О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№1
София, 02.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на осми октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Камелия Маринова
Членове: Веселка Марева
Емилия Донкова
като разгледа докладваното от съдия Донкова гр. д. № 1605 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280 ГПК.
С въззивно решение № 16/05.02.2019 г. по гр. д. № 7/2019 г. на Сливенския окръжен съд е отменено решение № 1387 от 27.11.2018 г. по гр. д. № 3526/2018 г. на Сливенския районен съд, в частта, с която са отхвърлени предявените от А. В. П. срещу М. Х. Б. положителни установителни искове за собственост върху сграда с идентификатор **** – хангар, депо, гараж, със застроена площ 17 кв. м. и сграда с идентификатор **** – друг вид сграда за обитаване, със застроена площ 10 кв. м., построени в поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], като вместо него е постановено ново по същество, с което е признато за установено по отношение на ответницата, че ищцата е собственик на основание давностно владение върху описаните сгради. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която исковете са отхвърлени по отношение на поземлен имот с идентификатор ***, съставляващ УПИ *.-* в кв.* по регулационния план на населеното място и построената в него едноетажна жилищна сграда с идентификатор ****, със застроена площ 91 кв. м., а по нотариален акт с площ от 82,72 кв. м. Решението е обезсилено в частта, с която исковете са отхвърлени по отношение установяване правото на собственост върху едноетажна жилищна сграда с идентификатор ****, построена в гореописания поземлен имот, със застроена площ 61 кв. м., като в тази част производството по делото е прекратено поради неговата недопустимост.
Касационни жалби срещу въззивното решение са подадени в срока по чл.283 ГПК от адв. Елена Христова като пълномощник на А. В. П. и от адв. Георги Мавродиев като пълномощник на М. Х. Б.. Предмет на жалбата на ищцата е решението, в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете по отношение на поземления имот и сграда с идентификатор ****, като се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а на ответницата – решението в частта му, с която е отменено първоинстанционното решение и са уважени установителните искове за собственост на сгради с идентификатори **** – хангар, депо, гараж и **** – друг вид сграда за обитаване, като се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Въззивното решение не е предмет на касационно обжалване в частта му, с която е обезсилено първоинстанционното решение.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателката-ищца е поставила следните въпроси, формулирани от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т.1 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС:
1. длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и да анализира събраните гласни доказателства при съществуващо противоречие в тях; да изложи мотиви кои от тях приема за достоверни; Сочи се противоречие с решение № 194/02.07.2012 г. по гр. д. № 92/2012 г. на ВКС, второ г. о.; решение № 17/08.02.2016 г. по гр. д. № 4121/2015 г. на ВКС, четвърто г. о.
2. какво е приложението на установената в чл.69 ЗС презумпция, според която когато фактическата власт е придобита при липса на правно основание, се предполага, че лицето, което я упражнява, държи имота за себе си, т. е. има качеството на владелец. Поддържа се противоречие с решение № 31/08.02.2016 г. по гр. д. № 4539/2015 г. на ВКС, първо г. о.; решение № 77/25.02.2010 г. по гр. д. № 506/2009 г. на ВКС, второ г. о.; решение № 45/16.03.2015 г. по гр. д. № 6533/2014 г. на ВКС, второ г. о. и решение № 140/23.03.2010 г. по гр. д. № 4755/2008 г. на ВКС, първо г. о.
В изложението жалбоподателката-ответник е поставила следните въпроси:
1. може ли да се приеме, че е налице отблъскване на владението, когато не е демонстрирана промяна в намерението, с което се упражнява фактическата власт, по отношение на собственика на имота;
2. преценката дали лицето, което упражнява фактическата власт е владелец или държател, зависи ли от установените по делото факти, доказващи наличието на обективния и субективния елемент на същата;
При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:
В исковата молба са изложени твърдения, че по силата на влязло в сила на 07.10.2005 г. постановление за възлагане ответницата е придобила правото на собственост върху дворното място, жилищна сграда /с идентификатор ****/, гараж и баня – тоалетна. Посочено е, че от този момент тя не е полагала грижи за имота и не го е стопанисвала. Ищцата е започнала да упражнява фактическа власт както върху него, така и върху описаните по-горе сгради, с намерение за своене, като е отблъснала фактическата власт на ответницата и е придобила същите по давност с изтичането на десетгодишен период от време. Исковата молба е предявена на 17.07.2018 г.
С влязло в сила решение по гр. д. № 2459/1993 г. на Сливенския районен съд от 23.03.2001 г. делбеният имот, съставляващ УПИ *.-* в кв.* по регулационния план на [населено място], заедно с построената в западната му част жилищна сграда, състояща се от три стаи, кухня, вестибюл, входно стълбище, избени помещения под нея, представляваща самостоятелен жилищен обект и гараж, ведно с други подобрения, е изнесен на публична продан. Делбата е била допусната между Н. П., М. П. /майка на ищцата, починала през 2013 г./ и ответницата М. Б..
Видно от постановление за възлагане от 15.08.2005 г. изнесеният на публична продан делбен имот: дворно място, жилищна сграда, построена в западната му част, гараж и баня – тоалетна, е възложен на ответницата – съделител.
Със заповед от 03.11.2017 г. на кмета на [община] е наредено премахването на процесната жилищна сграда с идентификатор ****, при запазване на общия разделителен зид със сграда **** /индивидуална собственост на ищцата/, по отношение на която производството по делото е прекратено.
Във въззивното решение е прието, че не е доказано завладяването на дворното място и жилищната сграда от ищцата и установяването на явно, спокойно, необезпокоявано и непрекъснато владение. Посочено е, че А. П. е ползвала дворното място доколкото е било необходимо да използва по предназначение собствената си жилищна сграда, както и че никога не е живяла в процесната жилищна сграда. Изложени са също така допълнителни съображения, че не са били обективирани конкретни действия по отричане правата на ответницата, доведени до нейното знание, като изчерпателно са обсъдени събраните гласни доказателства. Такива конкретни действия са демонстрирани едва през 2017 г., като те се изразяват в поставянето на нова входна врата на имота и отказ за предоставяне на ключ от нея на ответницата. По отношение на сградите: гараж и баня – тоалетна е обоснован извод, че е доказан фактическия състав на придобивната давност. Въз основа на анализ на свидетелските показания на С. и П. е прието, че ищцата е извършила ремонт на външната тоалетна, като я е преустроила в баня и тоалетна, тази сграда е била използвана единствено от нея и баща й, като фактическата власт е била установена още от 2005 г. Доказано е и намерението за своене. По отношение на гаража също е установено завладяване и е демонстрирано намерение за своене. Единствено ищцата и нейния баща В. П. /разпитан като свидетел/ й са използвали тази сграда като склад – за съхранение на дърва за огрев и пясък.
Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по жалбата на А. В. П..
Не съществува основание за допускане на касационно обжалване по поставения първи процесуалноправен въпрос.
В приложената съдебна практика, както и в трайно установената такава, е прието, че въззивният съд е длъжен да извърши самостоятелна преценка на доказателствата и изложи свои собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, като мотивите му не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на първоинстанционния съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. При анализиране на гласните доказателства в решението трябва да е обективирана преценка кои от тях се възприемат за достоверни, съответно се кредитират. Обжалваното въззивно решение съдържа както обективирана такава преценка на доказателствата, така и обсъждане на въведените от страните доводи и възражения.
Не се разкрива твърдяното противоречие с представената съдебна практика относно приложението на презумпцията на чл.69 ЗС.
В цитираното решение № 31/08.02.2016 г. по гр. д. № 4539/2015 г. на ВКС, първо г. о., е възприето, че установената в чл.69 ЗС презумпция задължава съдът да приеме, че щом е доказано упражняването на фактическа власт върху вещ, за осъществил се следва да се приеме и предполагаемият факт /намерението тя да се държи като своя/, който не се нуждае от доказване, освен ако презумпцията не бъде оборена. Презумпцията ползва владелеца дори в отношенията му с лицето, което е притежавало право на собственост към началния момент на давностния срок и възлага на последния доказателствената тежест да установи, че е налице основание за упражняване на фактическата власт, т. е. че вещта е била държана за другиго. В случай че се установи наличието на такова основание, упражняващото фактическата власт лице ще следва да доказва по категоричен начин чрез пълно и пряко доказване, че е упражнявало фактическата власт за себе си, противопоставяйки на собственика на вещта това свое намерение. Когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание, то според горната презумпция се предполага, че упражняващият фактическата власт държи имота за себе си, т. е. има качеството на владелец /решение № 45/16.03.2015 г. по гр. д. № 6533/2014 г. на ВКС, второ г. о./. Горното разрешение не намира приложение в настоящата хипотеза, тъй като в нея не е доказано упражняването на фактическа власт от ищцата върху дворното място и процесната жилищна сграда. Доводите за отблъскване владението на ответницата са изложени като допълнителни и не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд.
Налице са предпоставки за допускане на касационно обжалване по жалбата на М. Х. Б. на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставения първи в изложението материалноправен въпрос, който е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и е от значение за изхода на конкретното дело. Съобразно правомощията на касационната инстанция, установени в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, този въпрос трябва да бъде формулиран по следния начин: необходимо ли е да се демонстрира промяна в намерението, с което се упражнява фактическата власт, спрямо собственика, когато тя няма характеристиките на владение към момента на установяването й, както и дали с извършването на действия по поддържането и ремонтирането на имота може да се демонстрира промяна в намерението. Необходимостта от преценка на съответствието на обжалваното решение в тази част с установената съдебна практика, обуславя допускане на касационно обжалване на горното основание. Според тази практика при наличие на правно основание за упражняване на фактическата власт към момента на установяването й /допускане от собственика/, за да се приеме, че същата представлява владение, трябва да се демонстрира промяна в намерението спрямо собственика. Извършването на фактически действия по поддържане и ремонтиране на имота само по себе си не сочи на промяна в намерението, с което се упражнява фактическата власт, тъй като тези действия са в интерес на ползващото се от имота лице.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 16/05.02.2019 г. по гр. д. № 7/2019 г. на Сливенския окръжен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 1387/27.11.2018 г. по гр. д. № 3526/2018 г. на Сливенския районен съд за отхвърляне на предявените от А. В. П. срещу М. Х. Б. положителни установителни искове по отношение на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], съставляващ УПИ *.-* в кв.* по регулационния план на населеното място и построената в него едноетажна жилищна сграда с идентификатор ****, със застроена площ 91 кв. м., а по нотариален акт с площ от ** кв. м., по жалбата на А. В. П..
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение, в частта му, с която е отменено решение № 1387 от 27.11.2018 г. по гр. д. № 3526/2018 г. на Сливенския районен съд за отхвърляне на предявените искове по отношение на сграда с идентификатор **** – хангар, депо, гараж, със застроена площ 17 кв. м. и сграда с идентификатор **** – друг вид сграда за обитаване, със застроена площ 10 кв. м., построени в поземлен имот с идентификатор **** по кадастралната карта на [населено място], като вместо него е постановено ново по същество за признаване за установено по отношение на ответницата, че ищцата е собственик на основание давностно владение върху описаните сгради, по жалбата на М. Х. Б..
Указва на жалбоподателката М. Х. Б. да внесе по сметка на Върховния касационен съд държавна такса за касационно обжалване в размер на 67 лв. /шестдесет и седем лева/ и в същия срок да представи вносен документ за извършеното плащане, като при неизпълнение на указанията жалбата ще бъде върната.
След внасяне на таксата в срок, делото да се докладва за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ