2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№997
гр. София,26.10.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 531 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ж. Р. Ц. срещу решение № 1543/18.07.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 1950/2016 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 268/12.01.2016 г. по гр. дело № 6741/2014 г. на Софийския градски съд, като краен резултат, предявеният от касатора срещу В. К. Г., осъдителен иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД за обезщетение за неимуществени вреди е уважен за сумата 500 лв. и е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 30 000 лв.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на последното, поради съществени нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните два правни въпроса: 1) относно установяването на наличие на противоправно поведение по отношение репарирането на вреди, причинени от непозволено увреждане; и 2) относно необходимост от установяване дали изнесените обстоятелства са верни или не. Жалбоподателят поддържа, че по първия въпрос въззивният съд се произнесъл в противоречие с решение № 452/12.10.2010 г. по нак. дело № 411/2010 г. на ІІІ-то нак. отд. на ВКС и решение № 75/12.03.2012 г. по нак. дело № 3142/2011 г. на ІІ-ро нак. отд. на ВКС, а по втория – в противоречие с решение № 253/29.01.2014 г. по гр. дело № 1251/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 86/29.01.2010 г. по гр. дело № 92/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС.
Ответникът В. К. Г. в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице, сочените от касатора основания за допускане на касационното обжалване.
Съдът намира, че основания за допускане на касационното обжалване няма.
Въззивният съд е приел, че спорен по делото е въпросът дали изречените от ответника процесни реплики в телевизионното предаване „Конфликти“ на „Канал 3“, представляват противоправно поведение. Съдът е приел също, че за да е налице противоправност, следва да е налице противоречие на деянието с императивна правна норма, без оглед на това, дали тя е забраняваща или задължаваща, като в конкретния случай, ищецът твърди, че с репликите на ответника са нарушени негови абсолютни субективни права, като правото на чест, достойнство и добро име на личността. Обект на тези права са лични и непрехвърлими морални блага, неприкосновеността на които се ползва и с наказателно-правна защита, установена в раздели VІ и VІІ от Особената част на НК. Честта се отнася до положителната обществена оценка за личността, а достойнството се свързва със самооценката на човека за собствената му обществена значимост. Апелативният съд е приел, че следва да се прецени и отношението между посочените субективни права и правата на свободно изразяване на мнение и свободно разпространяване на информация. Изтъкнал е, че в разпоредбите на чл. 39, ал. 2, чл. 40, ал. 2, чл. 41, ал. 1, изр. 2 от КРБ и чл. 10, ал. 2 от ЕКПЧ правото на изразяване е прогласено за принцип, а неговите ограничения – за изключения от принципа, като по този начин се извежда задължение за ограничително тълкуване на всяко ограничение, включително на това, което е допуснато за защита на неприкосновеността на личността, в това число нейните чест, достойнство и добро име. Ето защо при преценка наличието на противоправност на процесните изявления на ответника, съдът е намерил, че следва да бъдат съобразени горните обстоятелства, както и че следва да се отчете това, че ответникът е участвал в процесното предаване като жител на [населено място] и като член на политическа партия ВМРО, като основната тема на предаването е била опожаряването на коли в [населено място] и връзката на кмета на града – ищеца Ж. Ц. с тези деяния.
От контекста, в който са били употребени процесните изрази: „…Г-н Ц. редовно още от самото начало на предизборната си кампания не казва истината. Не искам да кажа, че лъже, ама май, че лъже… Това е лъжа, абсолютна лъжа. Той лъже за какво ли не. Вероятно е гузен.”, апелативният съд е достигнал извод, че ответникът е направил едно оценъчно съждение на поведението на ищеца по повод негови изявления във вестник „Шоу“, както и на поведението му като политическа фигура. Съдът е намерил, че това съждение не е лишено от фактическа основа, тъй като в изявлението си ответникът е коментирал именно изказването на ищеца във вестник „Шоу”, че експертизата по образувано наказателно дело е показала, че колите са се самозапалили, и от друга страна – казаното от водещата на предаването в противоположна насока – че експертизата по делото за подпалените коли все още не е готова. С оглед на това, съдът е намерил и че макар с използваните изрази, внушенията по отношение на личността на ищеца да са негативни и ищецът да ги е възприел като насочени против честта и достойнството му, то противоправно деяние авторът на репликите не е извършил, тъй като изразните средства са цветисти, но изразеното мнение е именно във връзка с несъответствието на написаното във вестник „Шоу“ и казаното от водещата. По отношение на процесната реплика: „Г-н Ц. редовно още от самото начало на предизборната си кампания не казва истината”, съдът е приел също, че в рамките на свободния политически дебат ответникът е изразил мнението си за политическите действия на ищеца, което е напълно допустимо в демократичното общество и не може да бъде противоправно.
По отношение характера на процесните изявления: „Между другото, аз видях ПР-ката на Ж. Ц. да го вкарва (лицето Н. Т.), да го въвежда в общината по-точно” и „Това не се случва за първи път в града – да използват хора с недобро психическо състояние. Навремето се палеха горите от такива хора. Това е практика. Ж. го е чул от някъде и въпреки че, и го използва.”, въззивният съд е намерил, че те следва да бъдат квалифицирани като фактически твърдения, които дори не се отнасят пряко до личността на ищеца, нито в тях се излагат факти, които биха накърнили доброто му име в обществото, честта и достойноството му. В тази връзка съдът е приел, че огласените от ответника обстоятелства, че Н. Т. бил въведен в общината от „пиарката“ на ищеца, както и че за даден период от време в града са се палели гори от хора с недобро психическо състояние, не са от такова естество, че да предизвикат отрицателна обществена оценка на личността на ищеца. Ето защо въззивният съд е намерил, че и тези изявления на ответника не са противоправни.
По отношение на процесния израз: „Аз подочух, че е трябвало да запали и моята кола. Свързах се с Н. (Н. Т.), на центъра на С., на гарата се видяхме. Поговорихме, седнахме. Викам какво става, кажи ми как стоят нещата. А той каза, вика бате Ж. ми обеща 1 000 лева да запаля и двете коли. Даде ми 200 и каза че ще ми даде още 800 лева, когато запаля и твоята кола, но мен ме беше страх и не можах да я намеря.”, и твърдението на ищеца, че чрез този израз ответникът внушил на зрителите, че ищецът, като кмет на С. е извършил престъпление – подбудителство към извършване на палеж на МПС, съставът на САС е намерил, че тези изявления на ответника не са клеветнически, тъй като в процесното предаване ответникът е препредал думите на трето лице, разказало му, че ищецът е предлагал и давал пари, за да бъдат подпалени МПС. Съдът е намерил и че тези изказвания, с които се интерпретира казаното от трето лице, не могат да бъдат основание да бъде търсена нито наказателна, нито гражданска отговорност на ответника, дори действително последният да се е срещал с Н. Т. и да е разговарял с него (което е и установено със свидетелските показания по делото) – направените от ответника изявления не представляват клевета, тъй като авторът им се е позовал на чужди източници. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че като клевета се възприема онова действие, при което клеветникът разгласява позорно обстоятелство за другиго или му приписва престъпление; разгласяването на позорно обстоятелство е довеждане до знанието на трето лице за такова обстоятелство, което деецът свързва с личността на пострадалия; позорното обстоятелство е твърдение за наличието на определен факт за пострадалия, който да е от естество да накърни доброто му име в обществото; твърдението трябва да е ясно и да съдържа информация, която да бъде поднесена от разгласяващия като сигурно, несъмнено знание за съдържащите се в нея факти, т.е. необходимо е разгласяващото лице да съобщи свои твърдения, такива, които изхождат лично от него и зад които застава с думите си, претендирайки, че знае, че тези обстоятелства са безспорен факт; предмет на клеветата могат да бъдат само факти, но не и субективната интерпретация на тези факти; освен това обстоятелствата трябва обективно да бъдат съобщени, а не да се извеждат чрез предположения, асоциации, интерпретации или други форми на субективна психическа дейност.
С оглед на тези си съображения, съставът на САС е приел, че клеветническо е последното процесно изказване на ответника: „В началото на предизборната си кампания Ж. каза, че ще направи всичко възможно, значи това е поръчение на ГЕРБ, вероятно на Ц. или Б., по-вероятно е на г-н Ц., каза че ще съсипе бизнеса на Е. И. и го направи на практика”. Съдът е намерил, че от контекста, в който е направено това изказване, е видно, че същото е в отговор на поставения на водещата въпрос, от къде е този конфликт между Е. И. и ищеца, и въз основа на какво е. САС е изтъкнал отново, че наличието на клеветнически твърдения се обосновава с разгласяването за другиго на конкретни обстоятелства, определени факти, които са позорни – неприемливи от гледна точка на общоприетите морални норми и предизвикващи еднозначна негативна оценка на обществото. Изтъкнал е, че освен това те трябва да са и неистински, т. е. да не съществуват в обективната действителност, като неистинността на приписваните обстоятелства има правно значение само ако те са обективно позорни. С оглед на това, въззивният съд е приел, че изнесеният в ефир от ответника факт, че „ищецът в началото на предизборната си кампания казал, че ще съсипе бизнеса на Е. И. и го направил, на практика”, е позорен, тъй като на ищеца се приписва извършване на престъплението „закана” спрямо трето лице, а твърдението, че е съсипал бизнеса е позорно обстоятелство, тъй като е неморално и недостойно, и предизвиква еднозначна отрицателна оценка на обществото. Съдът е приел, че в този смисъл, позорността е обективно качество на твърдението и не зависи от субективното отношение на определено лице към казаното за него, като по делото не са представени никакви доказателства за достоверността на тези твърдения. С оглед на това, САС е намерил, че щом изнесеното обстоятелство обективно е позорно, то от значение е и това, че ищецът се е почувствал засегнат от него; чувствата са неговото субективно преживяване, отражение на личния му мироглед и ценностна система и съществуват изцяло в неговото съзнание и в случая по реда на деликта те следва да бъдат възмездени, тъй като поведението на ответника е противоправно по смисъла на чл. 45 от ЗЗД.
В заключение, въззивният съд е приел, че предявеният иск е основателен и доказан частично, тъй като предпоставките на чл. 45 от ЗЗД са налице единствено по отношение на последното посочено процесно извяление на ответника.
Настоящият състав на IV-то гр. отд. на ВКС намира, че с така изложените съображения в мотивите към обжалваното решение, въззивният съд е разрешил двата формулирани от касатора-ищец правни въпроса, не в противоречие, както поддържа жалбоподателят, а в съответствие със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК.
В посоченото от касатора, решение № 253/29.01.2014 г. по гр. дело № 1251/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС е прието следното: В чл. 39-41 от КРБ и в чл. 10 от КЗПЧОС е прогласено правото на всеки да изразява и разпространява мнение и да търси, получава и разпространява информация. В обсега на това право се включва свободата на всеки да отстоява своето мнение и да получава, съобщава и предава мнения, идеи или информация независимо от начина на изразяване. Това е едно от основните права на личността. То е в основата на демократичните процеси, представлява един от най-важните принципи, върху които се гради всяко демократично общество, като същевременно е условие за напредъка на обществото и за развитието на всеки отделен индивид. Това право обаче не е абсолютно. Самите норми, които го прокламират, въвеждат някои ограничения като не позволяват то да бъде използвано за накърняване и засягане на изрично изброените права и интереси, а също и в общия за всички права чл. 57, ал. 2 от КРБ, който не допуска злоупотреба с тях, както и упражняването им, ако се накърняват права или законни интереси на друг. Такова ограничително основание се съдържа и в текста на чл. 10, т. 2 от Конвенцията, допускащ ползването на свободата на изразяване на мнения да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени в закона, необходими са в едно демократично общество и са в интерес на надлежно указаните цели. Сред ценностите, чиято закрила е основание за ограничаване на правото на свобода на изразяване на мнения, основният закон изрично посочва присъщите на личността чест, достойнство, добро име. Те именно са обект на посегателство при нанасяне на обидата (умишленото унижаване достойнството на дадено лице посредством неприлично отнасяне с него) и на клеветата (съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление другиму). Поради това гражданската отговорност за обида и клевета като средство за защита на честта, личното достойнство и доброто име представлява такова ограничение на правото на свобода на изразяване на мнения, което е допустимо и от Конституцията, и от Конвенцията. В контекста на изложеното не може да се приеме за клеветническо твърдение, което се основава на истински факти, и съответно изразяването му не е противоправно. Като клевета, съответно като противоправно, следва да се квалифицира съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление. Следва да се има предвид, че фактическите твърдения, за които се твърди, че са клевета, могат да бъдат проверявани за вярност като доказателствената тежест е на ответника. Ако те са верни, не са клевета, дори да позорят адресата, и не са основание за ангажиране на гражданската отговорност на издателя. В случай, че са неверни – издателят носи отговорност доколкото засягат неблагоприятно адресата и доколкото издателят не е проявил дължимата грижа да провери достоверността на информацията. Във всеки случай следва да се прави ясно разграничение между обидата и клеветата, които са в обсега на предвидените с чл. 39-41 от КРБ ограничения, и оценъчните съждения, които са извън този обсег. Споделена е и друга задължителна практика на ВКС, съгласно която, когато не се касае за превратно упражняване на правото по чл. 39, ал. 1 от КРБ и свободата на мнение не е използвана, за да се увреди доброто име на другиго, твърдения и оценки чрез печатно произведение могат да се разпространяват свободно. Не е противоправно поведението при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага във връзка обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие. Свободата на изразяване на мнение е изключена в случаите, визирани в чл. 39 ал. 2 от КРБ, но във всеки друг случай издателите на печатни произведения могат да разпространяват правомерно свои или чужди оценъчни съждения. Негативните оценки за определена личност, открояваща се по една или друга причина в обществения живот, не пораждат отговорност, ако не засягат достойнството на личността, т.е. ако не осъществяват състава на обидата или състава на клеветата.
В другото посочено от жалбоподателя – решение № 86/29.01.2010 г. по гр. дело № 92/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС е прието следното: В своята практика ВКС е подчертавал, че признатото и гарантирано в чл. 39, ал. 1 от КРБ, право на мнение се упражнява надлежно и не е налице елемент на противоправност при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягаща конкретно лице като деятел в определена публична сфера, когато името му се коментира или се предполага връзка с оглед неговия пост или дейност по поставения обществен въпрос, освен ако не се касае за превратно упражняване на право, а свободата на мнение бива използвана, за да се вреди на доброто име. В тази връзка не може публично изявление с негативна оценка за това дали едно лице е специалист в областта на спорт, за развитието на който се е ангажирал с дейността си – професионално и като общественик, както и изявление ,че развитието на този спорт е изкористено, да се обемат от една обща квалификация на поведението като „обвинение”, за да се обоснове деликтна отговорност по съдебен ред. За всеки отделен случай подлежи на изследване и преценка, дали конкретното изказване с негативно спрямо засегнатото лице съдържание, освен оценка и мнение по обществен въпрос, не обективира и твърдение за конкретен злепоставящ факт. Ако има твърдение за факт и то е невярно, следва да се прецени дали разгласяването му е противоправно и виновно, т.е съставлява ли злоупотреба с право извън пределите посочени в чл. 39, ал. 2 от КРБ. Ако негативното изявление не се основава, нито свързва с конкретен факт, но се оспорва публично нечия компетентност или добросъвестност с цел да се привлече внимание по обществен въпрос, при това без да се употребяват обидни по съдържание изрази, накърняващи честта и достойнството, също стои необходимостта съдът да прецени превишени ли са пределите на правото да се изразява мнение, на свободата да се дават оценки на публични личности и дейността им.
Видно от изложеното, въззивният съд не е приел в решението си нещо, което да е в противоречие с двете посочени от касатора решения на ВКС, формиращи задължителна практика. Напротив – разрешението на формулираните от жалбоподателя два правни въпроса, възприето в обжалваното въззивно решение, е в съответствие и с други решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК. Така, в решение № 85/23.03.2012 г. по гр. дело № 1486/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС е прието, че на проверка за истинност подлежат фактическите твърдения, те могат да ангажират отговорността на журналиста само ако са неверни и позорят адресата. Оценките (мненията) не подлежат на проверка за вярност, тъй като не представляват конкретни факти от обективната действителност. Те могат да ангажират отговорността на журналиста само ако представляват обида. В мотивите съдът е длъжен да установи извършени ли са посочените в исковата молба действия от журналиста, да разграничи каква част от изнесеното съставлява твърдение за факт и каква – оценка, съответно дали фактите са неверни и позорни и дали оценките са в рамките на свободата на словото по чл. 39 ал.1 от КРБ. Той трябва да посочи конкретно кои действия ангажират отговорността на деликвента и кои са правомерно извършени. В същото решение е прието и че колкото по-известна е една личност, включително политик, толкова повече намеса в частноправната си сфера се налага да понася. Обществеността има право да бъде информирана за действията и постъпките на този, комуто се е доверила да представлява интересите ?. Поради това политиците, още повече лидерите от тях, следва да понасят засиления журналистически интерес и да търпят повече укори, включително с надхвърлящи добрия тон изразни средства. В същия смисъл са и решение № 204/12.06.2015 г. по гр. дело № 7046/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 12/06.02.2013 г. по гр. дело № 449/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. В решение № 557/28.01.2011 г. по гр. дело № 1599/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС е прието, че когато твърденията изхождат от други лица, които са посочени от автора на публикувания материал, и в текста коректно е предадена дадената от тях информация, няма основание за ангажиране отговорността на автора по чл. 45 от ЗЗД.
Безпредметно е да се обсъжда дали обжалваното въззивно решение противоречи на посочените от касатора, решение № 452/12.10.2010 г. по нак. дело № 411/2010 г. на ІІІ-то нак. отд. на ВКС и решение № 75/12.03.2012 г. по нак. дело № 3142/2011 г. на ІІ-ро нак. отд. на ВКС, тъй като те са постановени по наказателни дела и не са годни да формират противоречива съдебна, попадаща в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 2 от ГПК (в този смисъл са и т. 2 и т. 3 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като изведените от касатора-ищец два правни въпроса са разрешени от въззивния съд, не в противоречие, а в съответствие със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, поради което не са налице наведените с изложението към касационната жалба, основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1543/18.07.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 1950/2016 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: