въззивният съд се е произнесъл като втора по ред инстанция по съществото на спора, като е обсъдил всички относими доводи и възражения на страните по предмета на спора, като е дал ясен отговор в мотивите на съдебното решение.
Следващият правен въпрос е свързан с тълкуване на чл. 195 КТ – спазено ли е императивното изискване за мотивираност, „ако в заповедта за уволнение има описание на определено събитие и поведение на работника, но в същата не се сочат конкретни задължения, неизпълнение на които е нарушение на трудовата дисциплина, по смисъла на чл. 187, т. 3, т. 10 и чл. 190, т. 3 КТ, а се цитират произволно девет, от общо дванадесет текста, от документ, озаглавен Етичен кодекс на служителите в РИМ [населено място], всеки от които съдържащ в себе си по три и повече самостоятелни хипотези”. Въпросът съдържа интерпретация от касатора на фактите, която, както стана ясно и от дадените по-горе отговори, не е вярна. Не се установява още и противоречие с Решение № 204 от 17.04.2003 г. на ВКС по гр. д. № 2941/2001 г., ІІ ГО, Решение № 45 от 29.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 344/2009 г., ІІІ ГО. В заповедта ясно и разбираемо са описани конкретните деяния, спрямо кого са извършени, кога и къде. Няма изискване за квалификация на същите от работодателя – чрез разпоредби или правни изрази, за да е спазено изискването на чл. 195, ал. 1 КТ. Нещо повече, в задължителната съдебна практика на ВКС, която е обилна и непротиворечива, трайно е застъпено становището, че изискването за мотивираност на заповедта за уволнение е изпълнена, щом работникът/служителят е наясно за фактите, поради което е прекратено трудовото правоотношение. При дисциплинарното уволнение трябва да е наясно какво е деянието (конкретно фактическо действие или бездействие), за което е наказан и кога е извършено.
Въпросът – за да е налице злоупотреба с доверието на работодателя по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 4 КТ, вр. чл. 187, т. 8 КТ, необходимо ли е същото да е извършено при доказана по-тежка форма на вината – умисъл и да е налице доказано използване на оказаното доверие от работодателя, с цел неправомерно извличане на облага за служителя или негов близък е разрешен в пълно съответствие с приложеното от касатора Решение № 80 от 26.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4679/2008 г., ІІ ГО, а не му противоречи, както счита страната.
Поставен е и правният въпрос налице ли е системно нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 190, т. 3 КТ при извършване на три нарушения на трудовата дисциплина в сроковете по чл. 194, ал. 1 КТ, за които не е наложено дисциплинарно наказание или срокът на наложеното дисциплинарно наказание по някое от тях не е изтекъл. Твърди се противоречие с Решение № 55 от 01.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1972/2009 г., ІV ГО, Решение № 441 от 13.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1681/2010 г., ІV ГО.
Въпросът е включен в предмета на спора, защото въззивният съд приел, че е осъществена хипотезата на чл. 190, т. 3 КТ. Не е налице второто условие на чл. 280, ал. 1, т. 1 КТ – противоречие с цитираната по-горе задължителна съдебна практика. В унисон с нея въззивният съд е приел, че има системност в нарушенията на трудовата дисциплина – К. е извършила повече от три нарушения, описани в самата заповед за уволнение – обида на Н., пренебрежително отношение към Л. Т., обидно отношение към М. Л., неоказване съдействие на Н. при разтоварване на предметите в музея. Взето е предвид и още едно нарушение, за което К. е наказана с предишна заповед, като наказанието не е заличено. Налице са, следователно, повече от три нарушения (5), като поне за едно от тях (в случая – 4), служителят не е бил санкциониран.
В заключение, въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Касаторът следва да заплати сторените от насрещната страна разноски в производството пред Върховен касационен съд – заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 470 лева.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 500 от 05.11.2014 г. на Пазарджишкия окръжен съд, постановено по в. гр. д. № 818/2014 г.
ОСЪЖДА Д. И. К. да заплати на Р. исторически музей-Пазарджик направените за касационното производство разноски в размер на 470 (четиристотин и седемдесет) лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: