Р Е Ш Е Н И Е
№ 28
Гр.София, 13.02.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми януари, 2017 г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА
ПЕТЯ ШИШКОВА
При участието на секретаря РАНГЕЛОВА
В присъствието на прокурора Гебрев
Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.1313/16 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.422,ал.1,т.5 НПК.
С присъда № 15/14.04.16 г., постановена от ОС-Враца /ВрОС/ по В.Н.О.Х.Д. 89/16 г., е отменена оправдателна присъда №77/11.12.15 г., постановена от РС-Враца /ВрРС/, 5 наказателен състав по Н.О.Х.Д.569/15 г.,като подсъдимият З. С. В. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.144,ал.3 вр.ал.1 НК и вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от шест месеца, чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. В. е осъден да заплати на конституирания граждански ищец Н. Н. Н. обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 1 500 лв., като искът е отхвърлен като неоснователен до пълната претендирана сума от 5 000 лв. Подсъдимият е осъден и да заплати направените по делото разноски.
С искане, постъпило на 05.12.16 г., се претендира възобновяване на въззивното наказателно производство, отмяна на присъдата на въззивната инстанция и потвърждаване на тази на първостепенния съд; или изменение на присъдата с прилагане разпоредбата на чл.55 НК. Посочени са касационните основания по чл.348,ал.1,т.2 и 3 НПК.
В съдебно заседание пред ВКС осъденият, редовно призован, не се явява. От същия е постъпила молба, в която е отразено нежеланието на В. да присъства лично пред тази инстанция и в писмени бележки са развити съображения за основателност на искането. Добавя се и претенция за намаляване на наложеното обезщетение в случай,че бъде изменена присъдата на ВрОС с приложение на разпоредбата на чл.55 НК.
Представителят на ВКП намира същото за неоснователно.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид искането и изложените в него доводи, като съобрази становището на прокурора в съдебно заседание и бележките на осъдения, и след като сам се запозна с материалите по делото в пределите на компетенциите си в настоящата процедура, намира за установено следното:
Първият същностен въпрос, на който висшата съдебна инстанция по наказателни дела следва да отговори, е дали е оправомощена да се произнесе по съществото на сезиращия я документ, предвид срока, в който е подадено искането за възобновяване. В тази връзка е нужно да се дадат пояснения за движението на делото след постановяване на присъдата на ВрОС-14.04.16 г.
На 23.04.16 г.е постъпила касационна жалба от защитника на осъдения, която е обща по касационните основания, тъй като въззивната инстанция е изготвила мотивите на своя съдебен акт при спазване правилата на чл.317 вр.чл. 308 НПК, т.е., към 23.04.16 г.същите още не са били готови.
С разпореждане от 28.04.16 г., след изготвяне на мотивите, съдията-докладчик по второинстанционното дело е указал на защитника на В. в седмодневен срок от получаване на съобщението да приведе депозираната касационна жалба в съответствие с правилата на чл.351,ал.1 НПК, като посочи данни в подкрепа на заявените касационни основания. Постановено е, че при неизпълнение на дадените указания в срок, касационната жалба ще бъде върната.
На 14.05.15 г.е депозирано допълнение към касационната жалба от защитника на В., като се иска ВКС да отмени осъдителната присъда и да оправдае подсъдимия. Съдията-докладчик е преценил, че жалбата се явява подадена в срок и е пристъпил към размяна на книжата, след което е разпоредил делото да се изпрати на върховната съдебна инстанция по наказателни дела.
С разпореждане от 13.06.16 г., председателят на 3 н.о. на ВКС е преценил процесуална недопустимост на касационната жалба, която въпреки даденото допълнение се явявала декларативна. Поради това е отказано образуване на касационно дело и производството е изпратено на ВрОС за упражняване правомощията на съдия от същия, свързани с администриране на нередовната касационна жалба, на основание чл.351,ал.4,т.1 НПК.
В изпълнение на посочените указания, с разпореждане № 380/21.06.16 г., съдията-докладчик от въззивния съд е върнал касационната жалба на защитника на подсъдимия З. В. и е дал 15 дневен срок за атакуване на този свой съдебен акт- в съобразие с разпоредбата на чл.351,ал.5 НПК.
Срещу цитираното разпореждане са постъпили частни жалби от В. и неговия защитник, в които са изразени съображения относно несъстоятелност на аргументите по същото. В тази връзка е образувано К.Н.Ч.Д.758/16 г.по описа на ВКС, 3 н.о. С определение № 78/27.07.16 г. висшата съдебна инстанция по наказателни дела е оставила в сила обжалваното разпореждане.
От този момент насетне /27.07.16 г./ искателят е бил наясно, че спрямо него няма да се развие редовна касационна процедура за разглеждане на делото му пред ВКС по реда на чл.346,т.2 НПК. Оттогава, както е отразено и в самото искане за възобновяване, той е отброявал визирания в процесуалния закон шестмесечен срок от влизане на присъдата в сила, в рамките на който може да се направи искане за възобновяване на наказателното производство по силата на разпоредбата на чл.422,ал.1,т.5 НПК. Ето защо сам преценява,че депозираното на 05.12.16 г.искане за възобновяване е подадено в срока по чл.421,ал.3,изр.1 вр. чл.420,ал.2 вр.чл.419, ал.1,изр.1 НПК.
Разпоредбата на чл.412,ал.2 НПК указва по нарочен начин кога актовете на съда, които подлежат на изпълнение, влизат в сила. Доколкото поне в процесния случай финално е преценено,че касационната жалба не отговаря на заложените процесуални правила за изготвяне на такава, биха могли да се изложат разсъждения, че липсва жалба и следователно присъдата на втората инстанция влиза в сила след изтичане на срока на обжалването по силата на чл.412,ал.3,т.3 НПК. Конкретно в настоящия случай това означава на 04.05.16 г. /предвид броенето на срокове при почивни и празнични дни/. Ако се приеме казаното, то би извело заключение за изтичане на шестмесечния срок за искане за възобновяване на 04.11.16 г., иначе казано, депозираният процесуален документ да не може да бъде разгледан, тъй като се явява подаден извън прогласения в закона срок.
Изложената теза не може да бъде споделена. И това е така, тъй като при нея се прилага твърде формален прочит на закона и по-точно на разпоредбата на чл.412,ал.2 НПК, която има предвид идеално развитие на производството. Тази теза не държи сметка за усложняване на процеса чрез развитие на специално предвидена процедура относно процедурата, същината на която е да даде отговор дали производството следва да продължи по редовен касационен ред на разглеждане или не, при прието наличие от съдията-докладчик от долустепенния съд на предпоставките, заложени в нормата на чл.351,ал.4 НПК /разсъжденията са относими и към разпоредбата на чл.323 НПК/. Посочената процедура е възможно да не бъде активирана от съответната страна в процеса с указана възможност за експлоатирането й, но и да бъде инициирана. При изпълнение на втората хипотеза се изисква изтичане на определен период от време- наред със самия срок за атакуване, и с оглед уведомяване на страната, произнасяне на съда и т.н. Чак след нейното приключване се установява препятстване или не на развитие на производството по регулярен касационен ред. Това от своя страна прави стабилен съответния съдебен акт, чието атакуване се претендира- ако се остави в сила разпореждането за връщане в третираната особена процедура; или пък не,когато обуславя развитие на касационно производство- при отмяна на разпореждането за връщане на жалбата и/или протеста.
Без да затъва в теоретични разсъждения, този съд желае да отбележи несъстоятелността на обсъжданата позиция, най-вече поради прогнозираната възможност процедурата по чл.351 НПК да отнеме такъв период от време /например забавяне поради проблеми с връчване на уведомленията за съответната атакуваща страна/, че да запълни шестмесечния срок по начина, по който го отчитат адептите на оспорената теза. И при потвърждаване на правилността на връщането на жалбата и/или протеста от страна на съдията от долустоящия съд, осъденият,съответно държавното обвинение, на основание изтекъл срок от влизане на съдебния акт в сила, да са лишени от възможността да упражнят законово предоставените им права да искат възобновяване на производството. Казано просто, ползвателят на дадена по закон процедура е в по-неблагоприятно положение от този,който се примирява и не я ползва, дори и когато има основания за това.
Генерално погледнато, липсват процесуален и житейски резон определеният, развиван по-горе изход от коментираната процедура относно процедурата, да предпостави влизане на съдебния акт в сила назад във времето, все едно,че същото въобще не е текло и независимо че докато трае тази процедура, подведеното под наказателна отговорност и признато за виновно лице се счита подсъдим.
Ето защо, настоящият съд намира,че единственият възможен вариант е да се счита, че съдебният акт влиза в сила след изчерпване на процедурата, финализираща невъзможност съответното наказателно производство да се развие по общ касационен ред. В процесния казус това означава, че искането за възобновяване от 05.12.16 г. е подадено в срок, тъй като присъдата на ВрОС е влязла в сила на 27.07.16 г.,когато се е произнесъл ВКС по К.Н.Ч.Д.758/16 г.
По същество погледнато, то е неоснователно.
Съображенията по него, доколкото цифрово е изложено касационното основание по чл.348,ал.1,т.2 НПК, касаят от една страна несъгласие с аргументацията по определение № 78/27.07.16 г.,постановено от ВКС, 3 н.о.по К.Н.Ч.Д.758/16 г.,с което е оставено в сила разпореждане № 380/21.06.16 г., постановено по В.Н.О.Х.Д.89/16 г.по описа на ВрОС и е върната касационната жалба на адвокат Д.-защитник на подсъдимия З. В., против присъда № 15/14.04.16 г. От друга- твърди се, че от приетите фактически положения от ВрОС не може да се направи обоснован извод, че от обективна страна осъденият се е заканил с убийство по отношение на Н. Н..
При упражняване на правомощията си по възобновяване ВКС не може да преразглежда влязъл в законна сила съдебен акт на състав на същия съд, разглеждащ процедура относно процедурата, каквато в същината си е основната претенция на В.. Затова всичките му аргументи в този смисъл ще бъдат оставени без мотивно обсъждане.
Същото се отнася и относно общото възражение, направено в представените за открито съдебно заседание писмени бележки. Отразеното в същото искане за отмяна на присъдата и стигане до извод за наличие на предпоставките на чл.425,ал.1,т.2 вр.чл.24,ал.1,т.1,пр.2 НПК, е подкрепено с едно едничко изявление, което при това следва да бъде подведено под оплакване за необоснованост. В процедурата по възобновяване ВКС е винаги съд по правото и не е легитимиран да обсъжда оплаквания за необоснованост, доколкото същата не се съдържа сред прогласените в процесуалния закон касационни основания.
Само в сферата на пълнота на процесуалното изследване този съд би желал да заяви, че единствената възможност да се приложи претендираната разпоредба на чл.425,ал.1,т.2,пр.посл.вр.чл.24,ал.1,т.1 НПК е,когато възприетите от съда фактически положения по влязлата в сила присъда навеждат на извод за липса на престъпление. Това не се отнася за случаите,когато се цели различен доказателствен прочит, който да доведе до извод, че следва да се възприеме непрестъпна фактология. Настоящият казус покрива критериите по втория вариант и очевидно желанието на осъдения не трябва да бъде обмисляно.
Освен това, прилагането на правилата за касационното производство,както указва разпоредбата на чл.426 НПК, не дава възможност в процедура по възобновяване върховната касационна инстанция по наказателни дела да отменя акта на въззивния съд и да потвърждава присъдата на първостепенния такъв. Това е допустимо само при изключението, заложено в разпоредбата на чл.354,ал.5, изр.2 НПК, в рамките на което настоящото производство категорично не може да се вмести.
На последно място се настоява за приложение на разпоредбата на чл.55 НК, с оглед която да се определи наказанието на осъдения след възобновяване на наказателното производство. Това е оплакване за нарушение на материалния закон, тъй като се отнася до несъгласие с начина на прилагане на точната материална разпоредба, релевантна при индивидуализиране на наказанието на конкретния деец. Оплакване за наличие на касационното основание по чл.348,ал.1,т.1 НПК не е изтъкнато в искането за възобновяване. Същевременно обаче,доколкото същината на претенцията касае намаляване на определеното наказание, същото следва да бъде отнесено към релевираното оплакване по чл.348,ал.1,т.3 НПК.
Видно от съдържанието на искането за възобновяване и от писмените бележки, липсва какъвто и да е изложен аргумент, свързан с довода за явна несправедливост на наложеното наказание. Не се прави дори и бегъл опит ВКС да бъде убеден в основателността на претенцията. Поради липсата на конкретика, която да бъде обсъждана, тази инстанция не намира за нужно да отделя повече внимание на посоченото оплакване, което е декларативно.
Същите съображения се отнасят и до претенцията за намаляване на присъденото обезщетение за неимуществени вреди.
Водим от изложените доводи, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения З. С. В. за възобновяване на В.Н.О.Х.Д.569/15 г.по описа на ОС-Враца.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/
/ОМ/
Особено мнение на с-я Петя Шишкова
Не споделям становището на мнозинството по въпроса за допустимостта на искането за възобновяване. Срокът по чл.421 ал.1 от НПК не е спазен.
Въпросът за влизане в сила на присъдата или решението при хипотезата на въззивна жалба върната на основание чл.323 ал.1 т.1 или касационна, върната на основание чл.351 ал.4 т.1 от НПК, изисква обсъждане на текста на чл.412 ал.2 т.2 от НПК. При липса на изрична законова регламентация, съдът е изправен пред необходимостта да тълкува посочената разпоредба.
Приложим е тълкувателният способ analogia legis, с оглед на който няма никаква причина за различно разрешение на поставения проблем
– когато жалбата или протеста се връщат от съдия от първоинстанционния съд и когато това е сторено от съдия от въззивния съд;
– когато има разлика в основанията за връщане – жалбата или протестът продължават да не отговарят на изискванията в съдържателно отношение след дадени указания, просрочени са, изхождат от лице без процесуална легитимация или са срещу необжалваем акт. Това е така, защото въпросът за момента на влизане на акта в законна сила е процесуално-правен и при решаването му следва да се съобразява развилата се процедура, а не основанията за провеждането й.
Невъзможността посочените случаи да бъдат подведени под хипотезата на т.2 на чл.412 ал.2 от НПК произтича от няколко обстоятелства:
1. Визираното в текста решение на касационната инстанция, когато жалбите и простестите са оставени без разглеждане, дори и да се приеме, че терминът „решение“ е употребен в общ смисъл и обхваща и определенията, се отнася до случаите, когато е имало образувано касационно производство с разпореждане на председателя на отделението, който е приел, че жалбата е годна да инициира касационна проверка на въззивното решение или присъда. При производството по чл.352 ал.5 от НПК няма образувано касационно дело от общ или частен характер, а частно дело /вж.чл.76, ал.1, т.9 от ПАС/, каквото е било и конкретното КНЧД № 758/16г.
2. От редакцията на т.2 и по-точно от обстоятелството, че се отнася до решение, с което присъдата може да бъде изменена, е безспорно, че в тази разпоредба се визират жалбите и протестите срещу присъдите или решенията на въззивния съд, а не срещу разпорежданията на съдия от въззивния съд, по които се развиват производствата по чл.352 ал.5 от НПК.
3. Правомощията на касационния съд в производството по чл.352 ал.5 от НПК не са регламентирани отделно. От това следва, че ако ВКС констатира, че разпореждането е правилно и законосъобразно, той следва на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК да го остави в сила, а не да остави жалбата или протеста без разглеждане. Именно така е постъпил и съставът на ІІІ н.о. с определението си по КНЧД № 758/16г.
4. В случай, че към решенията но т.2 на чл.412 ал.2 бъдат отнесени и определенията, с които се оставят в сила разпорежданията за връщане на жалбите и протестите, то тогава би липсвала всякаква законодателна логика и яснота по въпроса, защо в текста се сочат само касационните решения, а липсват въззивните по чл.323 ал.1 от НПК.
Производството пред въззивната и касационната инстанция за проверка на разпореждането за връщане на жалбите и протестите е пример за т.нар. „процес относно процеса“, при който от значение за развитието на главния процес е само крайното решение по спомагателния. Жалбите и протестите, върнати като негодни да инициират въззивно или касационно производство с влязъл в сила съдебен акт, следва да бъдат приравнени на липсващи такива. Същото становище, позовавайки се на съдебна практика, е застъпил и акад.Павлов /Павлов С.,Наказателен процес на Народна република България, универс.изд. „Кл.Охридски“, 1989г., с.572-573/, според който случаите по чл.226 от НПК от 1952г./отм./, на връщане на неподписана жалба, чиито недостатък не е бил отстранен в указания 7-дневен срок, са приравнени на липса на жалба.
Един от случаите на връщане на жалба или протест – по чл.351, ал.4, т.3 от НПК, е изрично уреден от законодателя в чл.412, ал.2 т.1 от НПК именно в този смисъл. При това конкретно основание за връщане, ако то се атакува, се развива идентично касационно производство по частно дело, което приключва със същия съдебен акт. Няма причина отделните определения на касационната инстанция, с които упражнява едно и също правомощие, на едно и също процесуално основание, при преценяване на момента на влизане в сила на присъдата или решението, да се ценят различно.
Възприемането на становището на мнозинството относно момента на влизане в сила, при липсата на каквото и да било законово основание да се прави разлика в правното значение на определенията на касационната или въззивните инстанции според основанията за връщане, би се отразило крайно негативно върху стабилността на съдебните актове. Това би означавало да се предостави възможност на страните и други лица без процесуална легитимация, чрез депозирането на просрочени неограничено във времето и ненадлежно подписани жалби или протести, да предопределят приложението на институти като тези по чл.25, чл.29, чл.68 и др. от НК, което е недопустимо.
Не считам, че приравняването на върнатата жалба с липса на жалба би довело до ограничаване на правото на съответната страна да иска възобновяване. Шестмесечният срок е достатъчен, за да позволи и депозирането на своевременно искане. Случаите, когато връчването на съобщения се е забавило, не са правило, а изключение и тогава обжалвалата страна е свободна да прояви процесуална активност и да направи справка по делото за движението на собствената си жалба. Редуцирането на срока по чл.421, ал.1 от НПК с времето, през което се е развило производството по 351, ал.5 от НПК, не е произволно, а е в резултат на неизпълнение на законовото изискване за съдържанието на жалбата или протеста. Всъщност редуцирането на срока за извънредна проверка, /не трябва да се забравя, че проверката по реда на гл.XXXІІІ от НПК, въпреки широкото й приложение, е замислена като извънредна/, е по-малката от допустимите неблагоприятни последици за страната. По-същественият негатив от връщането е невъзможността за предизвикване на редовен инстанционен контрол. Именно, за да предотврати случаите произволно ограничаване на правото на проверка на съдебния акт, както от редовна, така и от извънредна инстанция, законодателят е предвидил съответните гаранции – ако нередовностите са отстраними, се дава срок за отстраняването им, а ако въпреки това се е стигнало до връщане, неговата правилност и законосъобразност се проверяват от тричленен съдебен състав.
Член-съдия: