О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 595
София, 08.09.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, второ отделение, търговска колегия в закрито заседание на 04.07.2009 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 211 /2009 година
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 228 от 10.11.2008 год., по гр.д. № 1270/2008 год. Софийски апелативен съд при условията на чл.208, ал.1 ГПК/ отм./ е уважил субективно предявените от В. В. Н., Й. Л. Г. и Д. Л. Г., трите със съдебен адрес в гр. С., обективно евентуално съединени искове, основани на чл.45 ЗЗД срещу К. Д. Й. от гр. С. до размера на сумата 3 000 лв. за първата и от по 5 000 лв. за втората и третата ищци, ведно със законната лихва върху всяка една от тези суми, считано от 21.12.1998 год. до окончателното и изплащане, като е осъдил ответника да заплати направените от последните деловодни разноски общо в размер на 221 лв., а по сметка на въззивния съд сумата 780 лв. д.т..
В останалата част, с която предявените при условията на чл.103 ГПК/ отм./ субективно съединени искови претенции на В. В. Н., Й. Л. Г. и Д. Л. Г. срещу Гаранционен фонд гр. С., основани на чл.88 ЗЗ/ отм./ са отхвърлена за сумата 20 000 лв. за В. В. Н. и за по 30 000 лв. за Й. Г. и Д. Г. , както и в частта, с която заявените от същите при условията на евентуалност искове по чл.45 ЗЗД срещу К. Д. Й. са отхвърлени за разликата над 3000 лв. за първата ищца и над по 5 000 лв. поотделно за втората и третата ищци до пълните размери на съответните искови суми решението на Софийски градски съд от 26.02.2008 год., по гр.д. № 633/ 2003 год. е оставено в сила.
Недоволни от съдебния акт на въззивния съд са останали ищците В. В. Н., Й. Л. Г. и Д. Л. Г., както и ответникът К. Й. Д. , които са го обжалвали с оплакване за неправилност.
І. По касационната жалба на ищците В. В. Н., Й. Л. Г. и Д. Л. Г.:
Касационната жалба касае частта на въззивното решение на Софийски апелативен съд, с което е оставено в сила решението на СГС в неговата отхвърлителна част както по основния иск срещу Гаранционен фонд гр. С., заявен на осн. чл.88 ЗЗ/ отм./ така и по предявените при евентуалност субективно съединени искове по чл.45 ЗЗД за разликата на присъдените суми за всяка една от ищците, както следва над 3000 лв. за В. Н. до пълния размер на исковата и претенция от 20 000лв. и над по 5000 лв. за Й. Г. и Д. Г. до пълня заявен размер от по 30 000 лв. за всяка една от тях.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон- чл.88, ал.1т.1,б.”б” ЗЗ/ отм./ , чл.51, ал.2 ЗЗД и чл.52 ЗЗД, както и на съществените съдопроизводствени правила- чл.188, ал.1 ГПК/ отм./.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3,т.1 ГПК касаторите са обосновали касационно обжалване по приложно поле с твърдението, че по обусловилите решаващите мотиви на въззивния съд въпроси на процесуалното право- за доказателствената сила на непредставено в оригинал писмено доказателство, за което страната е задължена по реда на чл. 101 ГПК/ отм. / и материалноправни – за съпричиняване на вредоносния резултат по см. на чл.51, ал.2 ГПК, както и за начина на определяне справедлив по см. на чл.52 ЗЗД размер на обезщетението за неимуществени вреди причинени при деликт, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с трайно установената практика на ВКС.
Инвокирайки критерия за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК във вр. с първия поставен въпрос касаторите се позовават на цитирани и приложени в препис решения на ВКС: № 367/57 год. по гр.д. № 75548/56 год. на ІV г.о. ; № 347/94 год. по гр.д. № 258/94 год. на петчленен състав на ВКС и №1515/2001 год. по гр.д. № 2086/2000 год., а във вр. с втория – на решение № 558/86 год. по н.д. № 527/86 год. на ІІІ н. о. на ВКС ; № 863/2006 год. по н.д. № 364/2005 год.; ТР № 53/81 год. по гр.д. № 41/81 год. на ОСНК и № 392/ 76 год. по гр.д. № 95/76 год. на ВКС.
Съществуващото с практиката на ВКС вр. с приложението на чл.52 ЗЗД противоречие не е обосновано с конкретни актове на ВКС, но във вр. с подържаното основание и по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК са цитирани и приложени решения на отделни съдилища в страната: № 112/2008 год. по гр.д. № 2281/2007 год. на Софийски апелативен съд; решение по гр.д. № 11585/2005 год. на СРС, потвърдено с решение по гр.д. № 892/2007 год. на СГС.
Едновременно с критериите за селекция по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК касаторите считат, че по отношение на поставените от тях материалноправни и процесуалноправен въпроси е налице и визираното от законодателя в т.3 на чл.280, ал.1 ГПК основание, като излагат съображения, че настоящето обжалване ще допринесе за точното прилагане на закона по всички тях и за развитие на правото.
Ответникът по касационната жалба К. Д. Й. е възразил по основателността и по реда на чл.287, ал.1 ГПК, в частта касаеща предявените срещу него искови претенции, основани на чл.45 ЗЗД.
Настоящият състав на ВКС, второ търговско отделение, като взе предвид изложените от касаторите доводи и съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК провери данните по делото, намира:
Касационната жалба на ищците е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт и е процесуално допустима.
За да отхвърли предявените субективно съединени искове, черпещи своето правно основание в чл.88, ал.1 ЗЗ/ отм./ срещу посочения от ищците предпочитан ответник – Гаранционен фонд гр. С. въззивният съд е приел за доказано, при въведената с чл.127, ал. ГПК/ отм./ доказателствена тежест в процеса, наличието на валидно сключен между водача К. Й. на МПС ”ВАЗ” с ДК№ С* с което на 05.12.1998 год. е предизвикано ПТП, причинило смъртта на наследодателя на ищците и ЗД”О” АД застрахователен договор по застраховка „Гражданска отговорност”, което само по себе си изключва ангажиране породената пряко от закона отговорност на този ответник, имаща правната характеристика на квазидоговорна отговорност – арг. от чл.88, ал.1,т.1,б.”б” ЗЗ/ отм./.
При обосноваване на този си извод въззивният съд се е позовал на комбинирана застрахователна полица № 0* от 31.10.1997 год., представена в препис по делото, на удостоверение рег. № 26214/ 09. 01. 2004 год., изх. от СДВР НПП- КАТ и рег. талон на МПС, управлявано към датата на настъпване на пътния инцидент.
С оглед изхода на спора по главния иск са разгледани обективно съединените с него при условията на евентуалност, искове по чл.45 ЗЗД срещу евентуалния ответник К. Й.
За да уважи частично същите до размера на присъдените суми Софийски апелативен съд е счел, че постановената от СГС оправдателна присъда по НОХД № 701/99 год., влязла в сила, поражда своите правни последици за гражданския съд, съобразно процесуалното правило на чл. 222 ГПК/ отм./ само в рамките на конкретното деяние, обективарно като такова по повдигнатото на дееца, настоящ ответник, с обвинителния акт обвинение, а именно – за нарушение на чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДВП, но не и относно противоправния характер за други, различни от горепосоченото нарушение, несъобразяване с императивните правила на ЗДвП, свързани с точно определени задължения на водачите на МПС.
Следователно обстоятелството, че твърдяното в производството пред гражданския съд, разглеждащ правните последици на осъществения делект, е за нарушение на чл.20, ал.2, изр.1 от ЗДвП, за което липсва повдигнато обвинение, изключва наличието на сила на пресъдено нещо, вкл. относно предявените от настоящите ищци в наказателното производство искове за обезщетяване на причинените им неимуществените им вреди срещу същия ответник.
Въз основа на обстоен анализ на доказателствения материал по делото Софийски градски съд е счел, че в случая е налице основание за ангажиране деликтната отговорност на ответника К, който в качеството си на участник в пътното движение и водач на МПС, съгласно императивно вмененото му от чл.20, ал.2,пр.1 ЗДвП задължение, е следвало да съобрази конкретната пътна обстановка преди настъпване на ПТП и да избере скорост по- ниска от тази, с която се е движил, независимо, че последната е била в рамките на разрешената от закона за движение в населени места, позволяваща му безпрепятствено да спре при появата на пешеходец, предвид крайно оживеното кръстовище, на което се е намирал.
Обстоятелството, че пострадалият пешеходец е пресичал на необозначено за целта място пътното платно, на булевард с изключително интензивно движение на моторни превозни средства, със значителна широчина на пътното платна, удължаваща времето, необходимо за неговото преминаване и в пиков за движението час, според приетото от въззивната инстанция обуславя правен извод, че същият е допринесъл в значителна степен- 2/3 за настъпване на вредоносния резултат, като е нарушил правилата, установени с чл.113 и чл.114 от ЗДвП, за движение на пешеходци.
За ирелевантен относно елементите на фактическия състав на чл.51, ал.2 ЗЗД е отчетен факта на употребен от пострадалия алкохол, като същият е обсъден единствено с оглед възможността на лицето да прецени конкретната пътна обстановка при предприетото от него пресичане на пътното платно на необозначеното за това място.
С оглед така приетия размер съпричиняване на вредата от починалия, тежестта и характера на причинените на ищците морални страдания, съобразени както със съществуващата между последния и първата ищца твърде продължителна във времето фактическа раздяла и недобри отношения, така и крайно инцидентните от години отношения между същия и втората и трета ищци, негови пълнолетни дъщери, въззивният съд е определил обезщетение от 3000 лв. за съпругата и от по 5 000 лв. за всяка една от низходящите, посочвайки ги като справедливи по см. на чл. 52 ЗЗД.
Следователно съдържанието на мотивите на обжалваното решение дават основание да се приеме, че поставените от касаторите въпроси са обусловили решаващата воля на въззивния съд и чрез нея крайния изход от делото, поради което попадат в обсега на чл. 280, ал.1 ГПК- основана предпоставка за допускане на касационно обжалване по приложно поле.
По отношение на същите, обаче, визираните критерии за селекция отсъстват.
В разглеждания случай въззивният съд не е приел, че е допустимо страната да установява твърденията си с писмено доказателство, представено по делото в заверен от нея препис, по което не може да представи оригинала на съответния документ, нито при осъществяване на конкретната си правораздавателна дейност е изградил правния си изводи за наличие на валидно застрахователно правоотношение с ответника само на такъв документ, за да е налице несъответствие между даденото с обжалваното решение разрешение на поставения въпрос, свързан най- общо с приложението на чл.101 ГПК и цитираните в тази вр. решения на ВКС № 367/57 год. по гр.д. № 75548/56 год. на ІV г.о. ; № 347/94 год. по гр.д. № 258/94 год. на петчленен състав на ВКС и №1515/2001 год. по гр.д. № 2086/2000 год., които макар и на отделни състави, е служебно известно на настоящия съдебен състав, че отразяват трайната практика на ВКС по същия.
Обстоятелството, че решаващата инстанция е подложила на обстоен анализ цялостния доказателствен материал, вкл. официалните писмени доказателства на СДВР за надлежно извършена промяна в номерата на управляваното по време на настъпване на процесното ПТП, моторно- превозно средство и въз основа на тях е счела за доказан конкретния факт, означава, че осъществените процесуални действия не сочат на твърдяното противоречие.
Що са касае дали самата процесуална норма е правилно приложена, то той е свързан с правилността на обжалваното решение, но е ирелевантен за допустимостта на касационното обжалване.
Не би могло да се възприеме за несъответстващо на константната и на задължителната практика на ВКС, изразена в решение № 53 по н.д. № 41/ 81 год. на ОСНК и решение № 392/76 по гр.д. № 95/76 год. и даденото от въззивния съд разрешение по въпроса за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД. Предмет на изследване във вр. с направеното от ответника по иска с правно основание чл.45 ЗЗД, възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, е било цялостното поведение на последния, пресякъл пътното платно не на обозначеното за пешеходци място и не по време на разрешената за преминаване сигнализация. В тази вр. изрично въззивният съд е отрекъл наличието на употребен от пешеходеца алкохол да има за своя пряка правна последица противоправност на поведението му, но е констатирал, че именно под влияние на употребеното количество алкохол лицето е имало намалена способност за преценка на конкретната ситуация и правилно възприемане на останалите участници в движението, която именна намалена способност за преценка и предприетото в резултат на нея преминаване на пътното платно е допринесла за настъпване на вредоносния резултат.
Не обосновава противоречие по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК цитираната практика на отделни съдилища в страната. Освен, че за същите липсва изрично отбелязване, че са влезли в сила, / Частично такава отметка съществува само за решението на САпС./, то съществуващото различие е обусловено не от различно, спрямо възприетото в обжалвания съдебен акт, тълкуване на закона- чл.51, ал.2 ЗЗД, а от съществуващо различие в конкретни факти и обстоятелства по делото, свързани с поведението на отделните пострадали лица.
Що се касае до начина на определяне справедлив по см. на чл.52 ЗЗД размер на обезщетението за неимуществени вреди причинени при деликт, то правните аргументи, съдържащи се в съобразителната част на обжалвания съдебен акт са изцяло съобразени с дадените в ППВС № 4/68 год. задължителни указания по приложението на цитираната законова разпоредба, които не са загубили своето действие, а това от своя страна изключва твърдяното противоречие с практика на ВКС.
Неоснователно е позоваването и на критерия за селекция по т.3 на чл. 280, ал.1 ГПК по отношение на всички поставени от касаторите въпроси.
Освен, че същият въобще не аргументиран, тъй като съображението че „обжалването ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото”, по своята същност представлява възпроизвеждане на законовия текст, то доколкото не обжалването, нито поставеното от ВКС решение при допускане на касационно обжалване удовлетворява изискването на законодателя за точно приложение на закона и за развитие на правото, а конкретните въпроси на материалното и/ или процесуално право, по които въззивният съд се произнесъл, соченото основание не е доказано.
Същевременно необходимо е да се посочи, че само по себе си наличието на практика на ВКС, респ. на съдилищата, която е цитирана и от касатора, независимо дали противоречива или не, изключва приложението на визираното основание, имащо за цел преодоляване несъвършенството на закона- неясна или противоречива правна норма, респ. преодоляване на възприето от съдилищата тълкуване на закона, което е необходимо да бъде изоставено, чрез даване на ново разрешение.
ІІ. По касационната жалба на ответника К:
Касационната жалба е процесуално допустима- подадена от надлежна страна в процеса в рамките на срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт.
Тя касае осъдителната част на въззивното решение на Софийски апелативен съд
Въведените от този касатор оплаквания се свеждат до недопустимост на обжалваното решение и алтернативно до неговата неправилност, последната обоснована със съображения за допуснато нарушение на материалния закон, процесуалните правила и несъответствие на изградените от съда правни и фактически изводи с доказателствения материал по делото.
В изложение по чл.284, ал.3,т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с твърдението, че по въпросите на процесуалното право, обусловили крайния правен резултат по делото, а именно за приложението на чл.222 ГПК/ отм./ и силата на пресъдено нещо – чл.221 ГПК/ отм./ по предявените от настоящите ищци искове по чл.45 ЗЗД, идентични по основание с тези, заявени и в наказателното производство, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и същевременно тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Останалите доводи в изложението са свързани с правилността на обжалвания съдебен акт и възпроизвеждат отново касационните основания по чл.281,т.3 ГПК, съдържащи се в обстоятелствената част на самата касационна жалба, поради което не подлежат на обсъждане в настоящето производство.
Настоящият съдебен състав намира, че с оглед съдържанието на мотивите на обжалвания съдебен акт, подробно изложени по- горе при разглеждане касационната жалба на ищците, поставените от този касатор въпроси са значими за делото по вложения от законодателя в чл. 280, ал.1 ГПК смисъл, с произтичащото от прието в к.д. № 4/2009 год. на Конституционния съд изменение на неговото съдържание.
Основателно е и позоваването на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Поставеният от касатора въпрос, свързан с приложението на чл.222 ГПК/ отм./ и на чл.221 ГПК/ отм./ в случая е твърде специфичен, предвид постановената, поради приемане процесното ПТП за „случайно събитие”, оправдателна присъда на ответника К. Доколкото именно във вр. със спецификата на същия в практиката на ВКС отсъства категоричен отговор, независимо, че за доказателственото значение на влязлата в сила присъда /споразумение/ относно вината, противоправността на деянието и извършителя на престъпление за гражданския съд е налице и задължителна съдебна практика – р-ние № 53/81 год. по н.д. № 41/81 год. на ОСНК, то настоящият съдебен състав намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване в тази част на въззивния съдебен акт.
Водим от горното и на осн. чл.288 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 228 от 10.11.2008 год., по гр.д. № 1270/2008 год. само в частта, с която К. Д. Й. е осъден да заплати на В. В. Н. сумата 3000 лв./три хиляди лева/, а на Л. Г. и Д. Л. Г. по 5000 лв./ пет хиляди лева/ на всяка една от тях поотделно, които суми, представляват обезщетение за причинени им в резултат на настъпила от осъществен деликт – ПТП на 05.12.1998 год., смърт на общия им наследодател – б. ж. на гр. С. неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху всяка една от същите, считано от 21.12.1998 год. до окончателното и изплащане, както и направените общо деловодни разноски от 221 лв. и 780 лв. д.т. по сметка на Софийски апелативен съд.
УКАЗВА на касатора в едноседмичен срок, считано от съобщението до него да внесе по сметка на ВКС допълнителна държавна такса за касационното производство в размер на сумата 260 лв./ двеста и шестдесет лева/, като в същия срок представи по делото и съответния платежен документ.
ДА БЪДЕ УВЕДОМЕН касатора, че при неизпълнение на дадените указания касационното производство ще бъде прекратено.
СЛЕД внасяне на определената държавна такса делото да се докладва на председателя на втора търговско отделение на ВКС за насрочване в съдебно заседание.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 228 от 10.11.2008 год., по гр. д. № 1270/2008 год., в останалата му част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: