О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 986
София, 29.10.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на първи октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 3141/2015 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Ц. Х., действащ чрез настойника си Л. Я. Х., подадена чрез адв. М. Д. от АК [населено място], срещу въззивно решение №43 от 10.03.2015г. на Окръжен съд [населено място], постановено по в.гр.д.№ 4/2015год. С това решение е потвърдено решение №259 от 09.10.2014г., поправено с решение №331 от 11.12.2014г., постановено по гр.д. № 144 по описа за 2014г. на Севлиевски районен съд, с което И. Ц. Х., действащ чрез настойника си Л. Я. Х., е осъден да заплати на Е. В. Д. сумата 10 000 лева, на осн. чл.34 ЗЗД, ведно с лихвата от 05.02.2014г. до окончателното й изплащане, както и 400 лева разноски. Със същото решение съдът е признал за недоказано на осн. чл. 194 ал.2 ГПК оспорването на нот. акт №24, том ІІ, рег. №2513, нот.д.№197/11.06.2010г. на Нотариус Пл. Д. – рег. №543, в частта, в която продавачът е заявил, че е получил от купувача сумата 10 000 лева.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа наличие на основанията по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК във връзка с въпроса : „ дали при унищожаемите договори страните си дължат връщане на даденото като насрещни престации на отпаднало основание или това важи само при нищожните договори”. Счита, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС и практиката на съдилищата, формирана по реда на ГПК/отм/, както и, че е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Позовава се на решение №540 от 14.06.2010г. по гр.д.№292/2010г. на САС, за което липсват данни дали е влязло в сила, и на решение № 403 от 10.01.2012г. по гр.д. №1543/2010г. на ВКС, ІІІ ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК. Не излага доводи относно това в какво според него се състои противоречието на въззивното решение с цитираните съдебни актове, както и относно това защо счита, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответната страна Е. В. Д. не взема становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд с цена на иска над 5000лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното:
Пред районния съд е предявен иск от Е. В. Д. / с фамилно име Ш. преди прекратяване на брака й/ от [населено място], против И. Ц. Х., действащ чрез настойника му Л. Х., двамата от [населено място], с правно осн. чл. 55 ал.1 вр. с чл.34 ЗЗД, за сумата 10 000 лева. С отговора си по исковата молба ответникът е оспорил истинността на нотариален акт №24, том ІІ, peг. №2513, дело №197/ 11.06.2010г. в частта, в която продавачът е заявил, че е получил от купувача сумата от 10 000лв. В първото заседание пред първоинстанционния съд е открито производство по реда на чл.193 ГПК относно заявеното оспорване. С решението си първостепенният съд е счел оспорването за недоказано, а предявеният иск за основателен.
За да потвърди акта на първоинстанционния съд, възивният съд е приел за безспорно установено от фактическа страна, че между И. Ц. Х. и Е. В. Ш. е бил сключен договор за покупко- продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт №24, том ІІ, peг. №2513, дело №197/ 11.06.2010г. : Жилище, апартамент, на едно ниво, с кадастрален номер 65927.501.3438.1.60 по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед №РД-18- 77/16.07.2008г. на ИД на А., с административен адрес [населено място], [жк], [жилищен адрес] със застроена площ 58,43 кв.м., състоящ се от две стаи, кухня и сервизни помещения, при граници: на същия етаж – имоти с кадастрални № 65927.501.3438.1.37, № 65927.501.3438.1.59, под обекта – № 65927.501.3438.1.57 и над обекта – № 65927.501.3438.1.63, заедно с прилежащото му избено помещение №3, при граници: отгоре – апартамент, изток – коридор, запад – склад, север – избено помещение № 4, юг – избено помещение № 2 и 1,050% ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена, който обект попада в сграда с кадастрален №1, разположена в поземлен имот с кадастрален №65927.501.3438, за сумата 10 000 лева, която продавачът е заявил, че е получил напълно и в брой от купувача при подписване на договора. С решение №109/15.04.2013г. по гр.д.№6/2013г. на Габровски окръжен съд, И. Ц. Х. е поставен под пълно запрещение, а неговата майка Л. Х., е определена за негов настойник. С влязлото в сила на 08.11.2012г. решение №308/26.09.2013г., постановено по в.гр.д.№284/2012г. на Габровски окръжен съд е унищожен сключеният между И. Ц. Х. и Е. В. Ш. договор за покупко- продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт №24, том II, peг. №2513, дело №197/ 11.06.2010г., по предявен от И. Ц. Х., чрез неговият настойник Л. Я. Х., против Е. В. Ш. иск с правно основание чл.31 ал.1 ЗЗД.
При така приетите за установени факти от правна страна съдът е приел, че нотариалният акт в частта му за цената, съгласно разпоредбата на чл.180 ГПК, представлява частен свидетелстващ документ и има характер на разписка; че в него е посочено, че сумата по продажбената сделка е получена от продавача; че са налице елементите на фактическия състав на чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД, а именно, че И. Ц. е получил нещо на отпаднало основание от купувача, поради което и предявеният иск с правно основание чл.55 ал.1, пр. 3, вр. с чл.34 ЗЗД, като основателен, правилно е уважен в размер на сумата 10 000 лева. Счел е за неоснователни възраженията във въззивната жалба на И. Х., действащ чрез настойника си Л. Х., че: тъй като продавачът към момента на сключване на сделката /11.06.2010г./ страдал от параноидна шизофрения с непрекъснато протичане, не е могъл да разбира и ръководи постъпките си и била налице недействителност на едностранното му волеизявление за получаване на сумата, съдържащо се в нотариалния акт и при липса на други писмени доказателства за реално получаване на сумата само това изявление на недееспособния продавач не доказвало твърденията на ищцата. В тази връзка съдът е приел, че продавачът е поставен под запрещение три години след сключване на сделката и решението на съда за неговата недееспособност няма обратно действие – то действа само за напред; че към 11.06.2010г.- датата на изповядване на сделката, И. Х. не е бил поставен под запрещение и нито нотариусът, нито купувачът, са могли да знаят дали той разбира свойството и значението на постъпките и действията си. Позовавайки се на практиката на ВКС на РБ- Решение № 169 от 23.11.2012 г. на ВКС по т. д. № 664/2011 г., II т. о., ТК, и Решение № 402 от 17.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 449/2011 г., III г. о., ГК, съдът е приел, че нотариалният акт за покупко-продажба на недвижим имот материализира удостоверителните изявления на нотариалния орган и изявленията на страните по договора; че в частта, с която нотариусът удостоверява, че пред него са се явили посочените лица и съдържащите се в нотариалния акт изявления са техни, нотариалният акт представлява официален свидетелстващ документ, а в частта, с която купувачът е заявил, че е платил цената, а продавачът, че е получил цената, нотариалният акт е частен свидетелстващ документ за знание и материализира удостоверителното изявление на своя издател за даден факт – плащането на цената, респективно получаване на продажната цена, и има характер на разписка за плащане. Приел е също, че когато обективираното в документа изявление принадлежи на подписалото го лице, но това изявление не е вярно, защото не съответства на обективната действителност, документът е автентичен, но с невярно съдържание. Доказателствената тежест за опровергаване на верността на удостовереното обстоятелство за получаване на цената е на страната, която оспорва верността на направеното от нея удостоверително изявление, т. е. на страната, която твърди, че признатият от нея факт в действителност не се е осъществил- в случая на ответника И. Х.. Счел е, че последният не е провел пълно и главно доказване, че признатото от него обстоятелство за получаване на цената е невярно; че по делото не са налице никакви доказателства в тази насока; че опровергаването на документа, в частта на волеизявленията на страните, е ограничено до вида на доказателствените средства – изключване на свидетелски показания за опровергаване съдържанието на частен документ изхождащ от страната, освен в хипотезата на чл.164 ал.2 ГПК, която в случая не е налице, тъй като ищцовата страна не е дала съгласие за допускане до разпит на посочените от ответника свидетели. По тези съображения е обосновал извод, че оспорването не е доказано . въпреки това е посочил, че дори да се кредитират показанията на разпитаните по делото свидетели, в разрез с разпоредбата на чл.164 ГПК, то от показанията на същите не може да се изведе извод, че е опровергана верността на удостовереното в нотариалния акт, тъй като в показанията си свидетелката Й. изрично е заявила, че не знае дали на продавача са броени пари за имота, показанията на св. Е. Р.- сестра на Х., са за факти от начина на живот и отношенията на ответника с роднините му, как те са разбрали за разпореждането с имота, като същата само е заявила, че брат й „ за пари нищо не е казвал”. Въззивният съд е счел за неоснователно и възражението,въведено с въззивната жалба, за неправилност на решението на районния съд поради обстоятелството, че към момента на сключване на сделката Е. Д. била в брак с В. Ш., прекратен с развод на 30.04.2013г., и дори да са налице предпоставките на чл.34 ЗЗД, след развода тя можела да претендира връщане само на половината от действително заплатената от съпрузите сума. По повод това възражение съдът е приел, че страна по договора за покупко- продажба е само ищцата Е. Ш., а паричните отношения относно заплатената сума за недвижимия имот, са само между нея и бившия й съпруг, които, видно от представеното по делото решение от 30.04.201Зг. по гр.д.№483/2013г. на PC- С., са уредени. За неоснователно е приел и възражението, че районният съд неправилно е осъдил настойника, а не поставения под пълно запрещение ответник, срещу който е предявен иска – неправилно изразения диспозитив на решението е коригиран от районния съд по реда на чл.247 ГПК с решение №331/11.12.2014г.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о., намира, че не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Поставеният в изложението правен въпрос е правно разрешен от въззивния съд и обуславя решаващите му изводи за основателност на заявената претенция, поради което и съставлява общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. Не са налице обаче поддържаните от касатора допълнителни основания по т.1, т.2 и т.3 на цитирания законов текст. Съображенията за това са следните :
Във връзка с поддържаното основание по чл.280 т.1 ГПК касаторът се позовава на решение № 403 от 10.01.2012г. по гр.д. №1543/2010г. на ВКС, ІІІ ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК. С последното решаващият състав по същия правен въпрос е приел следното: „Съобразно разпоредбата на чл. 34 ЗЗД когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен всяка от страните по него трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея. Следователно и в случаите, при които договорът бъде унищожен, страните си дължат връщане на даденото като насрещни престации на отпаднало основание – чл. 55, ал. 1, пр. 3, вр. с чл. 34 ЗЗД”. Въззивният съд е дал същото правно разрешение по поставения въпрос, поради което не е налице твърдяното от касатора противоречие със задължителната за съдилищата практика по смисъла на чл.280 т.1 ГПК.
Не е налице и поддържаното основание по чл.280 т.2 ГПК. На първо място: когато по даден правен въпрос е налице вече уеднаквена и задължителна за съдилищата практика и въззивният съдебен акт не се отклонява от същата, не е налице основанието по чл.280 т.2 ГПК независимо от наличието на влезли в сила съдебни решения, даващи противоречиво разрешение на същия правен въпрос. На следващо място в процесния случай касаторът не е и установил наличието на съдебен акт, даващ противоречиво разрешаване на поставения правен въпрос, тъй като по делото няма данни посоченото от него решение №540 от 14.06.2010г. по гр.д.№292/2010г. на САС да е влязло в сила.
Не е налице и поддържаното основание по чл.280 т.3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая по поставения от касатора въпрос има ясна и пълна правна уредба и трайна и последователна практика на съдилищата, в това число и задължителна такава, която по разбиране на настоящия състав не се нуждае от коригиране. Самият касатор в изложението си не е изложил никакви съображения в подкрепа на това поддържано основание, което допълнително обосновава извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на това основание.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, а ответникът по касационната жалба не е претендирал присъждането на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №43 от 10.03.2015г. на Окръжен съд [населено място], постановено по в.гр.д.№ 4/2015год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: