О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1038
София, 09.08.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети юли през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1797 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Д. И. С. от [населено място], против въззивното решение № 1908 от 3 декември 2012 г., постановено по гр.д. № 2281 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2012 г., с което е оставено в сила решение № 2195 от 29 март 2012 г., постановено по гр.д. № 4639 по описа на Софийския градски съд за 2007 г. за отхвърляне исковете на С. против Български червен кръст [населено място], за заплащане на сумата 50000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени в резултат от смъртта на 11 май 1945 г. на баща му И. С. В. по време на изпълнение на служебните му задължения по трудов договор, ведно със законната лихва от 2 май 2002 г., както и на сумата 30000 лева обезщетение за претърпени имуществени вреди, представляващо еднократна помощ за погребението на В., ведно със законната лихва от 2 май 2002 г., като погасени по давност.
В касационната жалба се сочи, че решението е тенденциозно, користно и порочно. Сочи се, че решението няма нищо общо с предмета на делото и се излага хронологията на предприетите от ищеца и съда действия. Заявява се, че тежестта на доказване по закона не е на ищеца, тъй като е предявен отрицателен установителен иск. В „уточнение” към жалбата се поддържа, че от представените документи е видно, че бащата на ищеца е бил щатен служител домакин на Здравно карантинния пункт на Б. в [населено място] и е загинал по повод и при изпълнение на служебните си обязаности, а за да се докаже, че бащата не е загинал при автомобилна злополука, е поискана ексхумация на тленните останки, отказана от съда
Постъпила е и касационна жалба от Д. И. С. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Вяра П., срещу същото въззивно решение.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и при необоснованост, защото по предявения иск по чл. 49 ЗЗД трябва да бъде установен както безвиновно отговорният възложител юридическо лице, така и прекият ръководител, който се явява прекият деликвент; от датата на откриването на двете лица започва да тече погасителната петгодишна давност за предявяването на иска; възложителят е установен през 1999 г. по твърдения на ищеца, които не са били оборени; прекият ръководител ищецът е открил поименно и категорично през 2006 г., а въззивният съд отказал да се представят непреки гласни доказателства за този факт; искът е доказан по основание и размер; щетите и неимуществените вреди, причинени на ищеца, не са репарирани изобщо, за вредите е имало свидетели, но не са били допуснати до разпит; Б. е възложил извършването на определена работа на определено лице, но това обстоятелство не е изяснено изобщо и пред двете инстанции, а доказателствата за това са в държане на ответника, но съдът дал указания на ищеца да представи доказателства; има събрани доказателства, че вредите са причинени при или по повод работа, възложена от Б. и пряко от негов служител, който не е индивидуализиран; работникът на юридическото лице, негов служител, който не е пряко индивидуализиран по делото, се явява и прекият възложител за извършване на работата от починалия баща на ищеца, да е отговорен за причинените щети; в решението няма отговори на въпросите по ППВС № 7/58 г., ППВС № 7/59 г., ППВС № 17/63 г., ППВС № 9/66 г., ППВС № 4/68 г., ППВС № 5/69 г., ППВС № 4/75 г.; с факта, че е обърната доказателствената тежест за посочените обстоятелства и елементи от фактическия състав и липсата на указания в подкрепа на ищеца, се допуска както нарушаване на процесуалния закон, така и недопустимо толериране на ответника; с факта на потвърждаване на първоинстанционното решение, са реципирани и неговите пороци. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се сочи, че са налице конкретни съществени материалноправни въпроси, които са включени в предмета на настоящия спор, чието решаване е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Решението противоречи на ППВС № 7/1958 г., даващо елементите от фактическия състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД; ППВС № 7/59 г., даващо отговори на въпросите, свързани с отговорността на юридическите лица; ППВС № 17/1963 г. относно смесване на отговорността по чл. 49 и чл. 50 ЗЗД относно липсата на отговорност у починалия за вредите, причинени му от вещта; ППВС № 9/66 г. относно въпросите при и по повод извършване на определена работа; ППВС № 4/68 г. относно имуществените и неимуществени вреди и обезщетението, което се получава за тях, както и правоимащите лица; ППВС № 5/69 г. относно правоимащите на обезщетение; ППВС № 4/75 г. за посочените по-горе обстоятелства. Въпросът за давността на е изяснен съгласно изискванията на ППВС № 2/81 г. – давността не тече от датата, в която едно лице придобива качеството наследник, а от датата на уточняване на прекия ръководител на починалия.
Ответникът Български червен кръст [населено място] не представя отговор на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че за да се породи претендираната отговорност е достатъчно да се установи, че увреждането е извършено от работник или служител на предприятие, без да е необходимо установяване кое точно е това лице; злополуката е настъпила в резултат на управление на моторно превозно средство, собственост на МВР, в което е пътувал бащата на ищеца, но не е установено дали шофьорът на автомобила е бил служител на поделение на Народната милиция или служител на Б., нито е установено дали дейността по организацията, ръководството и контрола върху извършваната работа е била възложена на милицията или на Б.; по делото не са ангажирани доказателства за това как ищецът е преживял смъртта на баща си, както и какви разходи са извършени по погребението на бащата; дори и исковете да са доказани по основание, те са погасени по давност – още през 1952 г. ищецът е бил уведомен за обстоятелствата, при които е загинал баща му, снабдил се е с препис-извлечение от акта за смърт през 1999 г., поради което дори и да се приеме, че срокът е започнал да тече през 1999 г., към предявяването на иска на 8 май 2007 г. срокът е бил изтекъл; неоснователно се поддържа, че погасителният давностен срок започва да тече от откриването на лицето което е било пряк ръководител на пострадалия, тъй като е достатъчно да се установи, че увреждането е извършено от работник или служител на дадено предприятие, без да е установено кое точно е това лице, а и още към 1949 г. ищецът е имал информация за прекия началник на баща си.
Касационният съд приема, че не са налице основанията, поддържани от касатора, за допускане на касационното обжалване.
На първо място се твърди противоречие на въззивното решение с множества постановления на пленума на ВС. Макар да не е поставен какъвто и да е правен въпрос съобразно критериите, дадени в ТР № 1 по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК, т. 1, посочените от касатора чрез процесуалния му представител постановления, не отговарят на основните доводи за неоснователността на иска в обжалваното решение: ищецът не е доказал кой е бил възложителят на работата, както и чий служител е бил шофьорът на автомобила, с който е станала злополуката, както и погасяване на иска по давност.
Според приетото в ППВС № 7/1958 г., отговорността по чл. 49 ЗЗД настъпва, след като натовареното лице при или по повод изпълнението на възложената му работа причини виновно вреди на пострадалия. В ППВС № 7/1959 г. се приема, че държавните предприятия, учреждения и организации отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди. В ППВС № 17/1963 г. се поддържа, че ако вредите са резултат от виновно поведение на дееца и са настъпили при и по повод на изпълнение на възложена работа, отговорността за този, който е възложил работата, пред увредения е по чл. 49 ЗЗД, и се разглеждат случаите, в които по силата на договор едно предприятие дължи на друго определена работа със свои работници, чия е отговорността за вреди от непозволено увреждане. Съгласно ППВС № 9/1966 г. вредите се считат причинени при изпълнение на възложената работа, когато те са резултат на действия, които съставляват извършване на тази работа, независимо от това дали извършването й става в течение на определеното работно време или извън него; те могат да възникнат като резултат на действие, но и когато настъпят в резултат на бездействие на лицето, на което е възложена работата; вредите възникват „по повод“ изпълнението на възложената работа при действия, които се извършват преди, по време и след изпълнението на възложената работа, като тези действия не съставляват изпълнение на възложената работа, но са пряко свързани с него. ВС заключава, че без наличието на пряка връзка между изпълнението на работата и вредоносните действия не възниква отговорност по чл. 49 ЗЗД. В ППВС № 4/1968 г. е разгледан въпросът за обезщетяването на имуществени и неимуществени вреди и критериите за това. ППВС № 5/1969 г. разглежда кръга лица, имащи право на обезщетение, а ППВС № 4/1975 г. доуточнява някои въпроси на горните постановления. Предвид разглежданите проблеми в посочените от касатора постановления на пленума на Върховния съд следва да се приеме, че нито едно от тях не визира конкретния проблем, констатиран от въззивния съд – не е установено в процесния случай кой е бил възложителят на работата, нито чий работник е бил шофьорът на автомобила, с който е станала злополуката. Ето защо липсва основание за допускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
На последно място касаторът сочи, че въпросът за давността е разрешен в противоречие с ППВС № 2/1981 г. В цитираното ППВС се приема, че когато деецът не е известен, а са известни лицата, които отговарят за него, давностният срок за вземанията срещу тях започва да тече от датата на деликта. Останалите въпроси, разрешени с това ППВС, касаят други хипотези на давност за вземания при непозволено увреждане. В обжалваното решение въззивният съд разглежда въпроса за давността само в хипотезата на доказаността на исковете по основание, т.е. е посочил съображения с оглед пълнотата на отговора си по всички поддържани от страните доводи. При това положение, дори даденото от въззивния съд разрешение да не е съответно на задължителната съдебна практика, изводите на съда не са станали основа за крайния резултат по спора, поради което касационният съд приема, че и правният въпрос за давността не обосновава допускане на касационното обжалване.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1908 от 3 декември 2012 г., постановено по гр.д. № 2281 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2012 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: