Р Е Ш Е Н И Е
№ 11
гр. София, 27.02.2017 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шести февруари две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
при участието на секретаря Т. Иванова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2543 по описа за 2016 год., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Д. М. М.-В. от [населено място], чрез пълномощника й адвокат М. Р. от САК, срещу решение № 2495 от 28.03.2016 год. по гр. д. № 15955/2015 год. на Софийски градски съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 20.07.2015 год. по гр. д. № 50077/2013 год. на Софийски районен съд, 66 състав, в частта му, с която е допусната делба на описания апартамент № 54 в [населено място], [улица], [жилищен адрес] вх. „Г”, ет 6, с площ 75.31 кв. м., заедно със зимнично помещение и 1.153/100 ид. ч. от общите части на сградата, при равни квоти между съделителите Н. М. В. и Д. М. М.-В..
Касаторката поддържа оплаквания за наличие на отменителните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Претендира присъждане на направените разноски по делото.
Ответникът по касационната жалба Н. М. В., чрез пълномощника му адв. Ст. К., в представените писмени бележки оспорва касационната жалба по изложените в тях съображения, вкл. и такива относно допускане на касационното обжалване на въззивното решение, с искане същото да се остави в сила, като правилно. Претендира и присъждане на направените разноски.
Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване по подадената от Д. М.-В. касационна жалба с определение № 392 от 1.11.2016 год. при прието наличие на противоречиво произнасяне по въпроса за приложението на чл. 9, ал. 2 ЗСГ /отм./ при разпореждане с втори имот, притежаван от съпрузите в лична собственост или в имуществена общност, съгласно чл. 4 с. з. В определението по допускане на касацията е прието, че произнасянето на въззивния съд по поддържаното във въззивното производство възражение за приложението на чл. 9, ал 2 ЗСГ /отм./ с оглед последиците по отношение собствеността върху придобития от наследодатели преди брака спорен апартамент, противоречи на приетото в ППВС № 4/87 год., което е обосновало допускането на касационното разглеждане при наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В това производство – по чл. 288 ГПК касационната инстанция не се произнася по същество на спора, в т. ч. по поддържаните от страните доводи и възражения относно релевантните факти, а преценява наличието на произнасяне на въззивния съд по конкретно формулиран от касатора в изложението му правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил изхода на делото. В настоящия случай, с оглед наличното произнасяне на въззивния съд по горния правен въпрос, поставен от касатора в изложението му, в противоречие на цитираната съдебна практика, е обоснован извод за допускане на разглеждане на делото от касационната инстанция, а не произнасянето по същество по възражението на страната, както неоснователно се поддържа от ответникът по касация. Както формулираният въпрос, така и възражението на ответника срещу произнасяне по него, са предмет на разглеждане на делото по съществото му.
Като прецени данните по делото, настоящият състав на ІІ г. о. на ВКС, приема следното:
Производството е в първата фаза на съдебната делба, по предявен от Н. В. иск за делба на описания недвижим имот, представляващ апартамент в [населено място], придобит от наследодателя на страните преди брака му с ответницата, сега касатор.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е допусната делбата на имота между страните при равни дялове, въззивният съд, прилагайки разпоредбата на чл. 272 ГПК, е препратил към мотивите на първоинстанционния съд относно изключителната собственост на имота на наследодателя на страните с оглед момента на придобиване на собствеността и приложението на чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗН относно равните права при наследственото правоприемство. Отречена е претенцията на ответницата, сега касатор, да е придобила половината от апартамента поради участието й в погасяване на заема за заплащане на цената му, както и на основание придобивна давност.
Въззивният съд е изложил и съображения по изложените във въззивната жалба оплаквания относно статута на имота като съпружеска имуществена общност, макар и придобит преди брака, с оглед разпоредбата на чл. 9, ал. 2 ЗСГ /отм./ при прехвърляне на общ имот или имот на единия съпруг поради забраната на ЗСГ /отм./ съпрузите да притежават втори имот. Същите са намерени за неоснователни от въззивният съд с оглед изключението от забраната по чл. 2, ал. 2 ЗСГ /отм./, регламентирано в чл. чл. 4, ал. 1 с. з. /ред. ДВ бр. 26/73 год./ – притежаваните от касаторката и съпруга й, наследодател на страните, два апартамента /респ. ид. ч. от този на първата/ не надвишават 120 кв. м., като съдът е взел предвид площите им, и още – двата имота са заварени от ЗСГ /отм./ и не са образувани от отделни жилища, съгласно изключението от забраната по т. 4, ал. 1, т. 1 с. з. Поради това съдът приел, че за тях не е съществувало задължението по чл. 7, ал. 1 ЗСГ /отм./ да прехвърлят в 2-годишния срок един от имотите. Разпореждането на касаторката с притежаваната от нея ид. ч. от друг имот не е довело до последиците на чл. 9, ал. 2 ЗСГ /отм./, за да се приеме възникването на общност за двамата съпрузи по отношение на спорния апартамент, като запазен такъв след това разпореждане с личния имот на съпругата.
Произнасянето на въззивния съд по въпроса за приложението на чл. 9, ал. 2 ЗСГ /отм./ противоречи на приетото в ППВС № 4 от 5.05.87 год. относно последиците от възмездно разпореждане с втори, притежаван от съпрузите в лична собственост или в имуществена общност имот, съгласно чл. 4, вр. с чл. 2, ал. 2 и чл. 7, ал. 1 ЗСГ /отм./, макар и съдът да се е позовал на това постановление на ВС. В него е прието, че притежаването от съпрузите в лична собственост или в имуществена общност на повече от един имот от посочените в чл. 2, ал. 2 /в първоначалната редакция на закона/ обуславя възникване на задължението по чл. 7, ал. 1 да прехвърлят в посочения срок притежаваните над законно допустимия размер и независимо от това дали прехвърлянето става по тяхно съгласие, или по решение на съда по предявен иск, по силата на чл. 9, ал. 2 ЗСГ /отм./ запазеният за семейството имот, който не е имуществена общност, става такава общност, и в случай, че прехвърленият имот е лична собственост на другия съпруг. Уточнено е с оглед поставения за тълкуване въпрос, че правните последици на чл. 9, ал. 2 ЗСГ /отм./, предвиждащи възникване на съпружеска имуществена общност върху запазените за семейството имоти, настъпват само ако притежаваните от съпрузите над допустимия брой имоти са прехвърлени възмездно по разпореждане на собственика им или по решение на съда, заместващо това разпореждане.
Действително, горното разрешение предполага задължението на съпрузите да прехвърлят в посочения срок притежавани над допустимия по закона размер имоти /чл. 7, ал. 1 ЗСГ, отм./. Приетото във въззивното решение, че такова задължение не е било налице в конкретния случай поради наличието на изключения от ограничението по чл. 2, ал. 2 с. з., изразяващи се в сбора от площите на двата апартамента под 120 кв. м. и обстоятелството, че и двата имота са заварени от закона, поради което и разпореждането на съпругата /касаторката/ през 1975 год. с притежаваната от нея идеална част от апартамент е доброволно, а не в изпълнение на задължението по закона, е неправилно и в нарушение на материалния закон – чл. 4 ЗСГ /отм./, в приложимата му за казуса първоначална редакция от 1973 год., не обосновава направения от въззивния съд извод. Следователно, на общо основание е приложима разпоредбата на чл. 9, ал. 2 ЗСГ /отм./ относно предвидените в нея последици.
Независимо от горните съображения за противоречие в произнасянето на въззивния съд по поставения въпрос с приетото в цитираното ППВС № 4/87 год., което постановление настоящият състав приема за правилна съдебна практика, същата е неприложима към настоящия спор, съгласно чл. 291, т. 3 ГПК поради следните съображения:
Въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, произнасяйки се по наведеното във въззивната жалба позоваване на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 ЗСГ /отм./ с оглед статута на процесния апартамент като съпружеска имуществена общност. Такъв довод не е поддържан в подадения от ответницата, сега касатор писмен отговор по реда на чл. 131 ГПК, извън позоваването на придобиване на 1/2 ид. ч. от апартамента на основание придобивна давност вследствие владение в продължение на 40 години. В подкрепа на това възражение са представени писмените доказателства относно декларирането на имота. Въведено е и възражение за участие в заплащане на цената на апартамента от страна на съпругата, със сумата, получена за уравнение на дела й при делбата на другия имот с претенция по чл. 12, ал. 2 ЗН. Тези релевирани възражения са залегнали и в изготвения доклад по чл. 146, ал. 1 ГПК, очертаващ предмета на делото, като израз на въведения принцип на засиленото служебното начало в процеса и с оглед изясняването на спора от фактическа стана и събирането на релевантните доказателства при дадените, съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК указания на страните. И в проведеното първо съдебно заседание по делото на 29.10.2014 год. не е релевирано основание за претендирано от ответницата право на основание приложението на последиците от разпореждане съгласно задължение за това по ЗСГ /отм./, поради което и същото е преклудирано най-късно след провеждането на първото заседание, съгласно чл. 342, вр. с чл. 341, ал. 2 ГПК. / в горния смисъл Р № 158 от 3.07.2013 год. по гр. д. № 1455/13 год. І г. о., Р № 311 от 4.01.2012 год. по гр. д. № 503/2011 год. ІІ г. о. на ВКС/.
С оглед настъпилата преклузия както по горното възражение, така и по възражението, основано на представено във въззивното производство завещание, същите не могат да бъдат обсъждани във въззивното производство. При въведения с действащия ГПК ограничен въззив, пред въззивната инстанция страните могат да твърдят нови обстоятелства и да сочат и представят нови доказателства само ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят до подаване на жалбата съответно в срока за отговор, съгласно чл. 266, ал. 2 ГПК, но не и да поправят или променят становището си по предявения иск с релевиране на различни доводи. Хипотезата на чл. 266, ал. 2 ГПК не е налице в случая, нито се касае до предвидената такава в ал. 3. При настъпилата преклузия на въведените с въззивната жалба основания за претендирано от касаторката право произнасянето по тях от въззивния съд е недопустимо, което по отношение на поставения по – горе въпрос не е спазено. Допуснатото процесуално нарушение обаче не е съществено, доколкото не се е отразило на извода за наличието на съсобственост между страните на основание наследствено правоприемство от наследодателя им, изключителен собственик на процесния имот, обосноваващо допускане на делбата му при равни права между тях, съгласно разпоредбите на ЗН.
По тези съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК постановеното от въззивния съд решение следва да бъде оставено в сила.
Разноски на ответника по касация не се присъждат поради липсата на доказателства такива да са направени от него в настоящето производство.
Водим от горното настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 2495 от 28.03.2016 год. по гр. д. № 15955/2015 год. на Софийски градски съд, ІV „а” въззивен състав.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.