О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 986
гр. София 24.10.2017 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 1365/2017 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Т. П. – прокурор в Апелативна прокуратура – София, в качеството й на представител на Прокуратурата на Република България против решение № 91/11.01.2017 г. по в.гр.д. № 3204/2016 г. по описа на Апелативен съд– София, в частта, с която е отменено решение № 2373/ 22.03.2016 г., постановено по гр.д. № 2778/2015 г. по описа на Софийски градски съд в частта, в която е отхвърлен предявеният от М. Д. П. против Прокуратура на РБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за търпени неимуществени вреди над присъдения размер от 5 000 лв. до установения като дължим размер от 10 000 лв.и е осъдена Прокуратура на РБ да заплати на М. Д. П. допълнително сумата от 5 000 лв., представляваща разликата между действително дължимото обезщетение в размер на 10 000 лв. и присъденото обезщетение от първа инстанция в размер на 5 000 лв. за търпени неимуществени вреди в резултат на незаконно повдигнати обвинения по наказателно производство, приключило с влязла в сила оправдателна присъда по н.о.х.д. № 2602/2005 на СГС, ведно със законната лихва върху допълнително присъдената сума, считано от 26.02.2012 г. до окончателното изплащане, както и в частта, в която е потвърдено решение от 22.03.2016 г., постановено по гр.д № 2778/2015 г. по описа на СГС в частта, с която Прокуратура на РБ е осъдена да заплати на М. Д. П. сумата от 5 000 лв. на посоченото основание.
Подадена е и касационна жалба от М. Д. П., чрез адв. М. Д., против решение № 91/11.01.2017 г. по в.гр.д № 3204/2016 г. по описа на САС, в частта, с която е потвърдено решение от 22.03.2016 г., постановено по гр.д. № 2778/2015 г. по описа на СГС, с което е отхвърлен предявеният иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата до пълния предявен размер от 100 000 лв., както и в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. Д. П. против Прокуратура на РБ иск за заплащане на обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за периода от 01.03.2010 г. до 26.02.2012 г.
В касационната жалба на Прокуратура на РБ се релевират оплаквания за неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния закон при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Изложени са съображения, че размерът на присъденото обезщетение е завишен, както и че съдът е нарушил принципа за справедливост като не е взел предвид всички установени обстоятелства по делото. Иска се отмяна на постановеното решение и намаляване на присъдения размер на обезщетението.
Като основания за допускане на касационна проверка се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправният въпрос за определяне на неимуществените вреди,след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост визиран в чл.52 ЗЗД е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС, обективирана в т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР 3/22.04.2005 г. по т.гр.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, поради липса на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди. Сочи се и чл.280,ал.1,т.2 ГПК по материално-правния въпрос относно приложението на общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ.Позовава се на решение № 197/16.11.2016 г. по гр.д № 1845/2015 г. по описа на ВКС, III г.о., решение № 29/05.03.2012 г. по гр.д. № 170/2011 г. на ВКС, III г.о., решение № 434/02.11.2011 г. по гр.д. № 1235/2010 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 2301/16.12.2013 г. по в.гр.д. № 3090/2013 г. по описа на Софийски апелативен съд.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника по касация – М. Д. П., подаден чрез адв. М. Д., в който се изразява становище за неоснователност на подадената жалба.
В касационна жалба на М. Д. П. се релевират оплаквания за неправилност на постановеното решение поради нарушение на материалния закон по отношение определяне на справедливия размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди, процесуални нарушения довели до неправилна преценка на събраните доказателства и необоснованост. Иска се отмяна на въззивното решение и уважаване на иска в пълен размер.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по въпроса за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, се извеждат следните правни въпроси,за които се сочат основанията по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК: „Следва ли съдът при установяване на конкретните и значими неимуществени вреди да проследи предвидимото им отражение върху бъдещето на конкретния пострадал от незаконно обвинение и с оглед на тотално разрушени блага да завишава размера на обезщетението?“, „В случай, че са водени отделни наказателни производства по различни обвинения и съдилищата, които по време и вид на вредите се припокриват и исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, които са подадени отделно и по тях няма влязло в сила решение, длъжен ли е съдът да определи общ размер на обезщетение?“ и „По какъв начин ще се приложи принципът на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, към който препраща чл. 4 ЗОДОВ?“. Позовава се на противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 229/15.07.2013 г. по гр.д № 1179/2013 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 115/05.04.2012 г. по гр.д № 593/2011 г. по описа на ВКС, IV г.о.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Касационните жалби са подадени от надлежни страни в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е извършил собствен и обоснован анализ на събраните писмени и гласни доказателства, както и приетите в първоинстанционното производство съдебно-медицински и съдебно-психологическа експертизи. Приел е, че предявеният иск за обезщетение на неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление е доказан по основание, доколкото по делото не се спори, че срещу М. Д. П. са повдигнати две обвинения за тежки престъпления от общ характер; наказателното производство е приключило с оправдателна присъда; установени са претърпени от ищеца неимуществени вреди, които са в причинно-следствена връзка с незаконните действия на правозащитния орган, поради което е налице основание за ангажиране на отговорността му. Като спорен между страните е определен единствено въпросът относно справедливия размер на претендираното обезщетение. Посочено е, че първоинстанционият съд правилно е определил релевантните факти по този въпрос: вида и характера на повдигнатите обвинения – за две тежки умишлени престъпления, продължителността на наказателното производство – около шест години в досъдебна и съдебна фаза, множество извършвани процесуални действия, взетата мярка за неотклонение и размера на паричната гаранция, който създал допълнителни затруднения от финансово естество за П. и семейството му, но въззивния съд е достигнал до извод, че не са отчетени в достатъчна степен обема и интензитета на вредите с оглед на всички установени по делото обстоятелства. Посочил е, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди паричният еквивалент изисква преценка на всички понесени от конкретното лице емоционални, психически сътресения, засягането на социалния му живот, положението в обществото, включително и възможностите за професионална реализация. Приел е за установени силните като интензитет негативни емоции, изразяващи се в притеснения за себе си и семейството, изолацията, чувството за вина за разпадане на семейната среда, негативното отношение на хората в малкия град, унижението, неудобството, разколебаване в личностната оценка, лошата концентрация и паметовите смущения. Освен изложените субективни преживявания, съдът е взел предвид и неблагоприятните последици в обективен аспект – разпадане на семейството, подложено на финансови сътресения, трудности при намиране на работа поради създаденото негативно обществено отношение срещу П., отдръпване на социалното му обкръжение и сключване на неизгодна сделка за покриване на заемите по гаранциите. Позовал се е на приетата СМЕ и е приел, че категорични доказателства за връзка между психо-емоционалния стрес и влошеното здравословно състояние на ищеца няма,тъй като сам по себе си стресът не би могъл да бъде нито първопричина за заболяванията му /диабет, хипертония, аритмия/, нито фактор за ускоряване настъпването на усложнения. Взел е предвид и обстоятелството, че по същото време срещу П. се е водило и друго наказателно производство, по което бил задържан от органите на МВР, поради което е приел,че трудно биха могли да се диференцират моралните вреди, търпени в резултат на процесните две наказателни производства.Отчел е и обстоятелството,че незаконното обвинение по другото наказателно производство е предмет на иск за обезщетение по друго гражданско дело. Счел е за неоснователно възражението на ответника – Прокуратура на РБ за липса на причинно-следствена връзка между проведеното наказателно производство и настъпилите в личната сфера на П. неимуществени вреди,като е посочил, че наличието на отрицателни стресови преживявания и непрестанно напрежение по време на продължилото повече от шест години наказателно производство е обичайно, настъпва несъмнено винаги при лица с нормална психика и по начало не се нуждае от специално доказване,а в настоящия случай е установено и от конкретно събраните доказателства. Обстоятелството,че в същия този период е бил обвиняем и по друго дело би могло да бъде основание за редуциране на размера с оглед трудната диференциация в обема на вредите,като търпени вследствие на отделните наказателни производства. При така обсъдените от значение обстоятелства въззивният съд прилагайки принципа за справедливо обезщетяване по чл.52 ЗЗД на всички търпени морални вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно повдигнатите обвинения е определил справедливия размер на обезщетение и е присъдил допълнително сумата от 5 000 лв. Произнесъл се е и по възражението за изтекла погасителна давност по отношение на искането за присъждане на законна лихва върху присъденото обезщетение и го е счел за частично основателно.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт и по отношение на който да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. И двамата жалбоподатели поставят въпроса за определяне справедливия размер на обезщетението за претендираните неимуществените вреди,но формулиран по различен начин. Въпросът обуславя решаващата воля на съда, поради което представляват общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК.
Формулираните от жалбоподателя Прокуратура на РБ правни въпроси не обосновават наличието на поддържаните специфични предпоставки по чл. 280, ал.1,т.1 и т.2 ГПК,тъй като критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, в контекста на оценката на конкретните претърпени неимуществени вреди не е в противоречие с приетото в ППВС № 4/1968 г.,според което той включва винаги конкретни факти предвид стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Предвид това не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение с приложената задължителна за съдилищата съдебна практика. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл. Разликата в присъдените с цитираните съдебни решения обезщетения за неимуществени вреди произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво разрешаван от съдилищата въпрос. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Разрешението на въззивния съд не е и в нарушение на т.3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., според които отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия ,а в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан. Разглежданият казус не е такъв.Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението , дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. Според касатора противоречието се изразява в това, че във въззивния акт липсват мотиви досежно наличието на причинно следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди .Следва да бъде посочено,че по същество това е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
Конкретизираните от жалбоподателя П. въпроси по своята същност са касационни основания, тъй като съдържат твърдения за процесуални нарушения и питания как следва да бъде разрешен спора по същество.Различната оценка на жалбоподателя по отношение на релевантните факти не може да обуслови основание за допускане до касационна проверка. Решаващата воля на въззивния съд е съобразена с даденото тълкуване на закона, както и с трайната практика на ВКС. Изброени са конкретните обстоятелства, които са релевантни към определянето на справедливо обезщетение и са посочени доказателствата, от които са установени. Представените съдебни решения са постановени по случаи, които не са идентични със случая по настоящото производство. Различията в размера на присъденото обезщетение по приложените дела не може да се приеме като противоречивост по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, защото макар исковете да са с едно и също правно основание, размерът на обезщетението се определя по всяко конкретно дело, с отчитане на всички релевантни за това факти, поради което не може да съществува един усреднен критерий за размера на присъденото обезщетение.Освен това определения размер на обезщетението по представените съдебни решения не може да бъде критерий за определяне на обезщетението по настоящото дело.Отделно от посоченото, обосноваността на изводите на съда относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване. Не е обосновано и наличието на поддържаната специфична предпоставка по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК,която е налице, когато по приложимата към казуса норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
Съобразно гореизложеното не е налице основание за допускане на касационна проверка по подадените жалби.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 91/11.01.2017 г., постановено по в.гр. д. № 3204/2016г.по описа на Софийски апелативен съд по подадените касационни жалби от Прокуратура на РБ и от М. Д. П..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: