Р Е Ш Е Н И Е
№ 101
гр.София 09.07.2018 г.
в името на народа
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на пети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 2191 по описа за 2017 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от А. Г. В., чрез адвокат В. Б. от АК – П., срещу въззивно решение № 120/06.02.2017 г. на Пловдивския окръжен съд, постановено по въззивно гр. д. № 2871/2016 г.
Касационното обжалване е допуснато по процесуалноправния въпрос – кога въззивният съд е длъжен да обсъди нови фактически твърдения, както и да допусне нови доказателства по делото.
Въззивният съд е такъв по съществото на спора, пред него могат да се заявяват нови обстоятелства и да се сочат и събират нови доказателства, когато са относими към предмета на въззивния спор и посочени в срок. Доказателствата трябва още да са необходими и допустими за установяване на релевантно за въззивната проверка обстоятелство.
До срока за подаване на въззивна жалба за въззивника, съответно до срока за отговор на въззивната жалба за въззиваемата страна, въззивният съд е длъжен да допусне, събере и обсъди всички допустими и необходими доказателства, които се отнасят за обстоятелствата, настъпили след приключването на съдебното дирене в първата инстанция до подаването на въззивната жалба или отговора, както и за обстоятелства, които макар и да са се осъществили по-рано, са открити в същия период – новооткритите обстоятелства. Следва преди това да са установени причините, които са попречили да бъдат посочени своевременно новооткритите факти с правно значение и съдът да приеме, че страната е добросъвестна и е положила дължимата грижа при водене на делото.
В посочения срок е допустимо събиране на допустимите, относими и необходими доказателства, с които страните са се сдобили след приключването на съдебното дирене в първата инстанция до подаването на въззивната жалба или отговора – новооткрити и съответно всички доказателства за проверка на така допуснатите. Относно допускането на новооткритите доказателства също има изискване – преди това страната да установи причините, които са попречили да бъдат посочени своевременно.
В същия срок е допустимо събиране на доказателства, които не са били посочени, съответно представени от страните, както и посочените, но недопуснати в резултат на процесуални нарушения на първата инстанция.
Ако страната е пропуснала да заяви обстоятелство или да посочи доказателство поради собственото си, тя не може да поправи собствената си небрежност във въззивното производство.
След срока за подаване на въззивна жалба и отговор на въззивната жалба, до приключване на поредното съдебно заседание, но не по-късно от даване ход на устните прения, страните могат: да твърдят нови обстоятелства и да сочат и представят нови доказателства, само, ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят в този период. Ограничението е и до въззиваемия – с подаването на въззивната жалба, спорът е пренесен пред въззивната инстанция, като независимо от изхода пред първата, всяка една от страните отново е длъжна да направи своите доказателствени искания, било то нови или нововъзникнали, както и тези които не са били събрани пред първата инстанция, макар и поискани от страните. Страните могат да твърдят обстоятелства, които са възникнали след подаването на жалбата или след изтичането на срока за отговор, както и да сочат и представят доказателства за тях. Такова е разрешението и, когато изискуемостта настъпва във въззивното производство.
От подаване на въззивната жалба, до даване ход на устните състезания, съдът е длъжен да вземе предвид и да обсъди всички обстоятелства и доказателства, които имат отношение за валидността на първоинстанционното решение, за допустимостта му в обжалваната част, за допустимостта само на въззивното производство, за правилността на обжалваното решение, когато това следва от разпореденото в закон с оглед вида или характера на заявеното искане, (напр. искове за поставяне под запрещение, защита интереса на деца и пр).
По касационните оплаквания:
Касаторът излага доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Насрещната страна О. – Р., представлявана от кмета П. С., чрез адвокат Н. С., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Претендира разноските, направени в касационното производство.
Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Пловдивският окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Пловдивски районен съд, осъдил А. Г. В. да заплати на [община] сумата от 17 689,14 лв. – обезщетение за ползвани имоти, собственост на общината, без правно основание, през стопанските 2011, 2012, 2013 и 2014 години, както и обезщетение за забава в размер на законна лихва върху главницата, считано от завеждане на исковата молба – 27.04.2016 г., до окончателното изплащане.
А. В. е подал бланкетна въззивна жалба. След срока за обжалване на първоинстанционното решение е депозирал допълнение към въззивната жалба с въведени нови фактически твърдения, както и с доказателствени искания. Въззивната инстанция намерила, че В. не може да сочи нови обстоятелства поради забраната на чл. 266, ал. 1 от ГПК. Във въззивното решение е посочено, че съдът ще обсъди само възраженията относно „доказаността на исковете по основание и размер“.
Решението на въззивния съд като краен резултат е правилно.
Въззивното производство се развива в рамките на обжалваната част от първоинстанционното решение и заявените в срок от въззивника оплаквания. Тъй като въззивният съд е такъв по съществото на спора, посочването на оплаквания, обуславящи порочността на първоинстанционното решение не е задължителен елемент от въззивната жалба (арг. чл. 262, ал. 1 ГПК), но очертава предмета на въззивното обжалване. Жалбоподателят трябва да посочи конкретните фактически доводи на първата инстанция, които смята за неправилни, както и основанията за това – процесуални нарушения, включително доказателствена и/или фактическа непълнота, резултат от тези нарушения и искания във връзка с това, необоснованост, неточно приложение на материален закон. Допустимите процесуални действия на въззивния съд относно фактическата страна на спора се определят от поведението на страните, които очертават неговия обхват пред въззивната инстанция (арг. чл.260, т. 5 и 6; чл. 266, ал. 2 и 3; чл. 267, ал.1, чл. 269 ГПК). Въззивният съд не е ограничен от оплакванията в жалбата само, когато служебно проверява допустимостта на въззивното производство, валидността на цялото първоинстанционно решение и неговата допустимост в обжалваната част, правилността в случаите, когато това се следва от разпореденото в закон с оглед вида или характера на заявеното искане, както и за точното приложение на императивните материалноправни норми и за правната квалификация на спора. Във всички останали случаи, въззивният съд е обвързан от обективните и субективни предели на въззивната жалба и изложените в нея конкретни оплаквания, като не може да ги заменя, нито да въвежда нови факти и обстоятелства в предмета на иска и в предмета на въззивното производство. Бланкетната въззивна жалба е допустима, но сезира въззивния съд да извърши проверка само в рамките на служебните му задължения; може да бъде допълнена до изтичане на срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, но след това възможностите на въззивника да сочи пороци на решението, обуславящи неговата неправилност и във връзка с това да прави доказателствени искания, са преклудирани. Ако бъде сторено, недопустимо е въззивният съд да се произнася по нововъведените оплаквания, както и по доказателствените искания, свързани с установяването и преодоляването на уточнените пороци на първоинстанционното решение, без значение дали се въвеждат фактически твърдения и/или се сочат и представят доказателства.
Случаят е такъв. Съдът не е следвало изобщо да се произнася по доказателствените искания на А. В., направени за първи път в допълнение към въззивна жалба, депозирано след срока за обжалване, нито да разглежда материалноправния спор, разрешен от първата инстанция с оглед нововъведените оплаквания, свързани с фактическите и правни изводи на първостепенния съд „относно доказаността на исковете по основание и размер“.
Като краен резултат, правилно не са допуснати доказателствените искания, заявени в допълнителната въззивна жалба. Въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.
При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.
Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебноделоводни разноски в размер на 1000 лв. платен адвокатски хонорар.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 120/06.02.2017 г. на Пловдивския окръжен съд, постановено по в. гр. д. № 2871/2016 г.
ОСЪЖДА А. Г. В. да заплати на [община] сумата в размер на 1000 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК, направени в производството пред Върховен касационен съд.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: