7
Р Е Ш Е Н И Е
№ 11
гр. София , 02 април 2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на петнадесети януари през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАПКА КОСТОВА
МИНА ТОПУЗОВА
при секретаря………….Аврора Караджова……….……и в присъствието на прокурора…….………….Димитър ГЕНЧЕВ…….….изслуша докладваното от съдия Топузова касационно дело № 2206 по описа за 2013 г.
Производството е образувано по касационни жалби от адвокати К. Й., С. И. и И. И. – защитници на подсъдимия А. С. А. срещу решение № 189 от 10.10.2013г., постановено по внохд № 182/13г. на апелативен съд гр.Велико Търново.
В жалбите се релевират всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК. Оплакването за съществено процесуално нарушение се свързва с оценката на доказателствения материал и с налагането на наказание конфискация върху имот, част от който принадлежи на трето лице. В подкрепа на тезата за нарушение на закона се изтъква липсата на систематичност в отпускането на заеми и че тази дейност не е извършвана по занятие, което прави деянието несъставомерно. Като явна несправедливост на наложеното наказание се посочва продължителният период от време, изтекъл от извършване на деянието до налагане на наказанието за него. Настоява се алтернативно за постановяване на оправдателна присъда или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд.
Пред касационния съд жалбата се поддържа от адвокати Й. и И. И. със същите доводи и искания.
Прокурорът от ВКП дава становище за неоснователност на жалбата, като изтъква, че е налице системно извършвана банкова дейност от страна на подсъдимия. Счита, че моментът на подаване на жалбите няма отношение към достоверността на показанията на пострадалите.
В последната си дума подсъдимият А. моли да бъде оправдан, тъй като не е извършил престъпление.
Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Въззивното съдебно производство е второ по ред. С решение № 274 от 26.11.2012г., постановено по внохд № 295/12г. по описа на апелативен съд гр.Велико Търново била отменена присъда по нохд № 330/11г. на окръжен съд гр.Ловеч и делото било върнато за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд поради допуснато съществено нарушение на процесуални правила – липса на събрани доказателства относно имуществото на подсъдимия по отношение на което се налага наказание ”конфискация”.
С присъда № 12 от 17.06.2013г. на окръжен съд гр.Ловеч, постановена по нохд № 410/12г., подсъдимият А. С. А. бил признат за виновен в това, че за времето от 03.12.2005 г. до 29.03.2006 г. в [населено място], Л. област, като физическо лице без съответното разрешение по чл. 11, ал. 1 от Закона за банките /в сила до 01.01.2007 г./ и за това, че в периода от 05.01.2008 г. до неустановена дата на пролетта на 2008 г. без съответното разрешение по чл. 13, ал. 1 от Закона за кредитните институции /в сила от 01.01.2007 г./, извършвал по занятие банкови сделки по смисъла на чл. 1, ал. 4, във вр. с чл. 1, ал. 1 от ЗБ /отм./ и чл. 2 ал. 1 от ЗКИ, за които се изисква такова разрешение и без да бъде вписан в регистъра на БНБ по чл. 3, ал. 2 от ЗКИ за финансовите институции, извършвал дейност като финансова институция по смисъла на чл. 3, ал.1, т.3 от ЗКИ, като предоставял кредити и отпускал заеми в български лева на различни физически лица– П. Ц. Ц., Г. И. Г., В. Х. Д. и В. М. В. срещу задължение на същите да му върнат получената в заем сума и договорената лихва върху нея, поради което и на основание чл. 252, ал. 1, пр. 1-во, във връзка с чл. 54 ал. 1 от НК му било наложено наказание от три години лишаване от свобода и конфискация на ? /една четвърт/ идеална част от Поземлен имот пл. № 002180, парцел -180, масив – 002, площ -5.250 дка, [населено място], местност – К. дол и построените в него паянтова жилищна сграда и стопанска сграда, обл. Ловеч, [община], [населено място].
На основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на наказанието лишаване от свобода било отложено за срок от четири години от влизане на присъдата в сила.
Със същата присъда съдът признал подсъдимия А. С. А. за невинен в това, на 16.11.2010 год. в [населено място], Л. област, пред орган на разследването по досъдебно производство № 342/ 2009 год. по описа на РУ „Полиция“ – Т. съзнателно да се е ползвал от неистински документ – договор за доставка от дата 29.03.2006 год. и фактура за продадени стоки или извършени услуги също от 29.03.2006 год., за да докаже, че съществува правно отношение между него и Г. И. Г., когато от А. за самото съставяне не може да се търси наказателна отговорност, поради което го оправдал по обвинението по чл. 316, във вр. с чл. 309, ал. 1 от НК.
В тежест на подсъдимия било възложено заплащането на разноските по делото.
По жалба на подсъдимия А. било образувано внохд № 182/13г. на Велико Търновски апелативен съд. С решение № 189 от 10.10.2013г., постановено по същото дело, въззивният съд потвърдил първоинстанционната присъда.
Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и в пределите на чл. 347 ал.1 от НПК, намери следното:
Жалбите са неоснователни.
Доводите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, свързани със събирането и оценката на доказателствата, от инстанционните съдилища не се споделят от касационния съд. При повторното разглеждане на делото в Ловешкия окръжен съд са били изпълнени указанията на предходния състав на въззивния съд за събирането на доказателства относно имущественото състояние на подсъдимия. В тази връзка са били изискани и приложени справки от службата по вписвания, данъчни декларации и удостоверения от община [населено място] относно декларирани данни по ЗМДТ.
Твърденията в жалбите, че не били взети предвид възраженията на защитата за наличие на гражданско – правни отношения между подсъдимия и свидетелите – сключен договор за изработка в случая с Ц.; договор за доставка на желязо и дървен материал в случая с Г. и покупка на гори с авансово дадена сума в случая с В., не отговарят на действителното положение. В мотивите на Ловешкия окръжен съд тези възражения са били обсъдени в контекста на събрания доказателствен материал, като съдът ги е отхвърлил, излагайки съображения за това. Така, съдът е приел за недостоверни твърденията на подсъдимия, че записът на заповед бил издаден от св. Ц. по повод не заплатено от последната възнаграждение по договор за изработка, като е кредитирал показанията на самата Ц., на нейните роднини П. П., С. П. и Ц. П., както и на свидетелите В. К., Р. И. и И. М.. Последните трима свидетели са строителни работници, работили по изграждането на хлебопекарната и по довършителните работи, които отричат да са били наети от подсъдимия и той да им е плащал заплати. Наличието на още един обект в парцела, собственост на свидетелката Ц., съдът е приел, че е неотносим към предмета на доказване доколкото заявленията на подсъдимия се отнасят до довършването на хлебопекарната. Обясненията на подсъдимия за сключен договор между него и св. Г. окръжният съд е приел за недостоверни предвид противоречието им с показанията на Г.. Последният работел във фирма за метални отпадъци, но на трудов договор, поради което нямал изначално възможност да извършва такива доставки .Същият свидетел е отрекъл да е бил управител или пълномощник на [фирма], собственост на неговата съпруга. Както съдът е констатирал, приложената на л.152 от ДП фактура, издадена от [фирма], е различна от единствената издадена от този ЕТ фактура през 2006г., а от приложеното писмо на ТД на НАП [населено място] се установява, че [фирма] няма подадени декларации за получен доход през 2006 и 2007г. В показанията си св. В. категорично е отрекъл да притежава гори и да е имал уговорка с подсъдимия за продажбата им. Не давайки вяра на твърденията на подсъдимия за друг вид гражданско- правни отношения със свидетелите, окръжният съд е кредитирал показанията на Ц., Г., Д. и В., че в действителност са сключили договори за заем срещу лихва с А.. С оглед изложеното касационният съд намира, че съдилищата са обсъдили събрания доказателствен материал в неговата цялост, като са изложили аргументи на кои от доказателствените източници дават вяра и по какви съображения, поради което не е налице допуснато съществено нарушение на процесуални правила.
Касационният съд не споделя доводите на защитата на подсъдимия А., че осъществените от него деяния не реализират състава на престъплението по чл.252, ал.1 от НК от обективна страна. В практиката на Върховния касационен съд е трайно залегнало разбирането, че системното заемане на парични средства срещу насрещна материална облага (уговорени или получени лихви) представлява банково кредитиране, което е поставено под разрешителен (лицензионен) или регистрационен режим – за финансовите институции. За съставомерността на деянието нямат значение размерът на неправомерните доходи, или отрязъка от време, през който е осъществявана престъпната дейност. За реализация на престъплението от обективна страна е достатъчно системното извършване на поне три еднородни деяния (уговаряне или получаване на лихва) от лица, които нямат съответното разрешение (лиценз или регистрация) за извършване на банкова дейност ( р.№ 110 от 10.06.2013г. по н.д. 46/13г. № на ВКС на РБ, ІІІ н.о.).
Касационният съд не споделя доводите в жалбата на адв. Й. за липса на системност, предвид на това, че били налице „два” периода с по две деяния. Разграничението в датите на осъществяването на деянията е с оглед промяната в нормативните актове, уреждащи материята на банковите сделки – Закон за банките (до 01.01.2007г.) и Закон за кредитните институции (от 01.01.2007г.) Разпоредбите и на двата нормативни акта предвиждат изпълнението на съответна процедура за получаване на лиценз за банкова дейност или регистрация като финансова институция. Получаването на доход от нерегламентираната банкова дейност сочи на изпълнението й по занятие, въпреки, че тази дейност не е представлявала единствен източник на средства за подсъдимия. Неоснователни са и доводите в жалбата на адвокати С.И. и Ив. И. относно броя на осъществените сделки. Изискванията на §1, т.3 от ЗКИ са предпоставка за определянето на юридическо лице като банка по смисъла на чл. 2, ал.1 от ЗКИ. Подсъдимият като физическо лице не може принципно да отговори на поставените от закона критерии за получаване на лиценз за банкова дейност. Именно извършването на такава дейност без необходимото разрешение води до ангажиране на наказателната му отговорност.
Несъстоятелни са и съображенията относно липсата на умисъл за извършване на престъплението. Подсъдимият е предоставял заеми на физически лица с предварително уговорена лихва, като обезпечавал връщането на сумата, ведно с начислената лихва, с издаването на записи на заповед за цялата дължима сума. С предявяването на записите на заповед за изплащане А. е изявил волята си не само за връщане на заема, но и за получаването на дохода от лихва. Същият е съзнавал, че не разполага със съответно разрешение да извършва кредитиране на физически лица срещу получаване на доход. Реализирането на състава на престъплението по чл.252, ал.1 от НК от страна А. от обективна и субективна страна налага извод, че материалният закон е приложен правилно, а жалбите в тази насока са неоснователни.
Не могат да бъдат възприети и доводите за допуснато нарушение на закона при определяне на кумулативно наложеното наказание конфискация върху ? идеална част от Поземлен имот пл. № 002180, парцел -180, масив – 002, площ -5.250 дка, [населено място], местност – К. дол и построените в него паянтова жилищна сграда и стопанска сграда. Във въззивното съдебно производство са приложени писмени доказателства удостоверяващи, че въпросният имот е продаден от В. С. на сина й А. А. през 2007г. Тъй като имотът е придобит от подсъдимия възмездно, след сключване на брака със съпругата му Н. А. през 1998г., съобразно нормата на чл.21, ал.1 от Семейния кодекс е налице семейна имуществена общност при равни идеални части за двамата съпрузи. Постановената от наказателния съд конфискация на ? идеална част от имота и намиращите се в него паянтови постройки не надхвърля границите на притежаваната от подсъдимия ? идеална част от същия имот, поради което тезата, че е постановено отнемане на чужд имот не може да бъде споделена. Съобразно чл. 233, ал.1 от ЗИНЗС наказанието „конфискация” се изпълнява от Националната агенция за приходите, а процедурата по принудително изпълнение на публични вземания срещу един от съпрузите по отношение на вещи, представляващи семейна имуществена общност, е уредена в чл.259 от ДОПК.
На подсъдимия А. е наложено наказание в минималния предвиден размер на наказанието „лишаване от свобода”, а конфискация е постановена върху ? част от един от притежаваните от него имоти. Безспорно изтеклият период от време от извършване на престъплението до налагане на наказанието за него е обстоятелство, което следва да бъде принципно ценено за смекчаване на отговорността. В конкретния случай обаче наложеното наказание „лишаване от свобода” в минимален размер и с отложено изтърпяване по реда на чл.66, ал.1 от НК е съобразено с всички обстоятелства, определящи наказателната отговорност. Не са налице многобройни или изключително смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, които да имат като правна последица допълнителното й смекчаване по реда на чл.55, ал.1, т.1 от НК. По тези съображения касационният съд намира доводите за явна несправедливост на наложеното наказание също за неоснователни.
Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, І НО,
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 189 от 10.10.2013г., постановено по внохд № 182/13г. на апелативен съд гр.Велико Търново.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: