1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 11
София, 04.01.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми декември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА АРСОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 270/2011 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от адв. Б.Б. – процесуален представител на [фирма], срещу решение №1486 от 02.12.2010г. на В., постановено по в.гр.д.№ 1548/2010год. С това решение е отменено решение №1894 от 27.05.2010г., постановено по гр.д. № 5931 по описа за 2008г. на В., като вместо него е постановено е ново по същество, с което е уважен предявеният на основание чл. 124 ГПК от Н. Г. П. срещу [фирма] иск като е признато за установено по отношение на ответното дружество, че Н. Г. П. е собственик на основание договор за продажба на недвижим имот, представляващ 1/2ид.ч. / една втора идеална част/ от незастроено дворно място в ПЗ „П.” [населено място], цялото с площ от 2873кв.м., в м-ст „Н. т.” в строителните граници на[жк]на [населено място], представляващо по действаща кадастралната карта, одобрена със Заповед № 300-5-12/09.02.2004г на Агенция по кадастъра, ПИ№ 10135.73.16 /част от имот стар идентификатор 197/, при граници: [улица], имот 73.116, имот 73.113 и имот 73.17. [фирма] е осъдено да заплати на Н. Г. П. сумата от 181,33лв. на осн.чл.78 ГПК.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, нарушение на материалния и процесуалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК по материалноправния въпрос: може ли да се признае право на собственост в полза на лице, придобило имот по деривативен способ, само поради това, че същото не е взело участие в инициирания след сделката процес, в който с влязло в сила решение е прието за установено, че праводателят му не е собственик.
Ответната страна в представен писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК взема становище, че не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че за уважаване на предявения иск с правно основание чл. 124 ГПК, ищецът носи доказателствената тежест да установи чрез пълно и главно доказване правопораждащия факт, от който е придобила правото на собственост върху процесния имот , в рамките на очертаните с исковата молба предели – договор за покупко продажба и позитивно влязло в сила решение на ПК в полза на праводателя й, а ответникът по иска следва да докаже възражението си, че правото на собственост принадлежи на него на посоченото в отговора по исковата молба и поддържано в хода на процеса основание – влязлото в сила съдебно решение, с което е признато за установено по отношение на праводателя й, че той е собственик. При това разпределение на доказателствената тежест е приел, че ищецът е установил, че е собственик на имота по силата на сключения договор за покупко-продажба, както и, че праводателят е бил собственик на имота, предмет на спора, ведно със способите за придобиването му- влязло в сила позитивно решение на ПК, с което имотът му е реституиран, и протокол за въвод. Приел е също, че влязлото в сила решение, с което по отношение на праводателя й е прието за установено, че собственик на имота е ответното дружество, няма сила на присъдено нещо спрямо ищеца, тъй като същият не е участвал в съдебния процес, по който е постановено това решение, както и поради това, че самият исков процес е инициран значително време след изповядване на сделката, от която ищецът черпи права. По изложените съображения и при отчитане на обстоятелството, че ответникът не е поддържал и доказал наличието на други правопогасяващи възражения е приел, че първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено и вместо него се постанови друго, с което да се уважи предявеният положителен установителен иск по чл. 124 от ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, намира, че не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая изложението съдържа формулиран въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, но касаторът не е обосновал тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. Касаторът не е обосновал такива предпоставки, а и те не са налице в случая.
Не е налице и противоречиво решаване на поставения от касатора въпрос, свързан с обективните и субективни предели на силата на присъдено нещо, формирана от влязло в сила съдебно решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа , че е налице противоречиво разрешаване на поставения от него въпрос с даденото в приложените решения на ВКС, които касаят приложното поле на чл.17а от ЗППДОбП и чл. 10б ЗСПЗЗ, както и характера на решението на ПК (сега ОСЗ) като индивидуален административен акт. Тези решения обаче не съдържат изразено становище по поставения в изложението въпрос и следователно не обуславят наличие на противоречивото му разрешаване в твърдения от касатора смисъл.
Поставеният от касатора въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с трайната практика на ВКС досежно обективните предели на силата на присъдено нещо, както и въпросът за субективните предели на силата на присъдено нещо с оглед разпростирането на правните последици на решението, постановено по реда на чл. 124 ГПК и спрямо неучаствувалите в това производство трети лица, придобили качеството на частни правоприемници преди завеждането на иска.
За пълнота на изложението следва да се посочи и това, че в действителност същественият за изхода на делото въпрос е този за разпределението на доказателствената тежест в процеса. Несъмнено в процесния случай решението, на което основава възражението си ответникът касатор, няма сила на присъдено нещо спрямо ищеца. С оглед възражението си, че не ищецът, а той е собственик на процесния имот, в тежест на последния е било да посочи изчерпателно всичките си възражения, изключващи правото на ищеца , и съответно да проведе пълно и главно доказване на последните. Като не е сторил това и се е позовал единствено на решение, което е непротивопоставимо на ищеца, същият следва да понесе и негативните последици от собственото си процесуално бездействие. В изложението липсва позоваване на такъв въпрос , а и същият по същество представлява касационно основание за проверка правилността на атакувания съдебен акт, но не е и основание за допускане на касационно обжалване.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на І г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1486 от 02.12.2010г. на ОС Варна, постановено по в.гр.д.№ 1548/2010год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: