Р Е Ш Е Н И Е
№ 151
гр. София, 10.11.2009 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в открито съдебно заседание на двадесет и девети септември през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при участието на секретаря СОФИЯ СИМЕОНОВА, като изслуша докладваното от съдия ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА т. дело № 811 по описа за 2008г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Ж” А. , гр. С. чрез процесуалния представител адв. С срещу решение № 28 от 14.07.2008г. по гр. д. № 1255/2007г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 3 състав, с което е оставено в сила решение от 29.12.2006г. по т. дело № 1725/2003г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, 3 състав и ищецът е осъден да заплати на ответника „У” А. , гр. С. разноски в размер 2 300 лв. юрисконсултско възнаграждение. С първоинстанционния съдебен акт предявените от „Ж” А. , гр. С. срещу „У” А. , гр. София /тогава „Е” АД/ искове за заплащане на сумата 80 000 лв. – обезщетение за ползване без правно основание на собствените на ищеца 4/5 ид. части от недвижим имот – масивна жилищна сграда в гр. С., ул. „Т” № 6 за периода от 01.01.1999г. до 30.06.1999г., сумата 10 000 лв. – лихва за забава за периода от 15.12.2000г. до 15.12.2003г. и 18 000 лв. – ДДС са отхвърлени като неоснователни и ищецът е осъден да заплати на ответника 800 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че необосновано въззивният съд е приел, че ищецът не се легитимира като собственик на процесния имот.
Излага съображения, че предпоставките за уважаване на иска по чл. 59 ЗЗД са налице: ищецът е собственик на 4/5 ид. части от имота по силата на извършена апортна вноска; ответникът е ползувал имота без правно основание, тъй като договорът за наем е прекратен и е налице за ответника обогатяване, а за ищеца обедняване. По отношение на придобиването на собствеността на 4/5 ид. части от недвижимия имот касаторът поддържа становище, че правото на собственост върху непаричната вноска се придобива с вписването на увеличаването на капитала с непарична вноска, предвид конститутивния характер на вписването. В конкретния случай увеличението на капитала чрез апортна вноска е вписано с решение от 21.03.1994г. по ф.дело № 7791/1992г. на СГС и от този момент дружеството е станало собственик на 4/5 ид. части от недвижимия имот. Според касатора изводът на съда, че посоченото решение няма вещно правно действие, противоречи на закона. Поддържа становище, че не може инцидентно, без за е предявен инцидентен установителен иск за нищожност на извършения апорт или за нищожност или недопустимост на извършеното вписване, съдът да прави изводи, противоречащи на съдебното решение и да приеме, че ищецът не е собственик.
Според касатора необоснован е и изводът на съда, че ищецът не е упражнил надлежно правото си на прекратяване на договора за наем, тъй като не бил уведомил банката за правата си на собственик и на това основание да получава наемната цена. Излага доводи, че в писмо вх. № 4406/22.09.1997г., с което ответникът е поканен да заплати дължимите суми и е уведомен, че при неплащане сключеният договор за наем се счита прекратен и той трябва да предаде имота, е посочено, че то е отправено поради оспорване от ответника на собствеността на имота и неговия отказ да плаща наемната цена. От съдържанието на отговора на ответника с писмо № 4495/23.09.1997г. е видно, че банката е възприела промяната на собствеността, но грешно счита, че следва да плаща на бившите собственици, които са оттеглили пълномощията си. Действията на бившите собственици – упълномощители са извършени в период по-ранен от разменената кореспонденция на 22 и 23.09.1997г. между ищеца и банката – 23.07.1997г. и 17.09.1997г.
Според касатора не е налице хипотезата на чл. 75, ал. 2 ЗЗД, тъй като липсва овластяване от кредитора друг да получава дължимите суми /кредитор е новият собственик, а не бившите собственици/ и е налице противопоставяне друг да получи наемната цена – писмо № 4406/22.09.1997г.
Касаторът моли решението да бъде отменено, предявените искове уважени и претендира присъждане на направените разноски.
Ответникът „У” А. , гр. С. като правоприемник на влялото се в него „Е” А. оспорва касационната жалба по същество и поддържа становище, че решението е законосъобразно, правилно съдът е приел, че ищецът не е придобил право на собственост върху 4/5 ид. части от недвижимия имот – предмет на договора за наем. Излага доводи, че поради преюдициалния характер на правоотношението относно правото на собственост, съдът може да извърши преценка дали фактическият състав на апорта е осъществен, дали апортът е породил своите правни последици и без да е предявен инцидентен установителен иск. По отношение на иска за заплащане на ДДС по чл. 8 ЗДДС ответникът поддържа становище, че ДДС не се дължи, тъй като обезщетението за ползване не е облагаема сделка или услуга и няма данни ищецът да е начислил ДДС и да е издал фактура. Ответникът моли решението да бъде оставено в сила и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Третите лица – помагачи Т. К. Д., Я. Т. Д. и В. Й. С. не изразяват становище по касационната жалба.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 от ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди доводите на страните във връзка с инвокираните касационни основания и данните по делото и като извърши проверка на правилността на въззивното решение, на основание чл. 290, ал. 2 от ГПК, приема следното:
С определение № 243 от 14.05.2009г. по т. дело № 811/2008г. на ВКС, ТК, Второ отделение е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въпросът за активната материалноправна легитимация на ищеца във връзка с извършената апортна вноска на процесната идеална част от недвижимия имот е от значение за изхода на спора, предвид правното основание на предявения иск и поддържаното от ищеца твърдение, че е придобил 4/5 ид. части от ползвания от ответника недвижим имот по силата на извършения апорт в капитала на дружеството, и по този въпрос липсва трайна практика на ВКС.
С обжалваното решение е прието за установено, че с решение от 23.03.1992г. по ф. дело № 7791/1992г. на СГС, ФО е вписано учредяването на търговско дружество „Е” ООД със съдружници Я. Д. , Т. Д. , В. С. , Й. С. и Ж. Б. След придобиване на процесния недвижим имот 4/5 ид. части от масивна жилищна сграда в гр. С., ул. „Т” № 6 на ъгъла с ул. „Сердика” с договор за покупко-продажба, инкорпориран в нотариален акт № 187 от 14.07.1992г. от М. Б. и третите лица помагачи Т. Д. , Я. Д. и В. С. , на 26.10.1992г. между „Е” ООД /праводател на ищеца „Ж” АД/ и упълномощители Я. Д. , Ж. Б. в качеството на пълномощник на М. Б. , В. С. и Т. Д. , от една страна, и „С” А. /праводател на „У” АД/, от друга страна, е сключен договор за наем, по силата на който първите са отдали под наем на банката първия и таванския етажи от сградата на ул. „Т” № 6 за срок от 10 години. Въззивният съд е направил извод, че като наемодатели се явяват физическите лица Я. Д. , М. Б. , В. С. и Т. Д. , които са упълномощили „Е” ООД да ги представлява.
Решаващият съдебен състав е приел, че на 01.06.1993г. е проведено Общо събрание на съдружниците на „Е” ООД, на което са взети решения за приемане на нови членове: Ирина Д. , Ж. С. , Т. С. – Д. , съпруги на трима от съдружниците и М. Б. , за увеличаване на капитала чрез апортиране на 5/10 ид. части от описания недвижим имот, собственост на новите съдружници, и на 3/10 ид. части, собственост на съдружниците Д. , Д. и В. С. , представляващи общо 4/5 ид. части от имота.
С решение от 21.03.1994г. по ф. дело № 7791/1992г. на СГС, ФО по партидата на „Е” ООД са вписани промени: приемане на новите съдружници и увеличаване на капитала на дружеството от 320 000 нед. лв. на 30 656 000 нед. лв. чрез непарична вноска.
Въззивният съд е констатирал, че с писмо вх. № 4473/03.09.1997г. физическите лица Т. Д. , Я. Д. и В. С. в качеството си на собственици на 3/5 ид. части от предоставения на банката недвижим имот, са я уведомили, че оттеглят предоставените на „Е” ООД пълномощия да ги представлява и да получава наемната цена по договора.
С писмо изх. № 82/22.09.1997г. /вх. № 4406/22.09.1997г./ „Е” ООД е уведомило банката във връзка с отказа за плащане на наемната цена и оспорването на собствеността на наетите от клон „С” помещения в сградата на ул. „Т” № 6, че ако не получи наема за м. септември в тридневен срок, ще счита договора за наем прекратен. В отговор на това писмо банката е уведомила дружеството с писмо изх. № 4495/23.09.1997г., че добросъвестно е изплатила на наемодателите дължимия наем съгласно договора от 26.10.1992г. и поради прекратяване на пълномощията на дружеството от наемодателите – упълномощители, не счита за основателно да заплаща суми относно наетия имот.
Въззивният съд е обсъдил представените анекс от 04.05.1999г., подписан от Т. Д. , Я. Д. и В. С. като представители на наемодателите и „С” А. – ТБ „Б” А. като наемател, писмо от 05.09.2000г. до ТБ „Б” – клон „С”, с което тримата потвърждават извършените от банката плащания за периода м. юли 1999г. – м. август 2000г. и заявяват, че ще заплатят съответната част от получения наем на съсобственика М. Б. , както и констативния нотариален акт № 28, том VІІ, рег. № 1* нот. дело № 1064/2001г. на нотариус И. Н. , с който „Ж” А. е признато за собственик на 4/5 ид. части от процесния недвижим имот.
За да направи извод, че искът за заплащане на обезщетение за ползване на описания в исковата молба недвижим имот без правно основание за процесния период е неоснователен, въззивният съд е приел, че ищецът не е бил собственик на недвижимия имот, нито наемодател, тъй като апортната вноска не е породила своя транслативен ефект, доколкото фактическият състав на апорта съгласно чл. 72 и чл. 73 от ТЗ не е осъществен. Решаващият съдебен състав е изложил съображения, че не е налице решение на Общото събрание на съдружниците за приемане на вноската и за промяна на дружествения договор, който следва да съдържа имената на вносителите, пълно описание на непаричната вноска, паричната й оценка, осъществена от три вещи лица и основанието на правата на вносителите, нотариално извлечение от дружествения договор, представен в службата по вписванията, доколкото предмет на вноските е вещно право върху недвижим имот. Според въззивната инстанция решението, с което е вписано увеличението на капитала няма вещно правно действие и не може да замести волеизявлението на страните относно такова прехвърляне, което се инкорпорира в дружествения договор.
Изложени са и съображения, че дори да се приеме, че ищецът е собственик, той не е упражнил надлежно правото си на прекратяване на договора за наем и същият не е прекратен. По делото липсват данни „Е” ООД да е уведомило банката, че по силата на извършената апортна вноска се явява собственик на наетия имот, респ. наемодател и следва да получава договорената наемна цена. Решаващият съдебен състав е заключил, че ответната банка добросъвестно е изпълнявала задължението си да заплаща наемна цена на наемодателите по сключения договор за наем.
Фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД включва следните елементи: 1/ имуществено разместване в патримониума на ищеца и ответника, в резултат на което ответникът се е обогатил за сметка на ищеца; 2/ връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, която произтича от общи факти, породили обедняването и обогатяването; 3/ липса на правно основание за имущественото разместване; 4/ липса на друго основание за защита на правата на обеднелия ищец.
Претендираното обезщетение за ползване на процесния недвижим имот е обосновано с правото на собственост върху имота по силата на извършен апорт. Спорните между страните въпроси се отнасят до легитимирането на ищеца като собственик на процесния имот с вписания апорт, обвързано ли е третото лице от вписването на апорта, може ли в производството по иска с правно основание чл. 59 ЗЗД да се извършва проверка на действителността на извършеното вписване, уведомил ли е ищецът наемателя за прехвърлянето на собствеността и прекратил ли е валидно наемния договор.
Неправилен е изводът на въззивния съд за неоснователност на иска по чл. 59 ЗЗД поради това, че апортната вноска не е породила своя транслативен ефект, доколкото фактическият състав на апорта съгласно чл. 72 и чл. 73 от ТЗ не е осъществен. Внасянето на непарична вноска в дружеството е разпоредителен акт на съдружника, с който той прехвърля собствеността или други права върху предмета на апорта от своя патримониум в патримониума на дружеството. Този специфичен вещно – прехвърлителен производен способ се различава от обикновените сделки в целите, страните, формата, предмета, придобивния момент, действието и правните последици на сделката. Извършването на апорта се състои в разпореждане на съдружника с определено негово имущество в полза на дружеството, дадено с подписването на дружествения договор или впоследствие при увеличаването на капитала, при спазване на специалните законови изисквания за форма, съдържание и оценка на вноската. Вписването на дружеството с непарични вноски /учредителен апорт/, респективно вписването на увеличението на капитала чрез непарични вноски /последващ апорт/ създава една презумпция за валидно извършване на апорта, тъй като съобразно разпоредбата на чл. 496 ГПК /отм./, при разглеждане на искането за вписване, с което е сезиран, регистърният съд е длъжен да прецени спазени ли са специалните изисквания, при наличието на които единствено би било допустимо вписването на заявеното обстоятелство. Действието на позитивното регистърно решение обвързва всички, включително и съда до момента на неговото заличаване в търговския регистър по реда на чл. 498 ГПК /отм./, аналогични чл. 604 ГПК и чл. 30, ал. 1 във връзка с чл. 29 и чл. 14 ЗТР, въз основа на влязло в сила съдебно решение по иск с правно основание чл. 97, ал. 1 във връзка с чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./, сега чл. 124, ал. 1 във връзка с чл. 537, ал. 2 ГПК, респективно чл. 29, ал. 1 във връзка с чл. 30, ал. 1 ЗТР. Този иск е предоставен на разположение на страната, която твърди порок на самото вписване като охранително производство или несъществуване на вписаното обстоятелство и неговата правна последица е заличаване на вписаното обстоятелство, като заличаването няма обратно действие. Провеждането на самостоятелен иск е необходимо поради това, че искът е от компетентността на окръжен съд съгласно чл. 80, ал. 1, б. „г” ГПК /отм./ и чл. 29, ал. 2 ЗТР и за заличаването на вписаното обстоятелство разпоредбите на чл. 498 ГПК /отм./ и чл. 30, ал. 1 ЗТР изискват влязло в сила решение, произнасяне с диспозитив, което не може да се постигне чрез възражение за недопустимо, нищожно вписване или несъществуване на вписаното обстоятелство. В този смисъл е задължителната съдебна практика – Тълкувателно решение № 1 от 06.12.2002г. по т. дело № 1/2002г., ВКС, ОСГК. Следователно до заличаване на вписания с решение от 21.03.1994г. по ф. дело № 7791/1992г. на СГС, ФО апорт по предвидения процесуален ред позитивното регистърно решение установява правото на дружеството върху непаричната вноска. Поради това валидността на вписания апорт не може да бъде предмет на проверка в настоящия исков процес по възражение на ответника. В този смисъл доводът на ответника, че поради преюдициалния характер на правоотношението относно правото на собственост съдът може да извърши преценка дали фактическият състав на апорта е осъществен, дали апортът е породил своите правни последици, е неоснователен.
Вписването в Службата по вписванията не поражда транслативен ефект, но вписаният акт може да се противопостави на трети лица, които след това са придобили от същия собственик и вписали вещни права върху недвижимия имот съгласно чл. 113 ЗС. Изискването на чл. 73, ал. 5 ТЗ, когато вноската има за предмет вещно право върху недвижима вещ, съответният орган на дружеството да представи в Службата по вписванията за вписване нотариално заверено извлечение от дружествения договор, а когато е необходимо, и отделно съгласие на вносителя, е предвидено с оглед разрешаване на конкуренцията на права между лица, които са придобили последователно собствеността на имота от един и същ праводател – в този случай собственик е това лице, което първо е вписало правата си.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че неправилно въззивният съд не се е позовал на извършеното вписване, а е проверявал фактическия състав на апорта. През периода м. януари – м. юни 1999г. и до настоящия момент вписването не е заличено по реда на чл. 498 ГПК /отм./, аналогичен чл. 30, ал. 1 във връзка с чл. 29 и чл. 14 ЗТР, поради което съдът трябва да се съобрази с него. Следователно представеното с исковата молба решение от 21.03.1994г. по ф. дело № 7791/1992г. на СГС, ФО, с което е вписано увеличаване на капитала на „Е” ООД със стойността на непаричната вноска на съдружниците, индивидуализирана чрез описание на недвижимия имот в протокола от Общото извънредно събрание на съдружниците от 22.05.1993г., легитимира „Е” ООД, а впоследствие и неговия правоприемник „Ж” А. като титуляр на правото на собственост върху 4/5 ид. части от процесния недвижим имот, находящ се в гр. С., ул. „Т” № 6.
Съгласно разпоредбата на чл. 237, ал. 2, изр. 2 ЗЗД при прехвърлянето на имота чрез апортирането му в капитала на „Е” ООД ищцовото дружество, респективно неговият праводател, е било обвързано от договора за наем и същото е следвало да заяви пред наемателя правата си на собственик, като евентуално прекрати договора за наем. Когато договорът за наем не е вписан или няма писмен документ с достоверна дата, но наемателят се намира във владение /държане/ на имота, наемният договор е задължителен за приобретателя на наетия имот като договор за наем без определен срок. Приобретателят на наетия имот встъпва в наемното правоотношение на мястото на наемодателя. Правата и задълженията на наемодателя преминават върху приобретателя, включително и правото да получава наема. Прехвърлянето на собствеността не поражда автоматично задължение за наемателя да заплаща наема на приобретателя вместо на бившите наемодатели. За да възникне това задължение, е необходимо приобретателят да уведоми наемателя за прехвърлянето на собствеността върху имота.
Обосновано въз основа на обсъдените в тяхната взаимовръзка съгласно чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./ доказателства въззивният съд е приел, че по делото липсват данни „Е” ООД да е уведомило банката, че по силата на извършената апортна вноска се явява собственик на наетия имот, респ. наемодател и следва да получава договорената наемна цена. Обоснован е и изводът на решаващия съдебен състав, че ищецът не е упражнил надлежно правото си на прекратяване на договора за наем и същият не е прекратен. Писмо изх. № 82/22.09.1997г. /вх. № 4406/22.09.1997г./, с което „Е” ООД е поискало от ответника да му заплати дължим наем за м. септември 1997г. и е отправило предупреждение за прекратяване на договора, е възприето от банката не като изявление за прекратяване на договора от новия собственик на имота, а като такова, направено в качеството му на пълномощник на наемодателите. Не е достатъчно приобретателят да се противопостави друг да получава наемната цена /писмо № 4406/22.09.1997г./, а е необходимо да уведоми наемателя, че е придобил правото на собственост. Представените по делото писма, изходящи от „Е” ООД и от ТБ „Б” А. , клон „С” не установяват уведомяване на банката за прехвърляне правото на собственост. В писмо № 4406/22.09.1997г. не е посочено кога и на какво основание е прехвърлена собствеността на имота, а това е следвало да бъде направено с оглед обстоятелството, че в постановеното на 21.03.2004г. по ф. дело № 7791/1992г. на СГС, ФО решение непаричната вноска не е индивидуализирана. Писмо № 4495/23.09.1997г. не представлява индиция за знание от страна на банката за промяната на собствеността, а от него се установява, че банката е възприела действията на „Е” ООД като пълномощник на наемодателите – физически лица и поради оттегляне на пълномощията на дружеството не следва да му заплаща дължимия наем.
Обосновано въззивният съд е приел, че ответната банка добросъвестно е изпълнявала задължението си да заплаща наемна цена на наемодателите по сключения договор за наем. За ответника физическите лица /наемодателите/ са лицата, които въз основа на недвусмислени обстоятелства са се явявали овластени да получат наема. Извършеното на физическите лица плащане на наемна цена през исковия период освобождава ответната банка от отговорност спрямо приобретателя съгласно чл. 75, ал. 2, изр. 1 ЗЗД. Липсва обогатяване на ответника за сметка на обедняването на ищеца, който разполага с иск по чл. 75, ал. 2, изр. 2 ЗЗД срещу лицата, получили изпълнението.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че обжалваното решение на Софийски апелативен е правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора разноски на касатора не следва да се присъждат. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника „У” А. сумата 2 610 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 28 от 14.07.2008г. по гр. д. № 1255/2007г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 3 състав.
ОСЪЖДА „Ж” А. , гр. С., ул. „. шосе” № 105 да заплати на „У” А. , гр. С., пл. „С” № 7 на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сумата 2 610 лв. /две хиляди шестстотин и десет лева/ – юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.