Р Е Ш Е Н И Е
№ 109
гр. София, 15 март 2012г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети февруари, две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЕРОНИКА ИМОВА
ЧЛЕНОВЕ : ФИДАНКА ПЕНЕВА
КЕТИ МАРКОВА
при участието на секретаря ИВАНКА ИЛИЕВА
и в присъствието на прокурора ЯВОР ГЕБОВ
изслуша докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА
н. д. № 176/ 2012 година
Касационното производство е образувано по протест на СОФИЙСКА АПЕЛАТИВНА ПРОКУРАТУРА и жалба на частния обвинител и граждански ищец К. А. М., от гр.София, депозирана чрез повереника му- адв. П. В., срещу въззивно решение № 356 от 6. 10. 2011г., на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, 7 състав, постановено по ВНОХД № 793/ 2011г. по описа на съда, с което е потвърдена присъда № 92 от 31. 03. 2011г., на Софийския градски съд, наказателно отделение, 23 състав, по НОХД № 5187/ 2010г.
В касационния протест на Софийската апелативна прокуратура се релевират доводи за нарушение на закона, в резултат на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила- отменителни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1- 2 НПК. Заявява се искане за отменяване на решението и връщане на делото за ново разглеждане. Представителят на Върховната касационна прокуратура не поддържа протеста. Счита, че въпреки противоречията в доказателствената база и неизяснения механизъм на ПТП, предвид изводите на комплексната експертиза за вероятното отсъствие на удар между пострадалия и МПС, подаденият протест е неоснователен.
В жалбата на частния обвинител и граждански ищец К. А. М. се изтъкват идентични касационни доводи и искания. В жалбата се поддържа, че неправилно въззивният съд е заключил, че липсва извършено престъпление от подсъдимия, поради което незаконосъобразно е потвърдил постановената по отношение на последния оправдателна присъда, позовавайки се основно на експертното заключение, без обаче да изясни по безспорен начин подлежащите на доказване релевантни обстоятелства, с което е нарушил процесуалните права на частния обвинител и граждански ищец. Касаторът, редовно призован, не се явява в съдебно заседание пред настоящата инстанция. Жалбата се поддържа от неговия процесуален представител, по изложените в нея съображения, в рамките на формулираното искане.
Подсъдимият Д. Т. Т., лично и чрез своя защитник поддържа, че обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с материалния и процесуалния закон, поради което пледира същото да бъде оставено в сила. Подробно излага аргументите си в представената писмена защита.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в протеста и касационната жалба, становищата на страните в съдебно заседание, и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационният протест на Софийска апелативна прокуратура е основателен.
Касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец К. А. М. е основателна.
С първоинстанционната присъда Софийският градски съд, наказателно отделение, 23 състав, е признал подсъдимия Д. Т. Т., от гр.София, за невиновен в това, че на 30. 11. 2007г., вгр.София, при управление на МПС- л.а. “Рено”, модел „К.”, с ДК№ СА 78 43 ВМ, в нарушение на правилата за движение- чл. 20, ал. 2, вр. чл. 5, ал. 1 ЗДвП, по непредпазливост причинил смъртта на А. Н. М., поради което и на основание чл. 304 НПК, го е оправдал по обвинението по чл. 343, ал. 1, б. “в”, вр. чл. 342 ал. 1 НК.
Отхвърлил е предявения от К. А. М. против подсъдимия граждански иск, за сумата от 200000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, като неоснователен.
Постановил е направените по делото разноски да останат за сметка на държавата.
С атакуваното въззивно решение, Софийският апелативен съд, наказателно отделение, 7 състав, е потвърдил изцяло присъдата.
Цитираният съдебен акт, предмет на проверка в настоящото касационно производство, е постановено при второ по ред второинстанционно разглеждане на делото, след като с решение № 403 от 18. 11. 2010г., по ВНОХД № 641/ 2010г., САС, наказателно отделение, 1 състав, сезиран с жалби на подсъдимия и на частния обвинител и граждански ищец, констатирайки съществени нарушения на процесуалните правила при постановяване на присъдата на Софийски градски съд, наказателно отделение, 6 състав, по НОХД № 4993/ 2009г., я е отменил и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на първостепенния съд. С присъдата на Софийския градски съд по посоченото дело, подсъдимият Д. Т. Т. е признат за виновен по гореописаното обвинение, и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1 НК, е осъден на две години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено, на основание чл. 66 НК, за срок от три години, а на основание чл. 343г НК е лишен от право да управлява МПС за срок от две години.
Със същата присъда, предявеният от К. А. М. граждански иск против подсъдимия Д. Т. Т. е уважен за сумата 30000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 30. 11. 2007г., до окончателното й изплащане, и е отхвърлен в останалата си част.
Подсъдимият е осъден да заплати разноските по делото и държавна такса върху уважения граждански иск.
Доколкото изтъкнатите и в протеста на прокурора, и в жалбата на частния обвинител и граждански ищец касационни доводи и искания са идентични, както и предложената подкрепяща ги аргументация, ВКС счете, че те следва да бъдат разгледани и обсъдени общо.
Напълно основателни са възраженията в протеста и жалбата, че проверяваните оправдателни съдебни актове на СГС и САС са постановени при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, регламентиращи доказателствената дейност на решаващите съдилища, по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК, и довели до ограничаване правата на държавното и частното обвинение и на гражданския ищец в съдебната фаза на процеса. На първо място, налице е нарушение на принципа за разкриване на обективната истина в наказателния процес, установен с нормата на чл. 13 НПК. И двете инстанционни съдилища са постановили своите актове по същество, преди да са събрали всички доказателства, необходими за установяване на релевантните фактически обстоятелства и относими към предмета на доказване, съобразно рамката по чл. 102 НПК. Едва когато е установил в пълен обем всички правнозначими обстоятелства, съдът може и следва да пристъпва към решаване на въпросите за вината и отговорността на подсъдимото лице. В конкретния случай, позовавайки се основно на заключението на комплексната медико- автотехническа експертиза (допълнителна), инстанциите по същество са заключили, че удар между лекия автомобил, управляван от дееца, и пострадалия пешеходец не е възниквал, и следователно липсва основание за ангажирането на наказателната отговорност на Т.. Касационната инстанция не проверява обосноваността на фактическите констатации по делото, доколкото последна по фактите е въззивната, но в нейните правомощия е да контролира процесуалната законосъобразност на дейността на апелативния съд по събирането, проверката и оценката на доказателствата, включително тази по формиране на неговото вътрешно убеждение. Поначало правилно второинстанционният съд е акцентирал върху значимостта на решаването на фактическия въпрос- налице ли е съприкосновение между автомобила, управляван от подсъдимия, и пострадалия М., но споделяйки изцяло заключенията на СГС, сам е допуснал ангажирането си с правни изводи, без поставените в основата им фактически обстоятелства да са надлежно доказателствено обезпечени.
Второ, в своята практика ВКС многократно е указвал на съдилищата, че не само осъдителната, но и оправдателната присъда не може да почива на предположения. В случая не само е допуснато отбелязаното по- горе съществено фаворизиране на един доказателствен източник за сметка на други, но в резултат се е стигнало до постановяването на съдебен акт по същество, изграден на базата на недопустими предположения. Не е изследвана еволюцията в позицията на самите експерти от състава на комплексната експертиза в хода на производството по делото, нито евентуалните фактори, повлияли на този процес- така, при първото разглеждане на делото от СГС същите вещи лица са изтъкнали, че нямат обективни данни, въз основа на които да се произнесат за наличието на съприкосновение между л.а. Рено К. и пешеходеца М.- не са налице нито намерени специфични увреждания, разположени в лявата странична част на автомобила, нито такива (основно мекотъканни), върху тялото на пострадалия. В устните си разяснения пред съда Д-р М. изрично е посочил, че няма критерий, въз основа на който да се разграничат уврежданията на пострадалия, които могат да настъпят при първоначалното му съприкосновение с автомобила на подсъдимия, и тези, възникнали при втория удар- с лекия автомобил „Ауди”, управляван от свид. А. К., поради тяхното припокриване. Развити са като възможни варианти както възникването на тангенциален удар, който поваля пешеходеца върху терена, без да остави каквито и да било увреждания, така и механизъм на завъртане на тялото на 180 градуса, свързан и със съответните обективни находки (Вж. протокол от съд. заседание на СГС, л. 38- 41, НОХД № 4933/ 2009г.). Тази експертна позиция на колебание и липса на категорично становище по обсъждания въпрос, с особена и съществена значимост за правилното решаване на делото, е запазена и при новото разглеждане на делото от СГС, след постановената въззивна отмяна от апелативния съд, въпреки настъпилата известна промяна в хода на процеса. И с допълнителното си заключение (л. 45- 53, НОХД № 5187/ 2010г.), експертите Д-р. М., инж. И. и инж. В. не са дали еднозначен отговор на въпроса, служейки си с неангажиращата формулировка: „считаме за много по- вероятно от медицинска и техническа гледна точка да не се е осъществило съприкосновение на левия габарит на л.а. Рено К.” с тялото на пострадалия М.”, аргументирана с отсъствието на увреждания върху дясната страна на тялото на пешеходеца- охлузвания, кръвонасядания по повърхността на кожата. В тази посока на професионални разсъждения, експертите са допуснали и възможността падането на пострадалия върху пътното платно да е самоволно, в резултат на алкохолното му повлияване, мократа и хлъзгава настилка. В случая съдилищата не са съобразили, че произнасяйки се по задачата за евентуалното наличие на контакт между управлявания от подсъдимия лек автомобил и тялото на пострадалия, при липсата на констатирани обективни увреждания, комплексната експертиза борави само и единствено с вероятности и предположения, основани на теоретични постановки. По този начин, от двата обособени като възможни алтернативни варианти, нито един не е отхвърлен (респ. потвърден)- т.е. да е имало лек тангенциален удар, или такъв въобще да не е възникнал. Различният им отговор, и то основан на обективното, всестранно и пълно изследване на всички установени обстоятелства по делото, води до различното, противоположно решение на въпросите за вината и отговорността на дееца.
Трето: Изобщо не е изследвана възможността при един незначителен като интензитет тангенциален удар, или т. нар. „забърсване”, при което самото съприкосновение на превозното средство с тялото на пешеходеца е поначало незначително, или дори с характеристиките на докосване, същият да доведе до падането на последния върху терена, без да са възникнат увреждания от вида на коментираните: охлузвания, кръвонасядания и др., но при задължителното съобразяване на наличните, безспорно доказани по делото съпътстващи фактори: пострадалият е възрастен мъж, на 56 години, претърпял травма (ухапване от кучета) 10 дни преди инцидента, в резултат на което куцал при ходене; алкохолно повлиян, при 2, 32%о алкохолна концентрация, с присъщите за това състояние нарушения на координацията, вниманието и походката; мокра и хлъзгава пътна настилка; дебело облекло, вкл. връхни дрехи, съобразно зимния сезон (датата е 30. 11. 2007г.); предприетата от водача маневра за избягване на директен удар. Въпросът за професионалната и компетентна оценка на този кръг от релевантни (безспорно доказани по делото) обстоятелства, и доколко същите съвкупно биха могли да рефлектират върху крайните експертни изводи, изобщо не е поставян, още повече- в светлината на показанията на единствения свидетел- очевидец на инкриминирания пътен инцидент- Л. П.. За втората инстанция, като такава и по фактите, не е имало пречка да го стори, допускайки собствено съдебно следствие. В случай, че ангажираният експертен състав не е могъл да даде по- конкретно от депозираното и поддържано заключение, с достатъчна безусловност и категоричност, и то основано не само на предположения и вероятности, а извеждано от обективните данни, е следвало да се назначи повторна експертиза, с нови вещи лица, която да отговори на поставените въпроси, останали неизяснени до момента.
Показанията на посочения по- горе свидетел са съществено омаловажени, до степен на практическото им игнориране, а съобщените от него факти- оценени като плод на логическа дейност на индивида за попълване на липсващата му реална информация за определени обстоятелства. Безспорно, в правомощията на всеки решаващ съд е да прецени кого да кредитира, респ. чии обяснения или показания да отхвърли, но във всички случаи той е задължен да изложи съображенията си, основани на закона и доказателствата по делото. В конкретния случай САС е кредитирал подсъдимия, който отрича каквото и да било съприкосновение между автомобила си и пешеходеца, същевременно приемайки за недостоверно твърдението на цитирания свидетел- очевидец, че лично и непосредствено е възприел отречения от дееца факт. Счел е, че от позицията, от която е наблюдавал инцидента, П. принципно е имал видимост, предвид близкото разстояние, което обаче не се отнася за лявата странична част на автомобила, с която свидетелят поддържа, че е настъпил първият удар, тъй като според съда, той обективно не е могъл да я възприеме. Прегледът на показанията на посочения свидетел не предпоставя подобен извод- нито самият П. показва каквото и да било колебание при отговора на обсъждания въпрос, нито са налице вътрешно противоречиви негови твърдения, или изявление за липсата на собствено възприятие (напротив, той е изключително точен, категоричен и последователен относно съобщаваните факти), нито пък са налице събрани доказателства (включително по експертен път), че от прозореца си с изглед към улицата, при конкретната височина, той обективно не е могъл да възприеме пълноценно обстоятелствата, за които свидетелства, и които да могат да послужат като основание за отхвърляне на неговите свидетелски показания.
Обясненията на подсъдимия Т. по въпроса за липсата на всякакво съприкосновение между неговия автомобил и пострадалия, са приети безкритично и са счетени за достоверни, без да се отчете, че освен доказателствено средство, те са и важно процесуално средство за упражняване правото на защита. Освен това не е вярно, че са останали неопровергани от останалия доказателствен материал по делото, предвид всичко изложено до тук.
По този начин, в рамките на установените фактически положения по делото, въззивният съд е възприел изцяло тезата на подсъдимия за инкриминирания пътен инцидент, а именно, че своевременно е забелязал пешеходеца и е наблюдавал действията му. След като М. достигнал по средата на пътното платно, се спрял и погледнал към посоката на приближаване на дееца, последният решил, че той ще изчака преминаването му и затова продължил напред. Неочакваното за водача възобновено движение на пешеходеца по платното, го мотивирало да извие волана надясно, за да избегне удар с него. При формиране на крайните си изводи за вината и отговорността на подсъдимото лице, САС не е съобразил, че правната оценка на това поведение на водача противоречи на предписанията на специалния закон. Инкриминираното му нарушение на правилата за движение е по чл. 20, ал. 2 ЗДвП, и съобразно формулировката в обвинителния акт, е за управление на МПС с несъобразена скорост и неизпълнение на задължението за намаляване на скоростта и за спиране при необходимост, при възникване на опасност за движението. Известно е, че намиращият се на платното за движение пешеходец всякога представлява опасност за движението, а това безусловно налага конкретни правила на поведение за водачите на МПС- за намаляване на скоростта или спиране. В конкретния случай подсъдимият очевидно не е сторил това, а е продължил движението си. Той е управлявал лекия автомобил със скорост от порядъка на 50 км/ч, при която съгласно всички заключения на тройната комплексна експертиза, макар и с известни стойностни различия в направените изчисления, ударът за него е бил предотвратим от техническа гледна точка, т.е. той е бил в обективната възможност да спре преди мястото на удара, в случай, че своевременно е възприел опасността и е задействал спирачния механизъм. Вместо да изпълни предписаните му от закона задължения, като намали скоростта до стойности, позволяващи му ефективно спиране във всеки момент, и то преди да достигне мястото на опасността (в случая на намиращия се в очертанията на пътното платно пешеходец), или директно да спре и да изчака преминаването на пострадалия, водачът е избрал поведение, изначално противоречащо на закона. Неговата субективна увереност, че пешеходецът ще изчака преминаването му и едва тогава ще продължи движението си, в случая не почива на никакви обективни данни. В случай, че е следил внимателно пътната обстановка, пресичащият от ляво на дясно пострадал е станал видим за него още преди да се отзове в средата на платното за движение, т.е. от момента, в който е попаднал в зоната на осветяване от късите светлини. Това е налагало деецът да проследи неговото движение, с присъщите му очевидни специфики, съобразно установеното по делото конкретно състояние на М., и възприемайки го като опасност за движението, да изпълни задълженията си, регламентирани от специалния закон- ЗДвП, което очевидно в случая той не е сторил.
ВКС съобрази, че в настоящия наказателен процес е предявено обвинение единствено срещу водача Д. Т., но предвид принципа за изясняване на обективната истина, регламентиран по чл. 13 НПК, в рамките на своята компетентност съдът следва да изясни всички правнозначими обстоятелства, включително и поведението на втория водач- свид. А. К., както и евентуалния му принос за настъпване на леталния изход за пострадалия, наред с този на подсъдимия. Безспорно е, че компетентен да повдига и поддържа обвинението за престъпления от общ характер е прокурорът, а съдът, във всички инстанции, не разполага с правомощието нито да инициира, нито да указва на държавното обвинение осъществяването на такава процесуална дейност. Съобразно спецификата на случая, установяването на точните действия (бездействия) на всяко от лицата, участващи в инкриминираното ПТП, е от съществено значение за диференцирането на собствения принос на подсъдимото лице, с оглед законосъобразното решаване на всички въпроси от кръга, установен по чл. 301 НПК.
Предвид гореизложеното, касационната инстанция намери, че в осъществяваната от съдилищата доказателствена дейност е допусната едностранчивост, с приоритетното изтъкване на едни от доказателствените източници за сметка на други, които са се оказали практически игнорирани от подлежащата на оценка формирана доказателствена съвкупност. Посочените нарушения на процесуалните правила, и по- конкретно на принципните норми на чл. 13, чл. 14, чл. 18, и тези на чл. 107 НПК, имат характера на съществени, по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК, тъй като са накърнени процесуалните права на държавното и частното обвинение да се позовават на цялата формирана доказателствена съвкупност, и респективно да искат от съда признаването на подсъдимия за виновен и осъждането му по предявеното обвинение. Същите са довели и до неправилно приложение на закона- отменително основание по чл. 348, ал.1, т. 1 НПК. В този смисъл, и съобразно правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 4, вр. ал. 3, т. 2- 3 НПК, ВКС намери, че касационният протест и жалбата на частния обвинител и граждански ищец са основателни, поради което счете, че следва да отмени атакуваното решение и върне делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, от стадия на съдебното заседание.
При новото разглеждане на делото следва да бъдат отстранени допуснатите съществени нарушения на процесуалните правила, както и тези по приложението на материалния закон, в какъвто смисъл указанията на касационната инстанция, дадени с настоящото решение, следва да се изпълнят като задължителни, съгласно чл. 355, ал. 1, т. 2 и 3 НПК.
Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 4, вр. ал. 3, т. 2- 3 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА въззивно решение № 356 от 6. 10. 2011г., на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, 7 състав, постановено по ВНОХД № 793/ 2011г., по описа на съда, и
ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, от стадия на съдебното заседание.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :