О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 111
гр. София, 07.03.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 2967 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 2196 от 5.04.2018 г. по гр. дело № 7798/2017 г. на Софийски градски съд, след отмяна на решение № 52933 от 6.03.2017 г. по гр. дело № 18759/2016 г. на Софийски районен съд, са отхвърлени предявените от В. М. П., М. С. М. и М. М. М. (последните двама – конституирани по реда на чл.227 от ГПК на мястото на М. Р. М.), срещу Столична община искове за признаване за установено между страните, че ответната община не е собственик на недвижим имот с идентификатор ….. , находящ се в [населено място],[жк], [улица], при съседи: имот с идентификатор ….. , имот с идентификатор ….. , имот с идентификатор ….. .
Ищците обосновават правния си интерес от предявяване на отрицателен установителен иск с твърдението, че са носители на правото на собственост върху построената, въз основа на учредено през 1969 г. в полза на праводателя им М. П. М. от ТКЗС „Г. К.“ – Горна Баня право на строеж, в процесното дворно място двуетажна жилищна сграда, като през 1991 г., респ. – 1994 г., станали собственици на съответните сгради с нотариални актове №№ ….. /….. г. и ….. /….. г. Считано от придобиване на сградите (8.02.1991 г. и 17.06.1994 г.), в течение на повече от 22 години владеели непрекъснато, самостоятелно и необезпокоявано от никого дворното място, върху което са разположени собствените им и съсобствени сгради, поради което предприели действия за снабдяване с констативен нотариален акт за собственост. При снабдяване с необходимите им документи установили, че за същия имот Столична община е издала акт за общинска собственост. Ищците твърдят, че липсва основание за съществуващо право на собственост на ответника. Столична община оспорва исковете, като излага, че се легитимира като собственик на имота със съставен на 21.09.2014 г. акт за общинска собственост № 2930. Твърди, че е осъществен фактическият състав на чл.30 от ЗСПЗЗ и безвъзмездно е придобила имуществото, останало след прекратяване на земеделското стопанство. Доколкото не разполага с доказателства за реализиране на процедурата по чл.27 и сл. от ЗСПЗЗ и за висящи производства, счита, че най-късният момент, от който е придобила собствеността, е 1.01.2003 г. – в петгодишен срок след определения в закона краен момент за разпределяне на имуществото на заличените организации по §12 от ПЗР на ЗСПЗЗ.
За да отхвърли предявените отрицателни установителни искове, въззивният съд е приел, че ответната община е придобила собствеността върху спорния имот по силата на чл.6 от ЗС (в ред. на ДВ бр.31/1990 г.), тъй като след прекратяване на ТКЗС ничиите вещи стават собственост или на държавата или на общината по силата на закона. Обосновал е, че твърдяното от ответника правно основание е придобиване на правото по силата на закона и въпреки дадената неправилна правна квалификация по чл.30 от ЗСПЗЗ съдът е длъжен да приложи относимите императивни правни норми, независимо от липсата на довод във въззивната жалба. Приел е за установено, че процесният урегулиран имот е бил внесен в ТКЗС при действието на Примерния устав на ТКЗС от 1958 г., според чл.11 от който внесената от членовете на кооперативното стопанство за общо ползване земя остава собственост на лицата, които са я притежавали до включването й в стопанството, но не в реалните й граници, а в границите на кооперативните блокове. Посочил е, че дори имотът да е внесен в ТКЗС при действието на Примерния устав на Т. от 1968 г., приложение намира аналогичната разпоредба на чл.10, ал.1 от същия. Заключил е, че доколкото не е установено имотът да е внесен от праводателя на ищците – М. П. М., то следва да се приеме, че е внесен от трето лице и респективно към момента на ликвидиране на ТКЗС към 1991 г. собствеността не е принадлежала на М. П. М., а действителният собственик не е заявил реституционна претенция. Въззивният съд е разяснил, че общината е частно проявление на държавата и е ирелевантно обстоятелството дали имотът е държавна или общинска собственост в светлината на тълкуването на ЕКЗПЧОС. Доколкото общината извежда правото си от отрицателен факт, то същият не подлежи на доказване и посочването на общото придобивно основание по чл.2, ал.1, т.7 от ЗОбС, констатиращо вече настъпило придобиване на права на основание чл.2 от ЗОбС (в ред. на ДВ бр.44/1996 г.) е достатъчно. Съгласно въззивното решение ищците е следвало да установят, че не са били налице предпоставките за придобиване на имота от ответника, а именно, че същият е имал друг собственик. Прието е, с оглед доказателствата за липса на реституционни претенции, че към 1996 г. общината е била собственик на имота, а ищците не са установили това право да е отпаднало поради извършено разпореждане или придобиване от тях по давност. Ангажираните свидетелски показания установявали владение на имота, но не и периода на изтекла погасителна давност. Въззивният съд е посочил и че ищците не могат да придобият по давност имот, който е внесен в кооперативно стопанство, по аргумент от чл.86 от ЗС.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищците В. М. П., М. С. М. и М. М. М.. Жалбоподателите поддържат, че въззивният съд неправилно служебно е приложил нормите на чл.86 от ЗС и чл.6 от ЗС (в ред. на ДВ бр.31/1990 г.), които не били въведени като основание от ответника. Не бил посочен точният момент, в който общината придобила правото на собственост предвид това, че в акта за общинска собственост липсва позоваване на предишен акт и дата на придобиване. Жалбоподателите релевират оплакване, че въззивният съд не е съобразил факта, че ищците претендират последиците на давностно владение от 1991 г. и 1994 г., когато кооперативните стопанства вече не съществуват и съответно не важи забраната на чл.86 от ЗС. Изразяват също несъгласието си с разбирането на съда за доказателствената сила на акта за общинска собственост, с преценката на свидетелските показания и с квалифицирането на претенцията като петиторна, което обусловило неправилното разпределяне на доказателствената тежест между страните, при това едва с решението. Релевират оплакване и за недопустимост на решението, като постановено по опорочен процес, с превес на служебното начало.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК по следните въпроси:
1. Възможно ли е въззивният съд да въведе норма, която не е посочена в отговора на исковата молба, поради което въвеждането й се е преклудирало;
2. Очевидно неправилно ли е решението на съда, което дисбалансира основните принципи на ГПК – служебно, диспозитивно и състезателно начало, чрез предпочитано прилагане на служебното начало в ущърб на другите две;
3. Лишава ли съдът чрез прилагане на служебното начало в процеса в полза на въззивника възможността въззиваемата страна в процеса да прилага доказателства в своя защита при отрицателен установителен иск;
4. Следва ли по пътя на служебното начало съдът да приема един отрицателен установителен иск за петиторен и да налага допълнителни изисквания за доказване, като по този начин поставя едната страна в процеса пред свършен факт.
Поддържа се противоречие с решение № 15/19.02.2016 г. по гр. д. № 4705/2015 г. на ВКС, II г.о., тълк. решение № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, тълк. решение № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, тълк. решение №1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тълк. решение № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ВКС, решение № 67/16.06.2017 г. по гр. д. № 3533/2016 г. на ВКС, II г.о., решение № 100/23.07.2010 г. по гр. д. № 3426/2008 г. на ВКС, IV г.о., решение № 106/28.12.2015 г. по гр. д. № 2687/2015 г. на ВКС, II г.о., решение № 107/06.01.2017 г. по гр. д. № 2173/2016 г. на ВКС, II г.о. и решение № 134/22.05.2013 г. по гр. д. № 51/2013 г. на ВКС, II г.о. Поддържа се и очевидна неправилност на въззивното решение като основание за допускане на касационно обжалване.
Ответникът в производството Столична община не изразява становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по първия въпрос, уточнен от настоящия състав така: кога въззивният съд служебно прилага императивна материалноправна норма и какви са задълженията във връзка с това. Въпросът е обуславящ за изхода на правния спор, предвид обстоятелството, че решаващият мотив за отхвърляне на отрицателния установителен иск за собственост се свежда до това, че общината е придобила собствеността върху имота по силата на закона, доколкото процесният имот не е принадлежал никому, който отрицателен факт ответникът не следвало да доказва. В основата на изводите на въззивния съд стои служебното прилагане на императивна правна норма – чл.6 от ЗС (в ред. на ДВ бр. 31/1990 г.), без съдът да уведоми страните, че я счита за относима към предмета на делото и без да им даде възможност да ангажират доказателства във връзка с прилагането й, като по този начин ги е поставил в положение на процесуална изненада. С това въззивното решение влиза в противоречие с практиката на ВКС, цитирана от касатора и служебно известна на съда – тълк. решение № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 240 от 13.10.2014 г. по гр. д. № 3144/2014 г., III г. о., във връзка с решение № 274 от 13.12.2011 г. по гр. д. № 1514/2010 г., II г. о. и решение № 288 от 29.12.2015 г. по гр. д. № 2293/2015 г., III г. о.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2196 от 5.04.2018 г. по гр. дело № 7798/2017 г. на Софийски градски съд.
Указва на жалбоподателите В. М. П., М. С. М. и М. М. М. да внесат в едноседмичен срок от съобщението държавна такса в размер на 164,47 лв. и да представят по делото вносния документ в същия срок, като в противен случай жалбата ще бъде върната.
Делото да се докладва на председателя на състава за насрочване след представяне на доказателства за внасяне на таксата, или на докладчика – за прекратяване, при неизпълнение на указанията относно държавната такса.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: