О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 105
София, 09.03.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 2386/2017 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 84 от 06.03.2017 г. по в.гр.д. № 65/2017 г. на Окръжен съд- Пазарджик е отменено решение № 960 от 08.12.2016 г. по гр.д. № 1092/2015 г. на Районен съд Пазарджик и вместо него е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на В. И. Г., Т. И. Й., М. И. А., Г. И. С., Т. Р. Т. и М. Р. Т., че ищците К. В. Ш., Ж. Р. А., Т. Р. З., С. Р. С., Е. Р. М., Я. Р. Т., Ф. Т. А., А. Т. Б., Р. Т. Р., Р. Р. Т. Ю. Р. Т., Р. С. А., Л. С. С., М. С. А. и Р. С. А. са собственици на 104/132 ид. части от поземлен имот с идентификатор 55155.502.1077 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], целият с площ 373 кв.м, при посочените в диспозитива на решението права за всеки от ищците; отменен е частично констативен нотариален акт № 160 от 23.07.2004 г. на нотариус с рег. № 154 по регистъра на Нотариалната камара, с който И. Р. Т. е признат за собственик на основание наследство и давност за 104/132 ид. части от този имот; обявена е за относително недействителна по отношение на ищците на основание чл. 76 ЗН за 104/132 ид. части сделката, материализирана в нотариален акт за покупко- продажба на недвижим имот № 182 от 25.05.2006 г. на нотариус с рег. № 168 по регистъра на Нотариалната камара; отхвърлен е като неоснователен предявеният от ищците установителен иск за собственост на описания по- горе поземлен имот за разликата над 104/132 ид. части, както и установителният иск за собственост на жилищна сграда с идентификатор 55155.502.1077.2, със застроена площ 36 кв.м, построена в имота.
Против въззивното решение в частта му, с която са уважени частично предявените установителни искове по чл. 124, ал.1 ГПК за собственост на поземления имот и по чл. 76 ЗН за обявяване за относително недействителен на договора за продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 182/2006 г., както и в частта, с която на основание чл. 537, ал.2 ГПК е отменен частично констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот № 160/2004 г., е подадена касационна жалба от ответника Т. Р. Т. чрез неговия процесуален представител адв. Н. В.. В жалбата са наведени доводи за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с преценка на свидетелските показания, за необоснованост и нарушение на материалния закон.
Иска се в тези части въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК по въпроса дали позоваването на погасителна давност /вероятно се има предвид придобивна давност/ е елемент от фактическия състав на придобивното основание, поради разрешаването му в противоречие с ТР № 4/ 2012 г. на ОСГК на ВКС, както и поради противоречие на въззивното решение с решението на първоинстанционния съд и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация К. В. Ш., Ж. Р. А., Т. Р. З., С. Р. С., Е. Р. М., Я. Р. Т., Ф. Т. А., А. Т. Б., Р. Т. Р., Р. Р. Т. Ю. Р. Т., Р. С. А., Л. С. С., М. С. А. и Р. С. А. изразяват становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че наследодателят на ищците Р. Р. Т. /Р. Р. Т./ на основание публична продан е бил собственик на недвижим имот, представляващ дворно място с площ 260 кв.м, находящо се в [населено място], за който е бил отреден парцел ХVІІ в кв.ІV по плана на града, както и че същият е построил в този имот паянтова жилищна сграда с площ 30 кв.м и 6 кв.м покрито стълбище към нея, общо 36 кв.м. Р. Р. Т. е починал през 1978 г. и е оставил за наследници съпруга А. Т., починала през 2000 г., и 11 деца. През 2004 г. синът на общия наследодател – И. Р. Р., е признат за собственик на основание наследство и давностно владение на поземлен имот № 3961, който участва в УПИ ІІ- жилищно строителство, магазин, трафопост, в кв. 300 по плана на [населено място], ведно с построената в него паянтова жилищна сграда с площ 36 кв.м, а през 2006 г. продал този имот на своя племенник – ответника Т. Р. Т..
За да направи извод, че продавачът не е бил собственик на целия имот, въззивният съд е приел, че имотът е имал наследствен характер. И. Р. Р. е установил фактическа власт върху него като наследник, поради което е бил държател по отношение на идеалните части на останалите сънаследници, и не е демонстрирал чрез едностранни действия, които да са достигнали до знанието на сънаследниците, че е превърнал държането на техните идеални части във владение за себе си. Поради това е приел, че той не е придобил по давност техните идеални части, в размер общо на 104/132 ид. части, и съответно не е могъл валидно са се разпореди с тях в полза на ответника Т. Р. Т.. Приел е, че тъй като продажбата има за предмет сънаследствен имот, на основание чл. 76 ЗН тя е относително недействителна по отношение на ищците.
С отговора на исковата молба ответниците Т. Р. Т. и съпругата му М. Р. Т. са заявили при условията на евентуалност, в случай, че правата на техния праводател бъдат отречени, възражение за придобиване на спорния имот по давност на основание чл. 79, ал.2 ЗС, тъй като в продължение на повече от 5 години са упражнявали върху него фактическа власт явно, необезпокоявано и несъмнено, без да знаят, че придобиват от несобственик.
Въззивният съд е приел, че отговорът на исковата молба е подаден след изтичане на преклузивния едномесечен срок по чл. 131, ал.1 ГПК, поради което това възражение не следва да бъде разглеждано.
Изложените от въззивния съд съображения, с които е обосновал частичното уважаване на положителния установителен иск за собственост на поземления имот и на установителния иск по чл. 76 ЗН, налагат извод, че формулираният в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК материалноправен въпрос не е обуславящ изхода на спора, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване на постановеното решение. По този въпрос въззивният съд не се е произнасял, нито е бил длъжен да се произнесе. Правата на праводателя И. Р., както и на касатора не са отречени, защото фактическият състав на придобивната давност не е завършен поради липса на позоваване на давността от страна на владелеца. От съдържанието на касационната жалба и на изложението към нея на основанията за допускане на касационно обжалване не става ясно какво значение му придава касаторът за изхода на спора за собственост. Дори да се приеме, че въпросът е свързан с неразглеждане на възражението на касатора за придобивна давност поради заявяването му след преклузивния срок, то произнасянето на въззивния съд по този процесуален въпрос е в съответствие със задължителната практика на ВКС- т.4 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че възраженията на ответника за погасителна и придобивна давност, се преклудират с изтичане на срока по чл. 131, ал.1 ГПК за отговор на исковата молба.
Твърдяното от касатора противоречие между въззивното и първоинстанционното решение не обосновава основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.3 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, противоречието следва да е изявено между разрешенията на конкретен правен въпрос, дадено в обжалваното въззивно решение и друго влязло в сила решение на първоинстанционен или въззивен съд, или решение на ВКС, постановено по реда на ГПК от 1952 г./отм./. Приетите противоречиви разрешения в рамките на инстанционното производство по същото дело, не съставляват противоречива практика по смисъла на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК.
Не съставлява правен въпрос и не обосновава основание за допускане на касационно обжалване доводът за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.Той е относим към правилността на постановеното решение и направените оплаквания в тази насока не подлежат на проверка в тази фаза на касационното производство.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване поради отсъствие на предвидените в чл. 280, ал.1 ГПК предпоставки.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 84 от 06.03.2017 г. по в.гр.д. № 65/2017 г. на Окръжен съд- Пазарджик
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: