4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 997
гр.София, 07.10.2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и шести септември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Митова
ЧЛЕНОВЕ Емил Томов
Драгомир Драгнев
като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 2806 по описа за 2013 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. „П. П.”-гр. П., срещу решение № 46 от 30.01.2013 г., постановено по в. гр. д. № 1095 по описа за 2012 г. на Плевенския окръжен съд в частите, с които е отменено решение № 1488 по гр. д. № 4394/2012 г. по описа на Плевенския районен съд за отхвърляне исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ, предявени от П. Й. П. против Н. „П. П.”, и е постановено друго, с което тези искове са уважени.
Касаторът Н. „П. П.”-гр.П., твърди, че решението на Плевенския апелативен съд в обжалваните части е неправилно, необосновано и постановено при нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила-основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване сочи противоречие между обжалваното решение и задължителната практика на ВКС по следните въпроси:
1. При преценката на законността на уволнението длъжен ли е съдът да извърши съдебен контрол относно обстоятелствата, които са от значение за определяне тежестта на дисциплинарното нарушение, спазване на съответствието между тежестта на извършеното нарушение и наложеното дисциплинарно наказание?
2. Допустимо ли е съдът да се произнася по доводи за незаконност на уволнението, които не са въведени от ищеца по делото?
Моли да бъде допуснато касационно обжалване по поставените въпроси.
Ответникът по жалбата П. Й. П. счита, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу
подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
Ищецът П. П. е работил като старши учител по изобразително изкуство в Национално училище по изкуствата „П. П.” и е бил уволнен дисциплинарно заради това, че на 12.06.2006 г. е ударил шамар на ученика А. Е. Т.. Плевенският районен съд е отхвърлил исковете на П. П. по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ за отмяна на уволнението, за възстановяване на предишната длъжност и за заплащане на 3 600 лв. обезщетение за оставането му без работа, като е приел, че обяснения са били поискани от работодателя, а нарушението е било извършено. Плевенският окръжен съд е отменил решението на първоинстанционния съд и е уважил исковете. За да достигне до този резултат, въззивният съд е приел, че нарушението е извършено от ищеца, но е счел, че че тежестта на наказанието не съответства на нарушението. В конкретната фактическа обстановка учителят е предприел действия по отстраняване на нарушение, извършено от самия ученик, за когото преди това е имало сигнали за извършвани нарушения от подобен род. Освен това при преценката си съдът е съобразил, че ищецът няма наложени предишни наказания.Така постановеното решение не противоречи, а е в съответствие със задължителната съдебна практика по първия въпрос, поставен от касатора. Според тази практика преценката по чл.189 от КТ е задължителна за наказващия орган и нейното извършване е изискване за законност на наложеното дисциплинарно наказание. Дали тази преценка е правилно осъществена следва да се установи от съответствието между извършеното нарушение и наложеното наказание. При спор относно законността на наложеното наказание съдът е длъжен да извърши съдебен контрол по въпроса за съответствието между наложеното дисциплинарно наказание и извършеното нарушение, вземайки предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на работника или служителя. Ако съдът при съобразяване с тези обстоятелства констатира несъответствие на наложеното дисциплинарно наказание с нарушението, дисциплинарното наказание следва да се отмени. В този смисъл са постановените по реда на чл.291 от ГПК и представляващи задължителна съдебна практика решение № 293 от 21.11.2011 г. по гр.д. № 238/2011 г. на ІІІ ГО, решение № 461 от 17.06.2010 г. по гр. д. № 626/2009 г., решение № 372 от 1.7.2010 г. по гр.д. № 1040/2009 г., решение № 476 от 9.7.2010 г. по гр. д. № 269/2009 г. на ВКС и много други. В случая въззивният съд се е съобразил с тази практика, като е извършил преценка за съответствието на нарушението с тежестта на наложеното наказание. Касаторът придава твърде голямо значение на обстоятелството, че ищецът в исковата молба е отрекъл извършването на нарушението. Отказът да признае нарушението пред съда е форма на упражняване на правото на защита от страна на ищеца и не може да се тълкува като обстоятелство, утежняващо неговата вина. Съществени в случая при преценката по чл.189 от КТ са били обстоятелствата при извършването на нарушението и дисциплинарното минало на нарушителя, които въззивният съд правилно е взел предвид. Ето защо по първия въпрос касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Вторият въпрос на касатора отразява схващането му, че след като ищецът не е посочил в исковата молба като довод за незаконосъобразност на уволнението несъответствието между тежестта на нарушението и наложеното наказание, е недопустимо въз основа на този довод въззивният съд да постанови решение. Това схващане е неправилно и почива на погрешното приравняване на фактите, които представляват основание на иска, с правните доводи на страните. В цитираната от касатора съдебна практика се сочи, че е недопустимо решение, с което се уважава иск на непредявено основание, тоест-на факт, който не е посочен в исковата молба. Правният довод не е основание на предявения иск, а умозаключение, с което страната, без да отрича установен по делото факт, оспорва неговата релевантност, като твърди, че от този факт не следва претендираното от другата страна право. Правният довод, за разлика от фактическото основание на иска и от възражението на ответника, може да бъде повдигнат за пръв път и пред въззивната инстанция, както в случая е сторил ищецът. В този смисъл е практиката на ВКС, в която се прави разлика между възражение, което се преклудира на основание чл.133 от ГПК и правен довод, който може да се изтъкне до приключване на устните състезания/решение № 358 от 18.06.2010 г. по гр. д. № 1183/2009 г. на ІІІ ГО, определение № 22 от 7.01.2013 г. по гр. д. № 381/2012 г. на ІV ГО на ВКС, определение № 373 от 6.6.2011 г. по т.д. 775/2010 г. ІІ ТО на ТК на ВКС/. Следователно съдът се е произнесъл по нов довод на ищеца, посочен във въззивната жалба, а не по ново основание на иска, непредявено с исковата молба. Ето защо посочената от касатора съдебна практика по втория въпрос не е относима за случая, тъй като касае друга хипотеза- недопустимо произнасяне на съда по непредявено основание на иска. Затова и по този въпрос няма противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС, поради което касационно обжалване не може да бъде допуснато.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 46 от 30.01.2013 г., постановено по в. гр. д. № 1095 по описа за 2012 г. на Плевенския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: