О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№111
Гр.София, 15.03.2017 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на седми февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.д.№ 4312 по описа на ВКС за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Ж. Х. срещу Решение № 241 от 29.06.2016 г. по в.гр.д.№ 308/16 г. на Хасковския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното Решение № 179 от 22.03.2016 г. по гр.д.№ 1995/15 г. на Хасковския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Г. Ч., Г. Ч. и Х. А. против Н. Ж. Х., подпомагана по реда на чл.219 ГПК от А. Х. Ч., иск за собственост с правна квалификация чл.108 ЗС- за признаване правото на собственост на ищците и осъждане на ответника да им предаде владението на поземлен имот с идентификатор 77195.347.9 по кадастралната карта на [населено място], м.“Х.“, с площ от 9 996 кв.м., вместо което е постановено уважаване на така предявения иск. В касационната жалба се поддържа, че така постановеното решение е неправилно поради нарушаване на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковата претенция за собственост бъде отхвърлена със законните последици.
Ответниците по касационната жалба- Г. Ч., Г. Ч. и Х. А. не са депозирали отговори в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване са формулирани материалноправни
и процесуалноправни въпроси, които според касатора са обуславящи за изхода на делото и по които въззивният съд се е произнесъл в отклонение от задължителната съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, респ. произнасянето на касационния съд по тях би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Тези въпроси, уточнени и конкретизирани съобразно задължителните постановки на ТР № 1/ 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/09 г. на ОСГТК са, както следва:
– Може ли въззивният съд да основе решението си на факти, различни от установените от първата инстанция, ако въззивната жалба не съдържа оплакване за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила относно фактите или за необоснованост, както и изобщо да се произнася по въпроси, които не са въведени във въззивната жалба.
– Договор за аренда, който не е сключен в предвидената от закона форма за действителност- писмена с нотариална заверка на подписите, конвертира ли се в договор за наем.
– Какъв е фактическият състав на оригинерното придобиване на чужд имот по давност и включва ли същият снабдяване с констативен нотариален акт за собственост по реда на обстоятелствената проверка непосредствено след изтичане на предвидения в закона срок, необходим за придобиване на собствеността от владелеца.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното:
Производството по делото е образувано по искова претенция на наследниците по закон на Х. А. А. /поч.26.12.1986 г./ с твърдението, че с Решение № 36103/ 02.12.1999 г. органът по поземлената собственост им е възстановил по реда на чл.27 ППЗСПЗЗ в нови реални граници правото на собственост върху процесния имот. Същият бил прехвърлен на ответницата с договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт от 28.02.2014 г., като продавачът в лицето на А. Х. Ч. се легитимирала като собственик с издаденото в полза на ищците решение за възстановяване на собствеността, но като наследник по закон на друго лице, чието име било сходно с това на наследодателя на ищците- Х. А. Ш. /поч. 17.05.1993 г./. В отговора на исковата молба ответницата е оспорила материалноправната легитимация на ищците с твърдението, че спорният имот не е бил собственост на техния наследодател и не е бил заявен за възстановяване от тях по реда на ЗСПЗЗ; поддържала е, че имотът е бил надлежно възстановен в полза на купувача по сключения през 2014 г. договор за покупко-продажба, от когото е придобила собствеността на производно основание; при условията на евентуалност е релевирала възражение за придобивна давност, като е присъединила владението на праводателя си за периода от 1999 г. до 2014 г.
Първоинстанционният съд е отхвърлил исковата претенция, като е приел, че макар и ищците да са придобили собствеността върху процесния имот по силата на конститутивното действие на решението на органа по поземлената собственост от 1999 г., в последващия период имотът е бил придобит по давност от лицето А. Х., с оглед на което ищците не притежават необходимата за уважаване на претенцията им материалноправна легитимация. Този правен извод е формиран въз основа на събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетелите Г. С. и С. Ч.. Според св.С. /служител на ЗК „Зора“- [населено място] в периода 2006 г.- 2011 г., а от 2011 г.- председател на същата/, от 2000 г. кооперацията е обработвала срещу рента земята на А. Х. Ч., идентифицирана от свидетелката именно като процесната нива въз основа на предявена в съдебно заседание скица. В същия смисъл са и показанията на св.Ч. /син на третото лице-помагач А. Ч./, според когото през първите 3 или 4 години от посочения период майка му не получавала „аренда“, а впоследствие се установило, че „арендата“ е 10-15 кг. жито/ декар. И двамата свидетели посочват, че трети лица не са заявявали претенции по отношение на имота. В подадената от ищците въззивна жалба срещу първоинстанционното решение са направени оплаквания за необоснованост на възприетите от първата инстанция фактически констатации относно упражнявано от А. Ч. владение върху имота в периода след 1999 г., както и за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане и преценка на събраните гласни доказателства досежно предоставянето на процесния имот за обработка от ПК „Зора“. Въззивната инстанция в лицето на Хасковския окръжен съд е приела, че ищците се легитимират като собственици на имота на основание реституция по ЗСПЗЗ, като същевременно противопоставеното от ответницата възражение за придобивна давност е неоснователно. В тази връзка са изложени мотиви, според които от събраните гласни доказателства не може да се направи извода, че процесната нива е била обработвана от земеделска кооперация въз основа на договор за аренда, тъй като според чл.3 от Закона за арендата в земеделието този договор следва да се сключи в писмена форма с нотариално заверени подписи, и на основание чл.164, ал.1, т.1 ГПК фактът на сключването му не може да се установява със свидетелски показания. Посочено е също така, че дори и условно да се приеме за доказано твърдението на ответницата за предоставяне на имота за обработка на ЗК „Зора“ от 2000 г., това не обуславя наличие на владение, тъй като отдаването на земеделска земя под аренда и събирането на граждански плодове не обуславят наличието на намерение за своене, а само действие на управление на вещта. В подкрепа на тази теза е изложен и аргумента, че в продължение на 14 години праводателката на ответницата не е предприела действия по снабдяване с констативен нотариален акт, нито е плащала данъци за имота, като при неговото прехвърляне през 2014 г. се е легитимирала като собственик с издаденото в полза на ищците решение за възстановяване на собствеността от 1999 г.
С оглед така поставените в основата на обжалваното въззивно решение решаващи правни мотиви настоящата касационна инстанция намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по първата група формулирани от касатора правни въпроси, отнасящи се до правомощията на въззивния съд. Според чл.269, изр.2 ГПК въззивният съд не извършва служебна проверка за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения, вкл. при формиране на фактическите изводи, възприети от първата инстанция, и затова не може да променя същите при липса на наведено във въззивната жалба оплакване за необоснованост или нарушаване на съдопроизводствените правила при събиране или обсъждане на доказателствата /т.3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/13 г. на ОСГТК/. В този смисъл въззивната инстанция не дължи служебно да извърши съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, доколкото служебната й проверка обхваща само преценката за валидност и допустимост на първоинстанционното решение, но не и на неговата правилност, с изключение на съобразяването му с приложимия императивен материален закон /т.1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/13 г. на ОСГТК/. В конкретния случай въззивният съд не е допуснал несъобразяване със задължителната съдебна практика, тъй като въззивната жалба, с която е бил сезиран, съдържа оплаквания относно необосноваността на направените от първата инстанция фактически констатации и допуснати нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане на свидетелските показания, поради което е разполагал с правомощието да извърши собствена преценка на същите и въз основа на това да формира различни изводи относно подлежащите на доказване факти. По тези съображения следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване нито по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, нито по т.3 предвид наличието на задължителна съдебна практика по поставените от касатора въпроси, с която въззивният съд се е съобразил при постановяване на решението си.
По въпроса, дали договор за аренда, който не е сключен в предвидената от закона форма за действителност- писмена с нотариална заверка на подписите, се конвертира в договор за наем, предпоставки за допускане на касационното обжалване също не са налице, доколкото този въпрос изобщо не е обсъждан в мотивите на въззивното решение, а и няма каквото и да е обуславящо изхода на делото значение. Действително, в отговора на исковата молба ответницата е заявила, че през периода 1999 г.-2014 г. А. Ч. и семейството й са отдавали процесния имот „под аренда“, но тази правна квалификация не обвързва съда, който с оглед принципа за законност в процеса /чл.5 ГПК/ е длъжен да посочи действително приложимия закон с оглед наведените фактически твърдения и да обезпечи правилното му приложение. В случая е очевидно, че под „аренда“ ответницата е имала предвид изобщо предоставяне на процесния имот за обработка на земеделска кооперация, т.е. обикновен неформален договор за наем, а не договор за аренда по смисъла на Закона за арендата в земеделието. Това е така още повече като се има предвид, че държател по смисъла на чл.68, ал.2 ЗС е всяко лице, което държи имота за другиго, като е без значение вида на договорната връзка с владелеца, и в този смисъл установяване именно на правоотношение по договор за аренда е напълно ирелевантно за спора. По изложените съображения този въпрос не обуславя допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Колкото до въпросите, какъв е фактическият състав на оригинерното придобиване на чужд имот по давност и включва ли същият снабдяване с констативен нотариален акт за собственост по реда на обстоятелствената проверка непосредствено след изтичане на предвидения в закона срок, необходим за придобиване на собствеността от владелеца, касацията следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради несъобразяване на въззивното решение със задължителната практика на ВКС. Същата е константна, че владението може да се упражнява чрез наемател, т.е. чрез действия на обикновено ползване на вещта, при което придобиването на собствеността е в полза на владелеца, а не на държателя /Решение № 197 от 27.10.2015 г. по гр.д.№ 2426/15 г. на I г.о./. Досежно възможността владелецът, в чиято полза е изтекъл законоустановеният срок за придобиване на собствеността по давност, да се снабди с констативен нотариален акт за собственост по реда на обстоятелствената проверка, решението на въззивния съд противоречи на постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 204/ 2012 г. от 11.01.2013 г. по гр.д.№ 272/12 г. на II г.о., според което самото иницииране на нотариалното производство за снабдяване с констативен нотариален акт не е израз на намерението за своене, тъй като последното следва да бъде винаги насочено и демонстрирано спрямо собственика на вещта, а не спрямо трети лица и нотариуса. Освен това, снабдяването с констативен нотариален акт далеч не е единственият начин, по който владелецът може да се позове на изтеклата в негова полза придобивна давност- позоваването може да се обективирано в предявяване на иск, релевиране на възражение срещу предявен иск за собственост, изпълнение на административни процедури по попълване на кадастралната карта и др. /ТР № 4 от 17.12.2012 г. по т.д.№ 4/2012 г. на ОСГК/.
Предвид допускане на касационното обжалване на посоченото по-горе основание, на касатора следва да се укаже необходимостта да представи доказателство за платена по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 67 лв. /чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК/.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 241 от 29.06.2016 г. по в.гр.д.№ 308/16 г. на Хасковския окръжен съд, по касационната жалба на Н. Ж. Х..
УКАЗВА на касатора, че в 1-седмичен срок от съобщението следва да представи доказателство за внесена държавна такса за разглеждане на касационната жалба, а именно сумата 67 лв. по сметка на ВКС, като в противен случай жалбата ще бъде върната.
След изпълнение на указанията делото да се докладва на председателя на Второ гражданско отделение за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: