О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 996
София, 31.07.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети юли през две хиляди и деветата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 902 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. Г. И., със съдебен адрес в гр. С., адв. Д, приподписана от адв. Д, против въззивното решение № 116 от 23 май 2008 г., постановено по в.гр.д. № 77 по описа на окръжния съд в гр. Т. за 2008 г. в частта му, с която е отменено решение № 894 от 8 януари 2008 г., постановено по гр.д. № 1* по описа на районния съд в гр. Т. за 2007 г. и вместо него е отхвърлен установителният иск за собственост на касатора против О. Т. и О. с. “З” в гр. Т. за лозе в м. “Д” в землището на гр. Т..
В жалбата се сочи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуалния закон и необоснованост, защото от решението не става ясно защо съдът приема, че процесният имот е придобит от държавата, въз основа на какъв отчуждителен акт и по силата на какви нормативни разпоредби; имотът никога не е бил актуван като държавен или общински; касаторът твърдял, че имотът е бил частна собственост и като такъв го придобил по давност; искът е предявен срещу общината, защото тя през 2007 г. актува имота като общински, а общината не е доказала, че имотът е държавен; липсват данни, че касаторът и прехвърлителите на имота не са имали право да притежават селскостопански имоти; не е представен акт за отнемане на имота или доказателство за обезщетяване на собствениците; представеният акт на комисията по ТПС от 1962 г. не е такъв акт, защото не е изпълнена сложната процедура по одържавяването по чл. 14-17 от ЗТПС, а и актът е нищожен, защото комисията по ТПС няма компетентност да одържавява имоти; имотът е и в друга местност; имотът до 1954 г. е бил частна държавна собственост и никога не е променял този си статут, поради което след отмяната на чл. 29 ал. 1 от ЗСГ през 1990 г. имотът е владян от касатора повече от десет години и е придобит по давност. В приложение към касационната жалба, имащо характер на изложение към касационната жалба по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК се сочи, че в атакуваното решение са повдигнати въпроси от съществено значение за точното прилагане на закона – основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК във връзка с изключването на придобивната давност за имоти държавна или общинска собственост и начина на одържавяване на имоти по отменените ЗСГ и ЗТПС. Излагат се твърдения, че режимът на държавна или общинска собственост е особен режим и като изключение, съществуването на такъв режим подлежи на доказване и то от вида на пълното доказване и не може да се предполага; одържавяването по ЗТПС (отм.) или по ЗСГ (отм.) е предмет на особена процедура, като без провеждането на съответните административни процедури по оценка и обезщетяване не може да се приеме, че определен селскостопански имот е одържавен, както се приема от ВКС (сочи се решение на ВС от 1977 г.); не е обсъдено доколко посоченият имот не е вилен по чл. 5 ал. 3 от ЗСГ (отм.), при което е допустимо притежаването му дори при режима на ЗСГ (отм.), като в тази част решението противоречи на трайната практика на ВКС, изискваща обсъждане на всички обстоятелства, които са от значение за спора. На последно място се сочи, че е налице основанието за допускане до касационен контрол по чл. 280 ал. 1 т. 2 от ГПК, защото въпросът е решен по противоположен начин от първостепенния и от въззивния съд.
Ответникът О. Т. не дава отговор по реда на чл. 287 ал. 1 от ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и са процесуално допустими.
С решението си в атакуваната му част въззивният съд приел, че по силата на протокол от 1962 г. на комисията по ТПС в Т. всички земи и трайни насаждения в землището на Т. са отнети от частните стопани, причислени са към ДПФ и предоставени за нуждите на ТКЗС, а на физическите лица е отстъпено право на ползване върху лозя до 1 декар; процесният имот по този начин от 1962 г. се е считал за държавен, а и към момента на отмяната на глава І и ІІ от ЗСГ, поради което давност не е могла да тече поради забраната на чл. 86 от ЗС; дори родителите на ищеца да са били собственици на имота преди одържавяването, възстановяване на собствеността не е поискано; забраната за придобиване на държавен и общински имот е отпаднала с отмяната на чл. 86 от ЗС през 1996 г., действаща от 1 юни 1996 г., но с разпоредбата на § 1 от ЗС придобивната давност е спряна, считано от 31 май 2006 г. до 31 декември 2008 г., поради което за ищеца не е изтекъл десетгодишния срок за придобиване на имота по давност, чийто срок изтича на 1 юни 2006 г.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 от ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Преди всичко съдът намира за нужно да отбележи, че условие за допускане на атакуваното решение до касационен контрол е поставяне на въпрос, който е разрешен от въззивния съд и чието разрешаване по различен начин би имало решаващо значение за изхода на спора, като този въпрос има принципно значение не само за конкретния случай, но и за правосъдието изобщо. Едва след поставянето на подобен въпрос за касационния съд е открита възможността да извърши преценката за това дали този въпрос е разрешен от въззивния съд в нарушение на критериите за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280 ал. 1 от ГПК. Извличането на значимия в посочения смисъл въпрос от текста на касационната жалба или изложението към нея, или евентуално от съпоставката на оплакванията на касатора с представената съдебна практика, е недопустимо, тъй като касаторът е длъжен да съобрази всички изисквания на закона предвид производството по допускане на въззивното решение до касационен контрол, а извличането на подобен въпрос би нарушило основния принцип за диспозитивност на гражданския процес и би поставило страните в неравностойно положение. Следва още да се посочи, че недоволството на касатора от изводите и констатациите на съда, не е основание за допускане до касационен контрол.
В разглеждания случай касаторът е посочил, че въззивният съд е разрешил въпроси, които попадат в приложното поле на всички хипотези на чл. 280 ал. 1 от ГПК във връзка с изключването на придобивната давност за имоти държавна или общинска собственост и начина на одържавяване на имоти по отменените ЗСГ и ЗТПС. Конкретни въпроси не са поставени. Доколкото това изобщо е допустимо, както вече беше отбелязано, следва да се приеме, че касаторът всъщност поставя следните проблеми: подлежи ли на доказване, че процесният имот е държавна или общинска собственост, или това може да се предполага; одържавяването по реда на ЗТПС и ЗСГ следва ли определени административни процедури; следва ли да се обсъдят всички обстоятелства, имащи значение за спора и в частност дали процесният имот не е вилен по чл. 5 ал. 3 от ЗСГ (отм.), при което е допустимо притежаването му дори при режима на ЗСГ (отм.).
По първия проблем не е налице основанието на чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК за допускане на атакуваното решение до касация. По този въпрос отговорът е еднозначен и разрешаването му от касационния съд по никакъв начин не би довело до такова тълкуване на закона, което да преодолее празнина, или да преодолее неправилна съдебна практика, или да създаде нова, тъй като подобна липсва. Освен това самият касатор в предпоследния пасаж от касационната си жалба сочи, че имотът е бил частна държавна собственост още от 1954 г. и никога не е променял този си статут. След като липсва противоречие в заключението на съда и в твърденията на касатора, то липсва и основание за тълкуване от страна на касационния съд.
Отговорът по втория поставен въпрос също е очевиден, но по него атакуваното решение не е постановено в разрез с посочената практика на ВС, тъй като тя касае процедурата по оценка на земеделската земя и обжалване на решенията на съответния административен орган в това отношение. Във връзка с вече изложеното твърдение на касатора за характера на собствеността върху земята този въпрос е неотносим към спора. Затова по този въпрос не следва да се допусне касационен контрол при условията на чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК.
Третият поставен проблем е изключително значим и по него действително съществува изобилна съдебна практика. Той би бил основание за допускане до касационен контрол, стига обаче касаторът да бе навел такова съображения в хода на съдебния процес. След като такова позоваване не е сторено, съдът не е взел решението си в нарушение на задължителна съдебна практика – основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК.
Последното изложено твърдение, а именно за това, че е налице основание за допускане до касационен контрол при разрешаване по противоположен начин на спора от първостепенния и от въззивния съд, не дава основание за допускане на решението до касационен контрол по реда на чл. 280 ал. 1 т. 2 от ГПК, тъй като посочената хипотеза на закона изисква поставеният от касатора проблем да е разрешен противоречиво от различни съдилища и то чрез влезли в сила решения. Очевидно е, че разрешаването по различен начин на спора в рамките на инстанционния контрол не представлява по естеството си различно разрешаване на проблема, тъй като на практика липсва разрешаване във вече посочения смисъл. От друга страна не е поставен въпрос, чието разрешаване се търси по тази хипотеза, а цялостното различно разрешаване на спора сочи твърдение за неправилност на решението, което пък не е основание за допускането на касационния контрол.
Ответната страна не претендира разноски на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК, а и доказателства за сторени такива пред касационния съд не се представят, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 116 от 23 май 2008 г., постановено по в.гр.д. № 77 по описа на окръжния съд в гр. Т. за 2008 г. в обжалваната му част, с която е отменено решение № 894 от 8 януари 2008 г., постановено по гр.д. № 1* по описа на районния съд в гр. Т. за 2007 г. и вместо него е отхвърлен установителният иск за собственост на С. Г. И., със съдебен адрес в гр. С., адв. Д, против О. Т. и О. с. “З” в гр. Т. за лозе в м. “Д” в землището на гр. Т..
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: