О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1099
София, 25.10. 2010 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИСЛАВ БЕЛАЗЕЛКОВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 675 по описа за 2010 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от С. Б. Т., действаща чрез адв. Л. П. и Р. Н. срещу въззивно решение № 181/17.12.2009 г. на Варненския апелативен съд по гр.д. № 260/2009 г.
Жалбата е подадена в срок от легитимна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Представено е и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което е изпълнено и изискването на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Администриращият съд е извършил размяна на книжата между страните.
П. Бор Ч. чрез адв. Р. М. е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията.
Адвокат М. П. К. – назначена за особен представител в съдебното производство на детето А. Б. Т. счита, че касационното обжалване следва да бъде допуснато, защото в интерес на детето е да се установи обективната истина за биологичния му произход.
Д. С. п. – Варна не е изразила становище по жалбата.
За да се произнесе по реда на чл. 288 ГПК съставът на Върховния касационен съд взе предвид следното:
С обжалваното решение Варненският апелативен съд е признал П. Б. Ч. за баща на детето А., на осн. чл. 37, ал. 2 СК /отм./, променил е нейното бащино и фамилното име на П.Ч. и е възложил съдебните разноски на майката /ответник по иска/ С. Т.
Поставеният в изложението въпрос може ли съда да обоснове своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди другите и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни е принципно значим, но при тази обща формулировка не може да се прецени значението за постановеното решение, както и дали разрешенията в цитираната от касатора съдебна практика е по идентични правни въпроси при разрешаване на аналогични правни спорове, съответно действително ли е налице противоречие на възприетите становища.
Определение № 304-2009-ІV ГО ВКС е постановено по чл. 288 ГПК и с него не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение, като съставът е приел, че изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК не отговаря на изискванията на закона – липсва формулиран значим правен въпрос, а е приложено само решение на ВКС, в което се възпроизвежда установения със самия закон принцип за преценка на всички доказателства по делото от решаващия съд.
В решение 78-1986-ІІ ГО ВС РБ е прието, че следните обстоятелства: отношенията на ищеца с ответниците като техен зет, живеенето в процесния имот и ползването на някои от подобренията, както и изясняването на времето на извършване на подобренията и в какво качество ги е сторил ищеца, са от значение при преценката на възражението за давност, което изобщо не е било обсъдено от решаващия съд. Прието е, че е допуснато съществено процесуално нарушение по чл. 188 ГПК /отм./ и в анотацията на съдебния акт е изведено заключението, че при решаване на делото съдът е длъжен да обсъди твърденията и възраженията на страните, отнасящи се до основните факти по делото и да обсъди доводите им.
Касаторът се позовава на „Решение № 1444 от 1957 по гр.д. 677/2001 г. на І ГО ВКС”. Съдебен акт с посочения номер по дело, образувано през 2001 г. не може да има, нито е представен. Приложено е Р-1444-57 по гр.д. № 2050/1957 г. на ІV ГО ВС РБ, което по никакъв начин не засяга проблематика, свързана с чл. 188 ГПК /отм./.
Определение № 150-2009-ІІІ ГО ВКС е постановено също в производство по чл. 288 ГПК, поради което и не може да служи като основание за противоречива съдебна практика, а и по него е съдът е преценявал предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса за приложимата в конкретния случай правна квалификация на иска и приложението на чл. 128, ал. 2 във връзка с чл. 114 ГПК /отм./, както и заключението на въззивния съд, че приложението на чл. 128, ал. 2 ГПК /отм./ ще доведе до разместване на доказателствената тежест по чл. 127, ал. 1 ГПК /отм./.
В Р-189-205-ІV ГО ВКС е прието, че въззивният съд не е допуснал нарушение при обсъждането на доказателствата по делото и направените заключения не са в нарушение на правилата за разпределение тежестта на доказване. В тази връзка касационната инстанция е изяснила какви факти е доказала ищцата по делото и, че не само те, но и връзката между тях следва да се преценява съвместно с всички доказателства по делото и с оглед на неговия предмет и вида на търсената защита.
В случая, касаторът не е конкретизирал въпроса си – за кои доказателства се отнася и съответно каква е конкретната връзка с цитираните съдебни актове.
В обосновката към него се съдържа бланкетно оплакване на неправилност – апелативният съд разгледал събраните доказателства „изключително избирателно, дори тенденциозно е обсъждал свидетелските показания, като някои не кредитира, други съвсем не обсъжда; на места второинстанционният съд подбира части от показанията на свидетелите, без да ги съпостави със събраните и не оспорени от страните писмени доказателства”.
Следващите въпроси са свързани с тълкуването на чл. 128, ал. 2 ГПК/отм./ – приложима ли е нормата при дела за установяване на бащинство е ако да, „какви са правилата за разпределение на доказателствената тежест между страните във връзка с тази норма”; може ли съдът да базира решението си само, прилагайки нормата на чл. 128, ал. 2 ГПК /отм./, без да се съобрази с останалите събрани по делото доказателства.
Не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, от. 3 ГПК – известно е, а и практиката е непротиворечива и трайна, че правилото, според което съдът може да приеме за установени фактите относно които страната е създала пречки за събиране на допуснати от съда доказателства е една възможност, а не задължение и се прилага по всички видове спорове с оглед обстоятелствата по делото. Няма съмнение, също така, че фактическите изводи съдът прави въз основа на всички относими и допустими доказателства, като ги преценява по вътрешно убеждение, а правните заключения с оглед разпореденото в закона.
Въпросът дали съдът може да се обоснове само на обстоятелства, установени по реда на чл. 128, ал. 2 ГПК /отм./ се явява и без значение за постановеното решение.
Варненският апелативен съд е посочил, че по делото не е извършена ДНК експертиза, поради неявяване на майката и детето на нито една от датите, определени от съда – седем от първата инстанция и две от втората. Поради това и след като С. Т. е била изрично предупредена за евентуалните последиците по чл. 128, ал. 2 ГПК/отм./, апелативният съд е приел, че поведението й може да се цени като пречка за събиране на допуснатите доказателства. Установил е, че бащата на детето А. е П. Ч., както по правилата на чл. 128, ал. 2 ГПК /отм./, но още и при съпоставка с установеното от гинекологична експертиза, свидетелските показания, интимна кореспонденция между родителите по време на бременноста, раждането на детето и след това; извънсъдебното признание на майката – подписаното от нея потвърждение на декларацията за припознаване на детето от П. Ч.
Разпределението на доказателствената тежест е за обстоятелствата, на които страните основават своите искания или възражения и тя се следва от съответната материалноправна норма.
Правилото на чл. 128, ал. 2 ГПК /отм./ е процесуално и самото то е свързано с доказването, така, че не би могло по неговото приложение да се разпределя тежест на доказване между страните. В Определение № 150-2009-ІІІ ГО ВКС, което може би е имал предвид касатора, както стана ясно, значимият за спора въпрос е друг – дали установяването на факти по реда на чл. 128, ал. 2 ГПК /отм./ води до разместване на доказателствената тежест, определена по правилата на чл. 127, ал. 1 ГПК
По тези въпроси, свързани с тълкуване на чл. 128, ал. 2 ГПК /отм./ – пункт 2 от изложението, не е налице и противоречиво разрешаване с приложените съдебни актове.
Указанието в т. 1 ПП-5-1979- ВС РБ, че съдилищата са длъжни, когато решават спорове за произход по Семейния кодекс, да имат предвид извънредно важното значение на произхода и правилата по установяването и оспорването му за гражданското състояние и семейното положение на личността, не е в противоречие с приложението на чл. 128, ал. 2 ГПК /отм./
Определение № 150-2009-ІІІ ГО ВКС, както стана ясно вече е постановено в процедура по чл. 288 ГПК и от друга страна, освен, че единият от поставените въпроси е свързан с приложение на чл. 128, ал. 2 ГПК /отм./, няма друго общо с настоящия казус и повдигнатите проблеми във връзка с чл. 128, ал. 2 ГПК /отм./
Приетото в Р-1444-1957-ІV ГО /подчертания от касатора текст/, че правилото на чл. 128 ГПК /отм./ не се прилага автоматически, при всяко доказано затруднение, не противоречи на възприетото и от апелативния съд в обжалваното решение.
Няма отношение към поставената проблематика и Р-22-1985-ОСГК, в което е изяснено, че не всяко поведение на страната е основание да се приеме, че е създала пречки за събиране на доказателствата – по делото, по което е постановено горното решение не е имало данни ищцата да е поискала доказателства за устаноявване на обстоятелството, че отвътникът е задоволил своята и на детето нужда от жилище, такива да се били допуснати от съда, каквото е изискването на чл. 128, ал. 2 ГПК, ответникът не създал и пречки за събирането им – такива не са отказът му да съобщи адреса, на който е занесъл част от вещите от семейното жилище.
Последните два въпроса, поставени в изложението са по тълкуването на чл. 12 ГПК /отм./ – трябва ли съдът да се произнесе с мотивирано определение защо не уважава искането за отвод на съдия от състава на съда, разгледал делото и когато е налице съмнение относно безпристраността на участващия в разглеждане на делото съдия, той длъжен ли е сам да се отстрани.
В случая Варненският апелативен съд не е порцедирал в противоречие с приложената съдебна практика:
Р-2719-1971-ІІІ ГО ВС РБ разглежда случай, при който съдията, участвал в състава, постановил решение досежно упражняването на родителските права, е бил свидетел по друго дело между същите страни с предмет отмяна на мерките относно упражняването на родителските права над същото дете, по което е излагал факти, имащи отношение към родителските качества на страните.
В случая, С. Т. е направила отвод на съдията – докладчик по въззивното дело по твърдения, че когато той е упражнявал адвокатска професия, е бил недоволен от заключение, дадено от бащата на Тодорова в качеството му на съдебен експерт по гражданско дело и от тогова демонстрирал несимпатия, негативно отношение към него, не го поздравявал.
Явно е, че обстоятелствата в двата случая са различни, а и не е ясно как приложеното решение от 1971 г. се отнася именно към поставените въпроси в изложението на касатора по настоящото дело.
Указанията в т. 11 ПП-1-1985- ВС РБ също нямат отношение към повдигнатите процесуалноправни проблеми. Пленумът на Върховния съд, при действието на втората инстанция като контролно-отменителна е дал тълкуване на чл. 208, ал. 3 ГПК /отм./, в която връзка е изяснил, че при допуснато нарушение на чл. 12 ГПК делото се връща за ново разглеждане на първостепенния съд.
В Р-208-1998-5 членен състав на ВКС е постановено, че решението, постановено в нарушение на чл. 12 ГПК е неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, а не нищожно.
Това решение също не разглежда поставените правни въпроси.
Трябва да се изясни, че първият не е и от значение за постановения резултат, защото въззивният състав се е произнесъл изрично по направения отвод и е мотивирал съдебния акт. Обратното твърдение на касатора, съставляващо и обосновка на изложението по този правен проблем, не отоговаря на обективните данни по делото, които се установяват от протокола от съдебно заседание, проведено на 07.10.2009 г. От друга страна, ако има нарушение на общото правило, изискващо съдът да мотивира своите актове, то не е ясно само по себе си това как се е отразило върху крайния резултат.
Въпросът дали съдията е длъжен да се отстрани и сам, когато е налице съмнение относно безпристраността му, в случая явно е продиктуван и от разбирането на касатора, че е достатъчно наличие на съмнение у страна по делото в безпристранността на съда. Ясно е, че законодателят има предвид наличието на конкретни обстоятелства и те да са от такова естество, които в конкретния случай биха могли да породят подобни съмнения и те да са основателни – без значение дори дали такива изпитват и страните по делото.
В заключение, касационната жалба не следва да се допуска до разглеждане, а касаторът трябва да заплати на П. Ч. сторените съдебноделоводни разноски за инстанцията – 600 лв. заплатен адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 181/17.12.2009 г. на Варненския апелативен съд по гр.д. № 260/2009 г.
ОСЪЖДА С. Б.Т. да заплати на П. Б.в Ч.сумата от 600 /шестстотин/ лв. – съдебно деловодни разноски за производството пред Върховен касационен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: