Решение №145 от 14.7.2011 по нак. дело №30/30 на 1-во нак. отделение, Наказателна колегия на ВКС

4
Р Е Ш Е Н И Е

№ 145

гр. София, 14 юли 2011 г
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на девети март през две хиляди и единадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА
ПЛАМЕН ПЕТКОВ
при секретаря Румяна Виденова
и в присъствието на прокурора Димитър Генчев
изслуша докладваното от
съдия ПЕТКОВ касационно дело № 30 по описа за 2011 г

Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Т. М. Т. и по жалба на подсъдимата М. К. И. срещу частта на решение на Варненски апелативен съд № 156 от 19.11.2010 г, по ВНОХД № 268/10, с която е потвърдена присъда на Окръжен съд, С., № 41 от 13.04.10, относно произнасянето по чл. 252 НК, по чл. 257 вр. чл. 255 НК и по чл. 255 НК.
С първоинстанционната присъда, подсъдимият Т. М. Т. е признат за виновен, както следва:
1/ за това, че в периода от 5.03.2001 г до 11.03.2003 г, в [населено място], по занятие, е извършвал, без съответно разрешение, банкови сделки, като е предоставял парични заеми срещу ипотека на различни лица, а именно: на 5.03.2001 г, сумата 3 600 лв, на Й. К. Ж. и Г. Д. Ж., на 21.08.2001 г, сумата 3 000 щатски долара, на П. К. Г., на 4.09.2001 г, сумата 9 000 лв, на С. К. К. и С. Д. Б., на 23.11.2001 г, сумата 4 200 лв, на Б. И. Г., на 28.01.02 г, сумата 3 000 лв, на И. Й. Д. и М. К. Д., на 28.01.2002 г, сумата 5 000 лв, на В. М. Т. и В. Р. К, за които сделки се изисква специално разрешение, с оглед на което и на основание чл. 252, ал. 1 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, е осъден на една година и шест месеца „лишаване от свобода” и конфискация на идеални части от недвижим имот в [населено място],
2/ за това, че в периода от 1.01.2000 г до 31.12.2004 г, в [населено място], като физическо лице, при условията на продължавано престъпление, е избегнал плащането на данъчни задължения в големи размери: 9 531, лв, като не е подал годишни данъчни декларации по чл. 41 ЗОДФЛ, които се изискват по закон, с оглед на което и на основание чл. 255, ал. 1 / ДВ, бр. 62/97 / вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 2, ал. 2 и чл. 54 НК, е осъден на една година „лишаване от свобода” и глоба от 300 лв.
На основание чл. 23 НК, му е определено едно най-тежко общо наказание, а именно: една година и шест месеца „лишаване от свобода”, отложено по чл. 66 НК, за срок от три години, глоба от 300 лв и конфискация на идеални част от недвижим имот в [населено място].
Със същата присъда, подсъдимата М. К. И. е призната за виновна, както следва:
1/ в това, че в периода от 23.01.2001 г до 19.05.2001 г, в [населено място], по занятие, е извършвала, без съответно разрешение, банкови сделки, като е предоставяла парични заеми срещу ипотека на различни лица: на 23.01.2001 г, сумата 20 000 лв, на М. П. М. и Д. В. М., на 30.01.2001 г, сумата 9 000 лв, на Л. К. А., на 7.03.2010 г, сумата 9 000 лв, на Д. Ц. Х., на 19.05.2001 г, сумата 8 000 лв, на М. Т. Д. и Р. Г. Д., за които сделки се изисква специално разрешение, с оглед на което и на основание чл. 252, ал. 1 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, е осъдена на една година и шест месеца „лишаване от свобода”,
2/ в това, че в периода от 1.01.2000 г до 31.12.2000 г, в [населено място], като физическо лице, е избегнала плащането на данъчни задължения в особено големи размери: 19 047, 65 лв, като не е подала годишна данъчна декларация по чл. 41 ЗОДФЛ, която се изисква по закон, с оглед на което и на основание чл. 257, ал. 1 вр. чл. 255, ал. 1 и чл. 2, ал. 2 / ДВ, бр. 62/97 / и чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, е осъдена на една година „лишаване от свобода” и глоба от 2 500 лв,
3/ в това, че в периода от 1.01.2003 г до 31.12.2003 г, в [населено място], като физическо лице, е избегнала плащането на данъчни задължения в големи размери: 13 329, 11 лв, като не е подала годишна данъчна декларация по чл. 41 ЗОДФЛ, която се изисква по закон, с оглед на което и на основание чл. 255, ал. 1 вр. чл. 2, ал. 2 НК / ДВ, бр. 62/97 / и чл. 54 НК, е осъдена на осем месеца „лишаване от свобода” и глоба от 300 лв.
На основание чл. 23 НК, й е определено едно най-тежко общо наказание, а именно: една година и шест месеца „лишаване от свобода”, отложено по чл. 66 НК, за срок от три години, и глоба от 2 500 лв.
С жалбите се релевират трите касационни основания. Изтъква се, че с въззивното решение не е отговорено на всички доводи на защитата, че не са изложени убедителни съображения за съставомерността на деянието по чл. 252 НК, че неправилно е интерпретирана липсата на уговорена лихва за отпуснатите заеми, че невярно е прието наличието на съставомерните признаци на данъчните престъпления, че материалният закон е приложен неправилно, че наложените наказания са явно несправедливи. С жалбите се правят алтернативни искания: да бъде отменено въззивното решение и жалбоподателите да бъдат оправдани или делото да бъде върнато за ново разглеждане.
В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата на подсъдимия Т. пледира за уважаване на жалбата.
Подсъдимият Т. не участва лично в касационното производство.
Защитата на подсъдимата И. пледира за уважаване на жалбата.
Подсъдимата И. моли да бъде оправдана.
Представителят на ВКП намира жалбите за частично основателни.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното:

Жалбите са частично основателни.

Налице е съществено процесуално нарушение, касаещо обвинението по чл. 252 НК, изразило се в непълно обсъждане на елементите от състава на престъплението, което нарушение е повлияло на правилността на изводите за приложимия материален закон. Съгласно чл. 240 ЗЗД, с договора за заем, заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Заемателят дължи лихва само ако е уговорено писмено.
В чл. 252 НК е предвидена забрана за извършване на банкови сделки / кредитиране / в отклонение от установения правен ред. Когато системно / по занятие / се предоставят заеми на други лица срещу възнаграждение / лихва / за ползване на заетата сума, се касае за кредитиране чрез получаване на печалба, което е типична банкова дейност, поставена под разрешителен режим / Решение № 122 от 30.04.2009 г, по н. д. № 88/09 на ВКС, ІІІ НО /. По настоящето дело е прието, че отпуснатите заеми са безлихвени / в такъв смисъл са и събраните доказателства /. Тези фактически положения са давали основание да се обсъди хипотезата по чл. 240 ЗЗД, което не е сторено от въззивния съд. Наличието на обезпечение по договорите за заем няма отношение към съставомерността на деянието, тъй като обезпечението е гаранция за кредитора, че ще получи удовлетворение на вземането си, а не представлява печалба за него, каквато е лихвата, когато е уговорена такава. Тези обстоятелства се отразяват на съставомерността на деянието по чл. 252 НК, но не са обсъдени от въззивната инстанция, с което е допуснато съществено процесуално нарушение, имащо значение и за правилното приложение на материалния закон. Ето защо, обжалваният акт следва да бъде отменен в частта относно произнасянето по чл. 252 НК, и делото, в посочената част, следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция. При този процесуален развой следва да бъде отменено приложението на чл. 23 НК. Доколкото настоящето производство е само по жалба на подсъдимите, а условното осъждане, касаещо данъчните престъпления произтича от приложението на чл. 23 НК, с оглед спазване на принципа да не се влошава положението на жалбоподателите, настоящата инстанция следва да приложи чл. 66 НК, за наказанията „лишаване от свобода”, наложени за данъчните престъпления, в която част въззивният акт влиза в сила от момента на постановяване на касационното решение.
Неоснователни са възраженията, касаещи произнасянето по чл. 255 НК и чл. 257 вр. чл. 255 НК. Въззивният съд е изпълнил задълженията си да обсъди признаците от състава на посочените престъпления, съблюдавайки правилата на чл. 2, ал. 1 и ал. 2 НК. Релевантните факти обуславят съставомерност на деянията като данъчни престъпления и правилно са квалифицирани като такива.
Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Наказанията за данъчните престъпления са определени по варианта, който е по-благоприятен за дейците / чл. 2, ал. 1 и 2 НК /, а отговорността за престъплението по чл. 257 вр. чл. 255 НК е реализирана при условията на чл. 55 НК. Съобразени са релевантните за наказателната отговорност смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, както и целите по чл. 36 НК. Ето защо, определените за данъчните престъпления наказания отговарят на критерия за справедливост по чл. 348, ал. 5 НПК, поради което не са налице условия за по-нататъшното им смекчаване от настоящата инстанция.

По изложените съображения, жалбите следва да бъдат частично уважени, с оглед на което и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 и ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО,
Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение на Варненски апелативен съд № 156 от 19.11.2010 г, по ВНОХД № 268/10, в ЧАСТТА относно произнасянето по чл. 252 НК и ВРЪЩА делото, в посочената част, за НОВО РАЗГЛЕЖДАНЕ от друг състав на въззивната инстанция, от стадия на съдебното заседание.
ОТМЕНЯ приложението на чл. 23 НК.
ОТЛАГА, при условията на чл. 66 НК, изтърпяването на наказанията „лишаване от свобода”, наложени за данъчните престъпления, за ИЗПИТАТЕЛНИ СРОКОВЕ от ТРИ ГОДИНИ.
ОСТАВЯ в СИЛА решението в останалата част.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар