3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 986
гр. С., 16.07.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето гражданско отделение в закрито заседание на четиринадесети юни двехиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: С. ЧАНАЧЕВ
Е. Т.
изслуша докладваното от съдията С. ЧАНАЧЕВ гр.дело N 182 по описа за 2012 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на С. А. Б. чрез пълномощника, адвокат Ж. М. Ч. срещу решение № 80 от 19.10.2011 г. по гр. дело № 165/2011 г. на Разградски окръжен съд.
Ответниците – Д. А. Б. и М. И. Б., чрез пълномощника, адвокат С. Д. П. в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК поддържат, че в изложението на касатора са изложени доводи за допустимост на базата на неотносими към спора практики на съдилищата.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд /ВКС/ намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което Разградски окръжен съд се е произнесъл по искове с правно основание чл. 26, ал. 1, първа хипотеза ЗЗД, чл. 26, ал. 2, втора хипотеза ЗЗД, чл. 40 ЗЗД, чл. 26, ал. 2, четвърта и пета хипотеза ЗЗД и в евентуално съединение с иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД.
К. не е обосновал приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил въпроса за значението на записаното в нотариалния акт, когато се разглежда действителността на една сделка. Позовал се е на решение, постановено по спор, нямащ обективен идентитет с настоящия случай и формиращ поради това въпроси, различни от разгледаните от въззивния съд в обжалвания съдебен акт. Изложените от окръжният съд мотиви, че в нотариалния акт изрично е посочено, че цената е изплатена от купувача на продавача при сключването на договора е едно от съображенията с оглед, на които съставът е приел, че задължението е изпълнено, но мотивите не са свързани с произнасянето на съда по привидността на сделката /чл. 26, ал. 2 пета хипотеза ЗЗД/ в контекста, на което основание се е произнесъл състава на ВКС в приложеното решение № 453 от 20.06.2003 г. по гр. дело № 990/2002 г. на ІІ г.о., а са относими към друг иск – по чл. 87, ал. 3 ЗЗД с предмет разваляне на договор за транслация на вещни права върху недвижим имот поради неизпълнение на задължение. По въпроса за поддържаната от ищeца абсолютна симулация в атакуваното решение не са обосновани правни разрешения, различни от обективираните в приложената практика.
Вторият правен въпрос, въведен от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е: налице ли е възможност съдът да се позове на свободата на договаряне и само на това основание да отхвърли иск по чл. 26, ал. 1, трета хипотеза ЗЗД и чл. 40 ЗЗД. В. съд е разгледал случай, който не е идентичен със спора, по който са е произнесъл състав на ВКС с представеното в приложенията към касационната жалба решение № 223/27.03.2009 г. по гр. дело № 6158/2007 г. на І г.о. В касационното решение е прието, че пълномощникът следва да осъществи представителната власт с грижата на добър стопанин, а не както в случая да договори три пъти по – ниска цена от данъчната оценка. В спора, разгледан от въззивния съд, процесният имот е бил продаден на цена по –висока от данъчната оценка, а освен това и решаващите изводи на съдебният състав са свързани не само със съдържанието на пълномощното, което е определено като действително, но и с поведението на продавача, който не е оспорвал сделката, а е имал и запазено право на пожизнено ползване. За разлика от случая, разгледан от ВКС по настоящия спор не е установено, че действителната цена е по – висока от договорената, за да се приеме идентичност на въпросите, по които са се произнесли съдилищата. В този смисъл мотивът в решението за свободата на договаряне при определяне цената на имота не е обусловил изхода на делото. Същите съображения следва да се имат предвид и за другото приложено решение от 16.02.2009 г. по гр. дело № 4007/2007 г. на Софийски градски съд, което обаче не обосновава приложно поле на чл.280, ал. 1, т. 2 ГПК, още и поради това, че няма данни за влизането му в сила с оглед, на което не може да се приеме като съдебен акт формиращ практика по смисъла на чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК / в този смисъл са разясненията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на О., т. 3/. Позоваването на определение № 1181/30.09.2009 г. по гр. дело № 1208/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о. е неоснователно, тъй като същото е съдебен акт по чл.288 ГПК, който не формира съдебна практика /виж разясненията в цитираното Т., т. 2 и т. 3/. В случая касаторът не е съобразил изискванията да изложи правен въпрос или въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, с които да обоснове в коя част решаващите мотиви на въззивния съд се отклоняват от разрешенията, дадени в задължителната практика на ВКС или къде касаторът съзира противоречива практика на съдилищата / съгласно разясненията в цитираното Т./, по кой въпрос липсва практика или защо съществуващата практика трябва да се преодолее в поддържана от него насока, ако според виждането му е неправилна и следва да бъде преразгледана или доразвита.
От всичко изложено по – горе следва, че не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което следва да се приеме, че е не е налице основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 80 от 19.10.2011 г. по гр. дело № 165/2011 г. на Разградски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: