О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 81
С., 20.02. 2012 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на шестнадесети февруари две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 946 по описа за 2011 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационни жалби, подадени от насрещните страни по спора срещу въззивно решение № 258/11.02.2011 г. на Софийски апелативен съд, постановено по гр.д. № 601/2010 г.
С въззивното решение Прокуратурата на Р. България е осъдена да заплати на К. В. П. обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за причинени им неимуществени вреди в размер на 2 000 лв. и за причинените имуществени вреди в размер на 850 лв., като е присъдено още и обезщетение в размер на законния лихвен процент, считано от 17.11.2008 г. до окончателното изплащане на главниците.
Обективно съединените искове са отхвърлени съответно за разликата над 2 000 лв. до 33 750 лв. и за разликата над 850 лв. до 1250 лв.
Ищецът по делото К. В. П. обжалва въззивното решение в частта, с която исковете му са отхвърлени до пълния предявен размер. Излага оплаквания за неправилност, които следва да се квалифицират като такива за необоснованост и противоречие с материалния закон. Оплакването за допуснати съществени нарушения на съодпроизводствените правила е без излагане на конкретни доводи.
Ответникът по иска Прокуратурата на Р. България е подал касационна жалба срещу въззивния съдебен акт в частта, с която исковете са уважени, като в същото време иска да бъде постановено решение, с което обезщетението за неимуществени вреди да бъде в съответствие с принципа за справедливост, т.е., признава основателността на иска, като изразява недоволство само от определения размер; страната не е уточнила каква е според нея справедливата парична оценка на „действителните вреди”..
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани страни и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовават касаторите, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
И двете касационни жалби в частта им срещу решението на Софийския апелативен съд, постановено по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за сумата от 1 250 лв. са недопустими.
Касационната жалба на К. П. е депозирана на 08.04.2011 г., тази на Прокуратурата на Р. България е от 02.03.2011 г., а според разпореденото в чл. 280, ал. 2 ГПК в сила от 21.12.2010 г., на касационно обжалване не подлежат въззивни решения, постановени по граждански дела по искове с цена до 5000 лв.
Случаят е такъв. Предявени са два обективно съединени иска и всеки от тях има своя цена, която определя неговата родова и функционална подсъдност.
Още към датата на постановяване на въззивното решение – 11.02.2011 г., е налице промяна в чл. 280, ал. 2 ГПК, според която то е окончателно в частта по иска с цена 1250 лв.
Ето защо и на основание чл. 286, ал. 1, т. 3 ГПК, касационните жалби в указаната част следва да бъдат оставена без разглеждане, а образуваното по тях касационно производство, бъде прекратено.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
К. В. П. е предявил против Прокуратурата на Р. България искове по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за заплащане на обезщетения за претърпени вреди от незаконно обвинение.
Съдът установил, че през месец февруари 2004 г. на П. било повдигнато обвинение за престъпление по чл. 144, ал. 3, пр. 1, вр. ал. 1 НК – закана за убийство на М. Г. и Р. Г.. През същата година обвинителният акт е внесен в съда и образувано нохд № 7685/2004 г. по описа на Софийски районен съд, който постановил оправдателна присъда на 07.12.2006 г. Съдебният акт не е обжалван и е влязъл в сила.
Съдът, за да определи размера на обезщетението е отчел продължителността на наказателното преследване – около 2 години, и отражението на процеса върху психиката и здравето на П., отношенията му със семейството, близките и познатите.
Съдът, също така взел предвид, че няма приложени спрямо пострадалите мерки на процесуална принуда.
Установено е още, че П. страда от множество сериозни заболявания с характеристиката на тежкостепенни увреждания, с определена от ТЕЛК пожизнено 95% трайно намалена работоспособност с чужда помощ.
Съдът въз основа на писмените доказателства, свидетелките показания и заключенията на съдебномедицинска експертиза е установил, че злокачественото заболяване и последващите увреждания, както и заболяването артериална хипертония са от преди релевантния период от време. През 2006 г. е диагностициран мозъчен инсулт във Вертебробазиларната система, като не може да се направи извод, че заболяването е пряко причинено от повдигнатото на П. обвинение, още повече, че заболяванията му са многофакторно обусловени. В същото време, въззивният състав е отчел, че наказателното преследване, като стресова ситуация и предвид установените заболявания, е повлияло за влошаване на здравословното състояние на П..
За негативните изживявания и стреса, от друга страна са допринесли и продължителния конфликт с М. Г. и Р. Г..
Съдът, като е отчел всички тези обстоятелства е определил обезщетение в размер на 2 000 лв.
По касационната жалба на ищеца К. В. П..
Единственият въпрос, поставен от касатора е за ”неправилно приложение на принципа за справедливост, визиран в чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетение за причинени неимуществени вреди”, което по съществото си е оплакване за неправилност на съдебния акт – касационен довод по чл. 281 ГПК, не и материалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Поддържа се от друга страна противоречие с т. 4 от ППВС 4-1964 г. Цитираното постановление няма т. 4, а в т. 2 е принципно изяснено, че справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.
Няма формулиран ясен въпрос, при който да може да се прецени какво противоречие се поддържа с принципната постановка на тълкувателния акт.
Ако касаторът поставя въпроса за критериите по чл. 52 ЗЗД за и определяне размера на справедливото обезщетение за претърпени неимуществени вреди, то последователно в съдебната практика, включително и в ПП 4-1968-ВС РБ, а също и с решения по чл. 290 ГПК от 2007 г. се поддържа, че от значение са конкретните обстоятелства по всяко дело и те са специфични за всеки отделен случай. Тези обстоятелства носят обективни характеристики и при цялостната им оценка се гради заключение за това какви морални вреди реално са причинени на увреденото лице; в каква степен и колко подължително са засегнати чусвата на конкретния индивид.
В обжалваното решение въззивнят съд не е постановил нещо различно, а е изходил от установените обстоятелствата, имащи отношение към личните преживявания на К. П..
Твърдението, че при определяне на обезщетението не са взети предвид многобройните увреждания на ищеца и последиците от тях, „които остават за цял живот” е оплакване за неправилност /при това и неконкретизирано/, но няма поставен правен въпрос във връзка с фактическите и/или правни заключения на въззивния съд.
В заключение, не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с които се обосновава касатора за допускане на касационно обжалване
По касационната жалба на Прокуратурата на Р. България.
Въпросът за задължението на съда да прецени всички обстоятелства за установяване на неимуществените вреди да приложи принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД не е разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС 4-1968, както се твърди от касатора. Съдът е обсъдил твърденията и доводите на насрещните страни, преценил е доказателствата и въз основа на цялостната им преценка е достигнал до фактически заключения как се е отразило наказателното преследване на чувствата, преживяванията и здравето на К..
От значение в случая за ответника по иска е не дали твърдените увреждания на ищеца са пряка последица от неоснователното наказателно преследване, предприето спрямо него, а дали установените от съда в съдебния му акт вреди се намират в подобна причинно-следствена връзка. Приетото от съда не противоречи на разясненията по т. 11 в ПП 4-1968 г. К. поддържа още, че „обжалваното решение противоречи и на разпоредбите на т. 3 и т. 11 от ТР-3-2005-ОСГК, защото част от твърдяните от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредтвена последица от увреждането”. Цитираните текстове от тълкувателния акт нямат отношение към причинната връзка между вредоносното действие и вредата. В т. 3 е разяснено при какви условия следва да се приеме, че е осъществено допринасяне на вредоносния резултат от страна на пострадалия или увреждане по изключителна негова вина, което освобождава държавата от отговорност за вреди, щом като деликтът се изразява в незаконност на действията на държавния орган. В т. 11 е даден отговор при няколко деяния, за които лицето е осъдено, при частично оправдаване за някои от тях, дължи ли се обезщетение. Тези правни проблеми нямат отношение нито към данните по делото, нито към твърденията на страните, нито към постановеното от съдилищата.
Последният правен въпрос в изложението към касационната жалба е процесуален и е за излагането на мотиви на съда за наличието на причинно следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и увреждането. Той е от значение за постановения резултат, но не се установява поддържаното противоречие с ТР-1-2001-ОСГК ВКС, т. 19. Следва да бъде изяснено, че принципните постановки в тълкувателния акт по въпроса за мотивиране на въззивното решение, не следва да се прилагат автоматично към промененото законодателство. След влизане в сила на ГПК от 2007 г. втората инстанция действа при условията на ограничен въззив, от което следват и редица специфики за предмета на въззивното производство, а и за съдържанието на съдебното решение. В случая обаче, тази специфика не е от значение, доколкото съставът на Софийския апелативен съд е мотивирал обжалвания съдебен акт, включително и за установените увреждания върху психиката, здравето и чувствата на пострадалия, които са резултат именно на неоснователното му обвиняване в извършване на престъпление.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение.
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ВРЪЩА касационна жалба вх. № 1685/02.03.2011 г. Прокуратурата на Р. България и касационна жалба вх . № 2997/08.04.2011 г. на К. В. П., с които обжалват въззивно решение № 258/11.02.2011 г. на Софийски апелативен съд, постановено по гр.д. № 601/2010 г. в частта по иска за присъждане по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ на имуществено обезщетение с цена на иска 1250 лв. и ПРЕКРАТЯВА производството по касационно гр.д. № 946/2011 г. на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение в посочената част.
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 258/11.02.2011 г. на Софийски апелативен съд, постановено по гр.д. № 601/2010 г. в частта поиска за присъждане на неимуществено обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ по касационната жалба на К. В. П. и по касационната жалба на Прокуратурата на Р. България.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: