4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№986
гр. София,20.12.2013 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от съдия Костадинка Недкова т. д. N 2240 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [фирма] и К. А. Г. срещу решение №3 от 04.01.2013г. по т.д. № 1413/2012г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 481 от 03.08.2012г. по т.д. № 537/2011г. на Пловдивски окръжен съд, с което са уважени предявените срещу касаторите положителни установителни искове по чл.422 от ГПК, като е признато за установено, че съществуват вземания на [фирма] /сегашно наименование [фирма]/ по договор за банков кредит- кредитна линия № 1128-09/ 30.10.2009г. срещу солидарно отговорните ответници – настоящи жалбоподатели, в качеството им на кредитополучател, съдлъжник и поръчител, за сумите: 300 000 евро- главница; наказателна лихва от 17 327 евро върху просрочената главница за периода от 25.11.2010г. до 10.03.2011г.; законна лихва върху главницата, считано от 14.03.2011г. до окончателното й плащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Допускането на касационното обжалване се основава на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Ответникът по жалбата, [фирма] / с предишно наименование [фирма]/, счита, че не са налице основанията за допускане на касационен контрол, а при евентуалност – се позовава и на неоснователност на жалбата. Иска присъждане на направените за настоящата инстанция разноски в размер на 19 200 лева- адвокатско възнаграждение, като представя списък на разноските по чл.80 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, с което е признато по отношение на касаторите /ответници по исковете/, че дължат главницата и лихвите по договора за кредит, въззивният съд е приел за неоснователни възраженията за неусвояване на кредита, за липсата на представителна власт на лицето, разпоредило се със сумите, предмет на договора за кредитна линия, и за извършени от банката преводи на суми без подпис на наредител по сметки на банката, но не и на такива на кредитополучателя по договора. Решаващият състав е изходил от подадените от П. Г. молби за усвояване на кредита, който се е легитимирал пред банката с нотариално заверено пълномощно от 08.08.2007г. от името на кредитополучателя, [фирма], с което му се предоставят правомощия, както да открива и закрива банкови сметки, така и да движи и задължава същите, вкл. неограничено теглене, прехвърляне и приемане на суми, като съдържанието на пълномощното не ограничава представителството до конкретно посочени банки или видове сметки. Изложени са допълнителни аргументи за евентуалното приложение на чл.301 ТЗ, тъй като извършените от Г. действия са узнати от кредитополучателя с фактите на погасяване със сумите от кредитната линия на задължения към негови контрахенти и погасяването на месечните лихви по кредита. В съответствие с клаузите на договора, усвояването на суми по кредита е станало за извършване на плащания по сделки, свързани с предназначението на кредита и след представяне от страна на кредитополучателя на фактури и/или други разходнооправдателни документи. За неоснователни и несвоевременно предявени са счетени възраженията на ответниците по исковете за липсата на сключен договор за разплащателна сметка, за това, че извършените операции са по аналитични сметки на банката и не касаят кредитополучателя и че мемориалните ордери удостоверяват едностранно извършени от банката действия. Според въззивния съд, съществуването на разплащателните сметки, чрез които е усвояван кредита е факт, който не е бил оспорен, условие е по договора и извършените от кредитополучателя плащания към контрахентите му е именно чрез нареждания по посочените сметки, подписани от Г., като не се доказва друг източник на средствата, чрез които да е плащано на третите лица. Изложени са аргументи, че изрично в подадените молби за отпускане на договорените суми е поискано превеждането им по разплащателната сметка на кредитополучателя, като мемориалните ордери удостоверяват отпускането на договорените средства. Позовавайки се на приетата ССЕ, въззивният съд е приел, че обслужването на кредита е преустановено на 25.10.2010г., след която дата не е одобрен нов срок на договор и длъжникът е изпаднал в забава без да е необходима покана за плащане, което обуславя дължимостта на лихвата. Въззивната инстанция е приела за неоснователни и доводите на жалбоподателите за правна квалификация на исковете по чл.55 З. вр. чл.88 ЗЗД, изхождайки от изложеното в обстоятелствената част на исковата молба.
Релевираният въпрос за значението на възражението на ответниците по иска за наличие на волеизявление за разваляне на договора за кредит при предявен иск по чл.422 ГПК за правната квалификация на иска не води до твърдяната евентуална недопустимостта на заведения иск по чл.422 ГПК, тъй като съгласно трайната и непротиворечива практика на съдилищата, правната квалификация на иска се извежда от фактите и обстоятелствата, наведени в исковата молба, а в случая се иска установяване по реда на чл.422 ГПК на вземания, представляващи неиздължени суми по договор за банков кредит- главница и лихви, а не на вземане по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД.
Първите три въпроса, формулирани от жалбоподателите, за допустимостта на издаването на заповедта за изпълнение и нейния предмет, вкл. за приложението в тази връзка на т.4 от ТР № 1/ 28.12.2005г., касаят заповедното производство, което е различно от исковото производство по чл.422 ГПК, поради което не са относими към предмета на конкретното дело и не обуславят изхода му. Ето защо, по отношение на тях липсва общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Четвъртият въпрос за допустимостта на иска по чл.422 ГПК при отмяна на разпореждането за незабавно изпълнение не е разглеждан от въззивната инстанция, поради което не е обусловил решаващата воля на съда. Въпреки неосъществяването на основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, следва да се отбележи, че по този въпрос е налице формирана практика на ВКС по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с постановените по реда на чл.290 ГПК № 152/ 15.11.2012г. по т.д. № 1058/2011г. на ВКС, II ТО и решение 143/14.12.2013г. по т.д. №1132/12г. на I ТО на ВКС, която напълно се споделя от настоящия състав, съгласно която, ако разпореждането за незабавно изпълнение бъде отменено и изпълнителният лист – обезсилен, без заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК да е обезсилена с влязъл в сила акт, производството по установителния иск е допустимо, тъй като отмяната на разпореждането за незабавно изпълнение не рефлектира върху правния интерес от установителния иск за вземането, предмет на издадената заповед.
В изложението към касационната жалба се твърди още, че от значение за изхода на делото е и въпросът: „Ограничен ли е съдът в обхвата на изпълнителния лист при установителния иск по чл.422 ГПК или следва да изследва правопораждащия факт, послужил за основание за издаване на изпълнителния лист и правопроменящите възражение на длъжника и такива, опровергаващи елементите на фактическия състав на сделката?”. Предметът на заповедта за изпълнение е от значение за предмета на иска по чл.422 ГПК, а не обхвата на изпълнителния лист, поради което въпросът не е относим за изхода на спора. Въззивната инстанция е разгледала възраженията на ответниците по иска, като дали тези възражения са основателни е въпрос относно правилността на атакувания акт, който не може да бъде разглеждан във фазата на селектиране на касационната жалба.
По отношение на поставения въпрос за приложението на чл.301 ТЗ също не е налице общата предпоставката по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като в решаващите си мотиви съдът е приел, че усвояването на кредита е извършено при надлежно упълномощаване, като доводите за мълчаливото потвърждаване при предпоставките на чл.301 ТЗ на действия, извършени без представителна власт, са допълнителни изложени и не обуславят изхода на спора.
Видно от изложеното, по отношение на поставените от касаторите въпроси не е осъществена общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол – въпросът да е обусловил изхода на делото. Предвид указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, това е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол на съдебния акт.
С оглед изхода на делото, на ответника по жалбата следва да бъдат присъдени направените от него разноски за настоящото производство в размер на 19 200 лева- заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №3 от 04.01.2013г., постановено по т.д. № 1413/2012г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК] [фирма], Булстат[ЕИК], и К. А. Г., ЕГН [ЕГН], да заплатят на [фирма] /с предишно наименование [фирма]/, ЕИК[ЕИК], направени по делото разноски в размер на 19200 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.