О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 998
София, 28.07.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи юли две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 7297/2013 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ф. Ц. Б.,Л. А. Б. и Е. А. Б.,чрез пълномощника си адв.И.Т., против въззивно решение № 1331/ 01.07.2013 г. по гр.д. № 510/2013 г. по описа на Софийски апелативен съд,с което е потвърдено решение № 8077/05.12.2012 год. по гр.д.№ 13021/2011 г. по описа на Софийски градски съд, с което са отхвърлени като погасени по давност исковете с правно основание чл.49 във вр.чл.45 ЗЗД на Ф. Ц. Б.,Л. А. Б. и Е. А. Б. за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на съпруга на първата и баща на втората и третата ищци,предявени срещу М. н. в. р. в размер от по 50 000 лв. за всяка от тях,както и исковете с правно основание чл.49 във вр.чл.45 ЗЗД на Ф. Ц. Б. и Е. А. Б. за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от претърпени телесни увреждания в размер от 30 000 лв. за Ф. Ц. Б. и 50 000 лв. за Е. А. Б..
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК по материалноправният въпрос относно приложението на чл.116 ЗЗД и по – конкретно дали само депозирането на исковата молба,след подаването на която не е бил реализиран съдебен процес,който да е приключил с надлежен съдебен акт/а делото е било прекратено,поради невнасяне на дължимата държавна такса/ е прекъснало давността,както и дали прекратяването на делото поради невнасяне на държавна такса е равносилно на прекратително определение.Позовава се на решение № 671 по гр.д.№ 689/99 год.,І г.о. на ВКС,решение № 72 по т.д.№ 17/09 год. І т.о.на ВКС,решение № 3742 по гр.д.№ 2288/83 год.,І г.о на ВКС и решение № 432 по н.д.№ 307/98 год. ІІІ н.о. на ВКС.
Ответникът по касация не е депозирал писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
Въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата е приела,че са осъществени всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответника при условията на чл.49 вр.чл.45 ЗЗД за вредите, причинени от неговия служител Г. Д. С. на всяка една от ищците в резултат от предизвиканото от С. на 12.03.2004 г. ПТП – както тези, произтекли от смъртта на техния съпруг и баща А. Г. Б., така и тези, дължащи се на претърпените от Ф. и Е. В. телесни увреждания. Приел е,че независимо от това, исковете следва да бъдат отхвърлени изцяло,предвид заявеното от ответника правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност.За да направи този извод е приел,че считано от датата на ПТП е започнала да тече общата 5-годишна погасителна давност по чл. 110 ЗЗД за упражняване на правата, възникнали в резултат на това събитие. По силата на чл.116, б.“б“ ЗЗД течението на давността е било прекъснато на 10.03.2009 г. с депозирането на исковата молба с вх.рег. № 10887 от 10.03.2009 г. по описа на СГС, като по силата на чл.115, ал.1, б.“ж“ ЗЗД давността не е текла по време на висящността на производството, образувано по тази искова молба. Между страните не е било спорно, че производството по тази искова молба не е приключило с осъдително решение срещу ответника, а е било прекратено,поради което от датата на влизане в сила на определението за прекратяване на производството по исковата молба с вх.рег. № 10887 от 10.03.2009 г. прекъсването и спирането на давността се заличават с обратна сила. Този извод е извел от изричния текст на чл.116, б.“б“ ЗЗД („ако искът или възражението или искането за почване на помирително производство не бъдат уважени, давността не се смята прекъсната“), който поставя като единствено изискване за зачитане на прекъсването на давността наличието на съдебно решение, с което претенцията е уважена. Налице ли е такова решение, то давността е прекъсната, като от влизането му в сила започва да тече нова давност (тази по чл.117, ал.2 ЗЗД). Отсъства ли съдебно решение, с което претенцията е уважена (независимо дали защото е постановено съдебно решение, с което претенцията е отхвърлена или защото изобщо не се е стигнало до постановяването на съдебно решение, поради прекратяване на производството), то прекъсването на давността се заличава с обратна сила.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е налице. Постановявайки обжалвания съдебен акт, въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по отношение въпроса за прекъсване на давностния срок с предяваване на иск и не се е отклонил от смисъла и съдържанието на чл. 116, ал. 1, б. „б“ от ЗЗД,в който са предвидени способи за прекъсване на давностния срок, в резултат на което времето, изтекло до настъпване на основанието за прекъсване на давността се заличава и от този момент започва да тече нов давностен срок. Съгласно чл. 116, б. „б” ЗЗД течението на срока на придобивна/погасителна давност се прекъсва с предявяване на иск, но в цитираната правна норма изрично е посочено, че ако искът не бъде уважен, давността не се смята прекъсната. Същото разрешение се прилага и в случаите на прекратяване на производството по делото. Изброяването на основанията за прекъсване на давността в чл. 116 ЗЗД не дава възможност за разширявянето им, тъй като става дума за процесуални действия и ограничен брой факти, изрично посочени в правната норма. Ноторно известно е, че давността се прекъсва с предявяване на иск – първоначален, насрещен или обратен или чрез възражение срещу предявен иск, а подобни правни действия са били предприети в рамките на цитираното съдебно производство.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК не е налице,защото касаторът не е обосновал самото основание, т.е. не е посочил какво е значението на “поставения” правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид също така, че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване.Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват.
Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1331/ 01.07.2013 г. по гр.д. № 510/2013 г. по описа на Софийски апелативен съд .
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: