3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№99
гр. София,12.02.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на трети февруари през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 3112 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], Варна, срещу решение № 181/ 03.06.2013г. по в.т.д. № 51/2013г. на Апелативен съд – Бургас, с което след частична отмяна на решение № 462 / 30.11.2012г. по т.д. № 249 / 2012г. на Окръжен съд – Бургас са отхвърлени предявените от касатора искове с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД срещу [фирма], Бургас, за заплащане на сумата от 24 760 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата от 76 857,75 лева за периода на забава от 02.01.2009г. до датата на предявяване на иска – 10.04.2012г., както и на сумата от 2 646,04 лева, мораторна лихва върху главницата от 8213,71 лева за периода от падежа на задължението по фактура № 925/ 01.07.2008г. -07.07.2008г. до датата на предявяване на иска – 10.04.2012г., както и за частта за разноските над сумата от 6376,45 лева до присъдения размер от 8243,91 лева, като касаторът е осъден да заплати и разноски за въззивната инстанция в размер на 1230 лева.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че съдът неправилно е основал решението си на направеното за първи път във въззивната жалба възражение за недопустимост на обезвредата на едни и същи вреди два пъти.
Ответникът по жалбата, [фирма], Бургас, сочи, че не са налице основанията за допускане на касационния контрол, съответно жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че пасивното поведение от страна на ответното дружество в първата инстанция, не го лишава от преценката за основателността на предявения иск, съобразно представените към исковата молба писмени доказателства, както и от преценката му дали исковите претенции са съобразени с материалния закон, съобразно наведените във въззивната жалба оплаквания. Изложени са съображения, че за едно и също забавено изпълнение на парично задължение е недопустимо кумулиране, присъждане едновременно на неустойка за забавено плащане и обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК жалбоподателят сочи, че въззивният съд е разрешил в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, следните процесуалноправни въпроси, които са и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото /чл.280, ал.1, т.3 ГПК/: „/1/ В кой момент се преклудира правото на ответника да направи материалноправно възражение срещу основателността на иска?; /2/ Допустимо ли е, при условие, че в първоинстанционното производство ответникът е демонстрирал процесуално бездействие – не е депозирал отговор на предявената му искова молба, не е взел становище, за да организира своята защита, да предяви материалноправни възражения с обуславящо значение за предмета на спора за първи път пред въззивната инстанция?; /3/ В разпоредбата на чл.133 ГПК под „възражения” законодателят имал ли е предвид, че правото да се предяви материалноправно възражение срещу, иска се преклудира с изтичането срока на отговор на исковата молба?”.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение, предвид следното:
Съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 1/ 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/ 2013г., при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, което разрешение, по аргумент от по-силното основание, следва да намери приложение и при нарушение на основните принципи на правото. В случая, въззивната инстанция е отменила решението в частта относно исковете с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД, поради недопустимостта на обезщетяването на едни и същи вреди два пъти, позовавайки се по същество на нарушение на едно от основните начала в гражданското право – за недопустимост на неоснователно обогатяване на едно лице за сметка на друго. По изложените съображения, решаващият състав е бил длъжен служебно, дори без наличие за оплакване за това от страна на въззивника, да извърши проверка за правилното приложение на посочения основен принцип. Ето защо, поставените от касатора процесуалноправни въпроси, всички свързани с преклузията на възраженията на ответника по иска, не се явяват обуславящи за изхода на спора, тъй като при постановяването на атакувания акт решаващият състав е дължал служебна проверка, без наличие на оплакване във въззивната жалба, по отношение на поставения във въззивната жалба за първи път от ответника по исковете въпрос за кумулирането на неустойката и обезщетението по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Доколкото не се доказва наличието на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, предвид указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, това е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол на съдебния акт, без да бъдат обсъждани наведените от касатора допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 181/ 03.06.2013г. по в.т.д. № 51/2013г. на Апелативен съд – Бургас.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.