О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 581
София 03.09.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, второ отделение, търговска колегия в закрито заседание на 04.07.2009 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 202 /2009 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „А”А. , със седалище гр. Ш. против въззивното решение на Варненския апелативен съд № 163 от 27.10.2008 год., по възз. т.д. № 264/ 2008 год., с което е оставено в сила решението на Шуменския окръжен съд от 25.04.2008 год., по т.д. № 531/2007 год. и е осъден касатора да заплати на ТД”П”А. , гр. Ш. сумата 257 221.03 лв., представляваща стойността на извършени по договор за строителство от 25.05.2004 год. и от 19.05.2005 год. СМР, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 30.07.2007 год. до окончателното и изплащане, както и обезщетение за забава, възлизащо общо на сумата 131541.99 лв., заедно с разноски по компенсация от 23 600.22 лв. за двете инстанции.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение, в частта му относно сумата общо 12 154.75 лв., представляваща стойността на СМР, обективирани във фактури № № 6304/14.03.3006 год. и № 02/31.12.2006 год., както и в частта за обезщетението за забава върху посочената главница и законната лихва върху цялото претендирано вземане по съображения, че същите на са били предмет на възникналия между страните правен спор, тъй като не се съдържат нито в изрично посочените в исковата молба документи, обусловили основанието и цената на предявения иск, нито в заявения петитум, поради което и на осн. чл.281,т.2 ГПК се иска обезсилване на въззивния съдебен акт в посочената по- горе негова част и прекратяване на производството по делото.
Алтернативно е въведено и оплакване за неправилност, като изложените в тази вр. съображения се свеждат до необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съществените съдопроизводствени правила- основание за касация по чл.281,т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3,т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с твърдение, че по съществените за делото въпроси: процесуалноправен – за задължението на решаващия съд да се произнесе по въведения с предявения иск предмет на делото, само въз основа на съдържащите се в исковата молба правни и фактически твърдения на ищеца и материалноправен – за точно изпълнение на задълженията на страните по сключен помежду им договор, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в приложено по делото решение: № 49/2006 год. по т.д. № 595/2005 год., като същевременно тези въпроси са и противоречиво разрешавани от съдилищата. Критерият за селекция по чл.280, ал.1,т.2 ГПК е аргументиран с даденото различно от Варненския апелативен съд разрешение в решение от 15.12.2004 год., по в.гр.д. № 193/2004 год. на Великотърновския апелативен съд. Поддържано е и основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
При аргументиране на отделните критерии за селекция по т.1-3 на чл.280, ал.1 ГПК, на които страната се позовава отново са въведени и оплакванията, съдържащи се в обстоятелствената част на касационната жалба за неправилно приложение на закона и процесуалните правила.
Ответната по касационната жалба страна в писмения си отговор в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила по основателността на доводите за допускане на касационно обжалване и на оплакванията за неправилност на обжалвания съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС, второ отделение, търговска колегия, като взе предвид изложеното и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е процесуално допустима- подадена е от надлежна страна в процеса в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение по предявените в обективно кумулативно съединяване искове по чл.266, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.264 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД до размера на присъдените суми и да отрече възражението на настоящия касатор за недопустимост на първоинстанционното решение, поради произнасяне свръх петитум въззивният съд е изложил правни съображения, че доколкото предмет на исковата претенция на ищеца са неразплатени с ответника СМР по сключени помежду им два договора за изработка от 25.05.2004 год. и 19.05.2005 год., на които последният изрично се позовава в обстоятелствената част на исковата си молба и след осъществени от съконтрахентите взаимни прихващания в последния двустранно подписан помежду им протокол/ л.145/ е отразен остатък на задължението на ответника, възлизащ общо на сумата 257 221.03 лв., включваща се в заявената с петитума такава от 259 778.77 лв., то не е налице недопустимо произнасяне от решаващия съд по спор, с който не е бил сезиран – за сумата 12 154.75 лв., обективирана в непосочени в исковата молба фактури №№ 6304/ 14.03.2006 год. и 2/31.12.2006 год..
За недоказано е счетено и твърдението за неточно изпълнение на задължението от строителя, обосновано с отсъствие на предоставени от последния при приемането на работата доказателства, че вложените в СМР материали са с надлежно издаден сертификат за качество. При изграждане на този си правен извод въззивната инстанция се е позовала на безспорната липса на доводи за некачествено строителство при приемане на изработеното от възложителя и отсъствие на каквито и да било рекламации във вр. с престирания трудов резултат в рамките на гаранционните срокове.
Следователно поставеният от касатора процесуалноправен въпрос за задължението на решаващия съд да се произнесе по въведения с предявения иск предмет на делото, само въз основа на съдържащите се в исковата молба правни и фактически твърдения на ищеца, по който въззивният съд се е произнесъл и който е обусловил крайния изход от делото по вложения от законодателя в чл.280, ал.1 ГПК смисъл, вкл. след постановеното в к. д. №4/2009 год. на конституционния съд на Републиката, попада в приложно на чл.280, ал.1 ГПК- основна предпоставка за допускане на касационно обжалване.
По отношение на този въпрос на процесуалното право, обаче не са осъществени поддържаните от касатора основания за допускане на касационен контрол- допълнителна процесуална предпоставка.
Видно от мотивите на приложеното решение на ВКС № 49/2006 год. по т.д. № 595/2005 год., освен, че същото не касае идентичен с разглеждания правен спор, то приетата с него недопустимост на постановеното решение е поради произнасяне по незаявено с предявения иск по чл.74, ал.1 ТЗ основание за незаконосъобразност на взето от ОС на ТД, правно и структурно обособено в ООД, решение.
В разглеждания случай претендираното от ищеца вземане за възнаграждение е основано на договорно неизпълнение на сключените с ответника конкретни договори за изработка, по които е налице приемане на изработеното, а посочените фактури материализират само размера на последното. Отделен в тази вр. остава въпросът, че ищецът разполага с предоставената му от чл.116, ал.1,пр.ІІ ГПК правната възможност при всяко положение на делото в първата инстанция да измени размера на исковата си претенция и съдът е длъжен да зачете настъпилата промяна при постановяване на решението.
Поради това изводът, който се налага е, че Варненският апелативен съд при даденото с обжалваното решение разрешение на формулирания от касатора процесуалноправен въпрос не се отклонил както от задължителната практика на ВКС- ТР № 1/2001 год. на ОСГК и дадените с нея разяснения относно задължението на съда да се произнесе по въведения от ищеца предмет на делото, така и от съответстващото на същата конкретно решение на ВКС, цитирано в изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.1,т.2 ГПК.
Освен, че решението на което касаторът се позовава няма данни да е влязло в сила, то застъпеното с него становище от Великотърновския апелативен съд, че предмет на делото е спорното право, въведено от ищеца, чрез правните и фактически твърдения в исковата молба е в съответствие и с изразеното от Варненския апелативен съд разбиране, поради което отсъства твърдяното противоречие в практиката на отделните съдилища.
Основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е бланкетно посочено, без аргументи относно значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитие на правото, поради което при създадената с действащия ГПК процесуална уредба на касационния контрол като факултативен и възложеното на страната с чл. 284, ал.3,т.1 ГПК задължение да обоснове основанията за допустимост на конкретното касационно обжалване, настоящата инстанция не е длъжна да го обсъжда.
Допълнителен аргумент за неговото отсъствие в случая е самото позоваване на съществуваща трайно установена практика на ВКС, цитирана с касационната жалба.
Що се отнася до материалноправния въпрос, поставен от касатора – за точно изпълнение на задълженията на страните по сключен помежду им договор, то този въпрос, макар и твърде общо формулиран, без каквато и да е аргументация относно специфичността му за разглеждания правен спор, е важен, но не е обусловил решаващата воля на въззивния съд относно изхода от делото, поради което не може да обоснове приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК.
Доколкото изложените в тази вр. доводи на касатора се свеждат до правилното приложение на закона и съдопроизводствените правила, то те са относими към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но са правно ирелевантни към предпоставките за допускане на касационно обжалване – основна и допълнителна, поради което не подлежат на обсъждане в настоящето производство.
Ответната по касационната жалба страна с допълнителна молба вх. № 32930/27.03.2009 год., на осн. чл. 78, ал.3, във вр. с ал.1 ГПК е претендирала направените от нея в производството по чл.288 ГПК деловодни разноски за възнаграждение на един а. в размер на сумата 8 100 лева. Плащането на претендираната сума е удостоверено с представен препис от договор за правна защита и съдействие, сключен с а. М. М. от АК- Варна, изготвил отговора становище.
Обстоятелството, обаче, че доказателството за направените деловодни разноски е депозирано след срока по чл.287, ал.1 ГПК, който за страната, с оглед връченото и на 20.01.200 9 год. уведомление по чл. 287, ал.1.пр.1 ГПК към дата на пощенското клеймо на подадената молба – 26.03.2009 год.,е изтекъл, обосновава правен извод, че искането е неоснователно и не следва да бъде уважено.
Водим от гореизложеното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Варненския апелативен съд № 163 от 27.10.2008 год., по възз. т.д. № 264/ 2008 год..
ОСТАВЯ без уважение искането на ТД”П” А. , за заплащане на сумата 8100 лв./ осем хиляди и сто лева/ деловодни разноски за настоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: