О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 55
София, 09.02.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 27.01.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1278 /14 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на К. К. Т. от [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2429 от 30.12.2013 год., по в.гр.д.№ 3501/2013 год., в частта, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд № 5818 от 29.07.2013 год., по гр. д. №5260/2012 год. за отхвърляне на предявения от касатора, в качеството му на ищец, срещу ЗК [фирма] пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ за разликата над 12 000 лв. до пълния размер на исковата сума от 30 000 лева.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в молба вх.№ 2071/21.02.2014 год., касаторът е обосновал достъпа до касационен контрол с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определения за значим за изхода на делото въпрос на материалното право, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД и критериите, при които следва да се определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, за да справедливо, предвид нивото на застрахователно покритие към датата на непозволеното увраждане.
Като израз на визираното противоречие със задължителната практика е посочено решение № 749 от 05.12.2008 год. на ВКС,ТК, постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК, а значението на поставения правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитие на правото – с липса на съдебна практика по същия и необходимостта от тълкуване на конкретната законова разпоредба.
Ответникът по касационната жалба ЗК [фирма], [населено място], чрез процесуалния си представител ю.к.Т.П. е възразил по допускане на касационното обжалване, излагайки подробни съображения за отсъствие на предпоставките –основана и допълнителни, на които касаторът се позовава.
Настоящият състав на ВКС, второ търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежно легитимирана във въззивното производство страна, имаща правен интерес от предприетото процесуално действие и срещу съдебен акт, който не попада в изключението по чл.280, ал.2 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Искането за допускане на касационното обжалване е основателно.
Поставеният от касатора въпрос, свързан с приложение на принципа за справедливост, установен от законодателя с нормата на чл.52 ЗЗД, като задължителен при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и в хипотезата на предявен пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ и критериите, които следва да бъдат взети предвид е значим по см. на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като от него зависи изходът на делото по конкретния правен спор, а решението относно наличието на предпоставките за пряко ангажиране отговорността на застрахователя на делинквента е влязло в сила, с което главната. предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
Налице е и първият от поддържаните критерии за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с което е доказано и допълнителното, специално изискване на процесуалния закон за достъп до касационен контрол.
Даденото от Софийски апелативен съд разрешение по приложението на чл.52 ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за причинените на ищеца телесни увреждания от процесното пътно- транспортно произшествие на 17.03.2012 год. в [населено място]- Околовръстно шосе от кв.”Б. „към[жк]в така присъдения размер противоречи на задължителната практика на ВКС, изразена както в цитираното от касатора решение,така и в служебно известната на настоящия съдебен състав задължителна практика на ВКС, обективирана в решения на отделни състави на ТК по чл.290 и сл. ГПК и в ППВС № 4/68 год., действието, на което последно не е отменено и е актуално и понастоящем.
Обстоятелството, че при определяне конкретната сума, необходима да възмезди причинените на К. К. болки и страдания от телесните увреждания – фрактура на лявото рамо множество разкъсни рани на главата, от които е останал и голям незаличим грозен белег на челото на пострадалия и произтичащите от тях негативни емоционални преживявания, вкл. бъдещи Софийски апелативен съд не е съобразил в достатъчна степен и не е обсъдил всички обективно съществуващи факти, свързани с характера и степента на отделните травматични увреждания на увреденото лице, както и отраженията им върху общото му физическо и духовно здраве, обосновава правен извод, че в обжалвания съдебен акт решаващият съд е вложил различно от съдържащото се в цитираната задължителна за съдилищата в страната съдебна практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, разбиране за „справедливост”, като критерий, въз основа на който следва да бъде определен онзи необходим и достатъчен за репариране на причинените на ищеца морални вреди, размер обезщетение, като заместваща поправянето им облага.
Поради това, доколкото по отношение на ищеца К. съществуващото различие в сумите на присъдените обезщетения за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане не е обусловено единствено от спецификата на отделните обективни факти, относими към определянето му във всеки конкретен случай, а от различно спрямо даденото в т. 11 от ППВС № 4/1968 г. тълкуване на чл. 52 ЗЗД, то противоречие по см. на чл.280, ал.1, т.1 ГПК е налице и искането за допускане касационно обжалване въз основа на този селективен критерий следва да бъде уважено.
Що се касае до основанието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, то освен, че същото е останало неаргументирано от касатора, съобразно задължителните постановки в т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, самото наличие на основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, на което касаторът се позовава, изключва приложението му.
Съществуването на задължителна съдебна практика, чиято цел е именно постигане на точно и еднакво прилагане на закона – чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетения за претърпени неимуществени вреди в резултат на деликт, а не еднакви по размер обезщетения за привидно идентични увреждания, която няма основание да бъде променена, за да бъде възприето различно от даденото с нея тълкуване, сочи на неотносимост и на визирания критерий за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Отделен остава въпросът, че в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК отсъстват и аргументи за същото, съобразени с разясненията в т.4 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС относно вложеното от законодателя съдържание в този критерий за селекция.
На осн. чл.83, ал.1, т.4 ГПК ищецът не дължи д.т., поради което не следва да внася такава и съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК за разглеждане на касационната жалба в посочената по – горе нейна част, по същество.
Водим от изложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен № 2429 от 30.12.2013 год., по в.гр.д.№ 3501/2013 год., в частта, с която е потвърдено решение№ 5818/29.07.2013 год., по гр.д.№ 5260/2012 год. на Софийски градски съд и е отхвърлен предявения от К. К. Т. иск по чл.226, ал.1 КЗ срещу ЗК [фирма] за заплащане на обезщетение за причинените му неимуществени вреди за разликата над сумата 12 000 лв. до пълния претендиран размер от 30 000 лв..
ДА СЕ ДОКЛАДВА делото на Председателя на второ търговско отделение на ВКС за насрочването му в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: