4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№990
гр. София,20.12.2013 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осемнадесети ноември през две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от Костадинка Недкова т. д. N 2089 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. П. Ш., София, срещу решение № 43 от 18.01.2013г. по т.д. № 771/2012г. на Софийски окръжен съд, в частта, с която след отмяна на решение № 92/ 19.06.2012г. по гр.д. № 783/ 2011г. на Районен съд – Ихтиман, са отхвърлени исковете по чл.422 ГПК за признаване за установено, че [фирма] дължи на касатора сумата от 17 000 лева, представляваща част от вземане за цената на земеделски стоки по договор за покупко-продажба от 2008г., за който е издадена фактура № 3/ 02.07.2008г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 23.06.2011г., до окончателното плащане, както и за сумата от 6029,83 лева- обезщетение за забава в размер на мораторната лихва за периода от 02.07.2008г. до 16.06.2011г., като е осъден касатора за разноски и държавна такса в размер на общо 1400,20 лева за двете инстанции.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответникът, [фирма], сочи, че не са налице основанията за допускане на касационния контрол, а при евентуалното му допускане, се иска потвърждаване на атакувания акт. Претендира присъждане на направени за настоящата инстанция разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел въз основа на двустранно подписана от страните фактура и дневника на покупките на ответното дружество, в който е отразена фактурата, че между страните е сключен договор за търговска продажба на бадеми на стойност 22 500 лева. Според решаващия състав, от доказателствата по делото не се установява ищецът- настоящ касатор, да е изпълнител задължението си да достави договореното количество бадеми над стойността от 5500 лева. Изложени са съображения, че единствените доказателства в тази насока са свидетелските показания, които като противоречиви не са кредитирани от съда. С оглед неизпълнението на продавача на задължението му да достави на ответника стока на стойност 17000 лева чрез трето лице, при което стоката се намира, е направен извода, че купувачът не дължи заплащането на продажната цена от 17 000 лева, представляваща разликата между фактурираната цена от 22 500 лева и платената сума от 5 500 лева.
Касаторът в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – чл.280, ал.1, т.1 ГПК, относно следните значими за изхода на делото правни въпроси: /1./ Дали двустранно подписаната фактура доказва пълно изпълнение на характерната престация по договора за търговска продажба без за това да е налице друг изричен изходящ от купувача документ, при положение, че същата фактура съдържа всички изискуеми реквизити и е отразена в счетоводството на продавача и на купувача, в дневниците им за покупките и продажба, и при положение, че по същата фактура е извършено частично плащане?; /2/ Дали фактът на частичното плащане на задължението по така издадената фактура, представлява извънсъдебно признание на цялото задължение, вписано във фактурата, и съответно признание за получаване на описаните във фактурата стоки в посоченото количество и цена или представлява признание единствено на задължението в размер на извършеното плащане, след като за основание на превода е посочено изрично, че се заплаща част от главницата?; /3/ За доказателственото значение на отразяването на фактурата в търговските книги на купувача и по-специално за вписването на стоката, обект на договора за продажба, като частично недоставена, като се има предвид наличието на други данни по делото за предаване на цялото уговорено количество от стоката, а именно- свидетелските показания, записите от счетоводството на продавача и подписът на купувача върху фактурата? Следва ли това несъответствие да се приеме за нередовност на търговските книги на купувача по см. на чл.55, ал.2 ТЗ.
Въпросът дали фактурирането на стоката и счетоводното отразяване на фактурата от страните, вкл. във водените от тях дневниците на продажбите / покупките, доказва факта на доставянето й от продавача на купувача, в конкретния случай е неотносим за спора, с оглед съдържащото се в исковата молба твърдение, че предаването на бадемите на купувача, въз основа на постигната между страните договореност, е извършено от третото лице, при което те са се намирали към момента на издаването на фактурата, след осигурен превоз от ответното дружество т.е. в момент, следващ по време фактурирането на стоката.
По въпроса дали частичното плащане на задължението по така издадената фактура, представлява извънсъдебно признание на цялото задължение, вписано във фактурата, е налице практика на ВКС по чл.290 ГПК /решение № 98/ 26.07.2013г. по т.д. 851/2012г. на I ТО на ВКС/, според която извършените частични плащания на вземания по конкретни фактури /извън горната хипотеза на плащане на ДДС/ не са признание на длъжника по смисъла на чл.116, б.”а” за непогасената част от дълга. Даденото разрешение напълно се възприема от настоящия състав, като в съответствие с него е постановен и атакуваният съдебен акт.
Доколкото в тежест на ищеца е доказването на доставянето на стоката на купувача, при хипотеза на липса на такова към момента на издаването на двустранната фактура, доказването на предаването на стоката не може да се базира на осчетоводяването на фактурата от страните, а става въз основа на други доказателства /писмени или гласни/. В конкретния случай липсват издадени писмени доказателства за предаването на стоката от третото лице на купувача, като дадените от това лице свидетелски показания не са кредитирани от въззивната инстанция, поради противоречието им с показанията на друг свидетел. Правилността на извършената от решаващия състав преценка на доказателствата по делото не може да бъде разгледана във фазата на селектиране на касационната жалба, тъй като е относима за правилността на съдебния акт.
Представените от касатора решения на ВКС не са постановени при хипотеза на доставка на стоката след фактурирането й, поради което дадените в тях разрешения не са приложими към настоящия случай и не обосновават наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Предвид изложеното, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
С оглед изхода на селективната фаза, на ответника по жалбата следва да се присъдят направените за нея разноски в размер на 1000 лева – адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 43 от 18.01.2013г. по т.д. № 771/2012г. на Софийски окръжен съд, в частта, с която след отмяна на решение № 92/ 19.06.2012г. по гр.д. № 783/ 2011г. на Районен съд – Ихтиман, са отхвърлени исковете по чл.422 ГПК за признаване за установено, че [фирма] дължи на касатора сумата от 17 000 лева, представляваща част от вземане за цената на земеделски стоки по договор за покупко-продажба от 2008г., за който е издадена фактура № 3/ 02.07.2008г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 23.06.2011г., до окончателното плащане, както и за сумата от 6029,83 лева- обезщетение за забава в размер на мораторната лихва за периода от 02.07.2008г. до 16.06.2011г., като е осъден касатора за разноски и държавна такса в размер на общо 1400,20 лева за двете инстанции.
ОСЪЖДА П. П. Ш., София, ЕГН [ЕГН], да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], направени за настоящото производство разноски в размер на 1000 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.