О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 998
София,26.10.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №1618/2017 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№108958/22.8.2016 г., подадена от С. Г. В. от [населено място], приподписана от адв. Л. П., против въззивно решение №4788/06.6.2016 г. по гр.д.№2331/2015 г. по описа на Софийския градски съд, г.о., II-Е въззивен състав.
С обжалваното решение въззивната инстанция е потвърдила решение от 26.02.2014 г. по гр.д.№62498/2012 г. по описа на Софийския районен съд, II ГО, 36 състав, с което С. Г. В. от [населено място] е осъден да заплати на Л. С. Т. от [населено място] сумата 12095 евро, на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, дължими по договор от 04.10.2007 г., както и сумата 2177 евро, на основание чл.92 ЗЗД, представляваща неустойка за забава за периода от 28.12.2009 г. до 28.12.2012 г., ведно със законната лихва, считано от 28.12.2012 г. до окончателното изплащане, както и разноски по делото.
Въззивната инстанция е приела, че „Предметът на делото е спорното материално субективно право – претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Когато обаче първоинстанционният съд само е определил неправилна квалификация на спорното право, но не я е извел от обстоятелства, на които страната не се е позовала, въззивният съд следва да даде вярната правна квалификация, доколкото същият не е обвържат от дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска и съответно следва да се произнесе по съществото на спора. В този смисъл е и задължителната съдебна практика – решение № 124/24.03.2011 г.гр. д. № 882/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 389/23.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, постановени по реда на чл.290 ГПК и др.
В случая първоинстанционният съд неправилно е определил правната квалификация на спорното право, като е посочил чл.240 ЗЗД по отношение претендираната сума от 12095 евро, вместо вярната правна квалификация – чл.79, ал.1 ЗС. Ищецът претендира вземането си въз основа на разписката – рекапитулация, за която поддържа, че удостоверява общият размер на дълга към момента на съставянето му във връзка с предоставени за посочения в нея период от време заеми. Доколкото обаче съдът е разгледал заявените от ищеца фактически твърдения относно претендираната сума в размер на 12095 евро, обжалваното решението се явява процесуално допустимо, както по отношение на посочената искова претенция, така и в останалата обжалвана част. Ето защо спорът следва да се разгледа спора по същество.
Представената по делото разписка – рекапитулация от 04.10.2007 г. съставлява по своята правна същност споразумение между страните по делото, с което същите установяват и преуреждат отношенията си, възникнали през посочения в нея период: 25.10.2004 г. – 31.12.2007 г. Без правно значение за валидността на договора е начинът, по който страните са го наименували. Правно релевантни са уговорените взаимни права и задължения. Ето защо релевирания от жалбоподателя довод, че процесният документ няма никакви законосъобразни атрибути и има правописни грешни, няма отношение към валидността на договора. Тъй като не е нормативно предвидена като форма за действителност на разглеждания договор наличието на нотариална заверка на подписите, липсата на такава не води до нищожност на същия. С оглед на това релевирания в тази насока довод на жалбоподателя се явява неоснователен. Също така не е налице нормативно установено изискване при съставянето на договора да присъстват свидетели.
Чрез постигнатото споразумение страните са приели за безспорно в отношенията си, че ответникът има задължение към ищеца в общ размер на 12095 евро, която сума е получена от ответника в горепосочения период, както и са определили срок, в рамките на който ответникът да изпълни задължението си към ищеца, а именно: 31.12.2007 г. Страните са уговорили също така и санкционните последици от неизпълнението им – заплащане на мораторна неустойка.
Релевираният от ответника в срока по чл.131 ГПК довод, че в сумата от 12095 евро е включена и 1000 евро, които ищецът се е задължил допълнително да му предостави, не е подкрепен с никакви доказателства. С оглед на това същият се явява неоснователен.
В доказателствена тежест на ответника е да установи, че точно е изпълнил договорното си задължение да заплати на ищеца сумата от 12095 евро, доколкото е настъпил уговорения между страните падеж на това задължение. Ответникът не твърди и съответно не установява в хода на производството, че е изпълнил това свое задължение.
С писмения отговор ответникът своевременно е направил възражение за изтекла погасителна давност. Нормата на чл.110 ЗЗД регламентира, че с изтичане на 5 – годишната давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Доколкото не е налице някоя от хипотезите, регламентирани в чл.111 ЗЗД, при наличието на които вземанията се погасяват с 3 – годишна давност, следва да се приеме, че в случая е приложим общият 5 – годишен давностен срок. Началният момент, от който започва да тече давността, е денят, от който вземането е станало изискуемо, съгласно нормата на чл.114, ал.1 ЗЗД. В случая страните са уговорили, че изискуемостта на дълга настъпва на 31.12.2007 г. Ето защо 5 – годишният давностен срок изтича на 31.12.2012 г. Същевременно исковата молба е депозирана в съда на 28.12.2012 г, т. е. преди изтичане на давностния срок. С оглед на това релевираното възражение за погасяване на дълга по давност се явява неоснователно.
По изложените съображения следва да се приеме, че за ответника е налице изискуемо задължение към ищеца в размер на 12095 евро, което не е погасил. Ето защо предявеният иск се явява изцяло основателен.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение в частта на разглежданата претенция следва да се потвърди, като следва да се посочи вярната правна квалификация.
Ищецът претендира заплащането на мораторна неустойка. Вземането за неустойка става изискуемо при виновно неизпълнение на договорно задължение. В този смисъл на база договорното правоотношение се развива вторично санкционно правоотношение. За да бъде основателна претенцията за заплащане на неустойка, кредиторът следва да докаже само фактът на неизпълнението. Той не е длъжен да доказва, че е претърпял вреди, нито техния размер, като такава се дължи и без да са настъпили вреди. Това е така, защото посредством неустойката страните по договора предварително определят размера на обезщетението за предполагаемите вреди, които съобразно разпоредбата на чл.92 ЗЗД не е нужно да се доказват. В споразумението от 04.10.2007 г. страните са постигнали валидна уговорка за заплащане на мораторна неустойка в размер на 6 % годишно при неизпълнение на задължението на ответника в рамките на уговорения срок. За заявения от ищеца 3 – годишен период на забавата: 28.12.2009 г. – 28.12.2012 г., размерът на дължимата неустойка възлиза на 2177, 10 евро. Не се установи ответникът да е изпълнил това свое задължение към ищеца, поради което предявеният иск се явява изцяло основателен, като следва да се уважи в претендирания от ищеца размер от 2177 евро, с оглед установения принцип на диспозитивното начало в гражданския процес.“
В изложението на касационния жалбоподател по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, което буквално възпроизвежда съдържанието на касационната жалба, се твърди, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като е в противоречие с решение №429/21.6.2010 г. по гр.д.№1151/2009 г. на ВКС, ГК, I г.о. Твърди се, също така, че и двете предходни инстанции са подходили съвсем формално, като са решили, че делото е изяснено от фактическа и правна страна, поглеждайки съвсем формално към изясняването на фактическата и правна обстановка. Твърди се, че въпрос от значение за спора е този за правната квалификация на спорното право, което съдът определя въз основа на твърденията на ищеца. Сочи се, че при определяне на правната квалификация на спорното право следва ли съдът да се съобразява с постъпилите уточнения към исковата молба на ищеца и да решава спора въз основа на всички приети и приложени писмени доказателства. Поставя се и въпрос, следва ли съдът да дава ход по същество без делото да е изяснено изцяло от фактическа и правна страна. Твърди се, че СРС не е спазил изискванията на чл.140, ал.1 и ал.3 ГПК – да се произнесе с определение по всички предварителни въпроси, както и да състави конкретен доклад с конкретни указания, което представлява съществено процесуално нарушение и независимо от гореизложеното дава основание за отмяна на обжалваното решение, поради наличие на съществени процесуални нарушения. Накрая се сочи, че след като не е изпълнил тези си задължения въззивният съд е достигнал до погрешни изводи, тъй като в мотивите си изобщо не се обсъждат обстоятелствата и фактите, изложени в молбата-пояснение от 22.01.2013 г.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касация Л. С. Т., лично и посредством процесуалния си представител – адв. К., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението за допускане на касационното обжалване и отговора на ответника по касация намира, че е налице въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което е процесуално допустима.
Въззивното решение обаче не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Изложението не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС по следните съображения:
„Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение.“
Част от поставените от касационния жалбоподател въпроси са бланкетни, което по естеството си изисква извършването на теоретичен коментар в сфера, която надхвърля предмета на спора, а и не се сочи във връзка с кои правни изводи и действия на въззивния съд са относими. Друга част от въпросите са относими към правилността на обжалвания съдебен акт. Поставят се и въпроси, свързани с действията на първоинстанционния съд, за което не са навеждани оплаквания във въззивната жалба и липсват изводи на въззивния съд за тях.
Поради това въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение
решение №4788/06.6.2016 г. по гр.д.№2331/2015 г. по описа на Софийския градски съд, г.о., II-Е въззивен състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: