2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1122
София, 10.08.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети юли през две хиляди и единадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 167 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Д. Я. П. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. З. Д., против въззивното решение № 243 от 8 ноември 2010 г., постановено по в.гр.д. № 392 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2010 г., с което е отменено решение № 62 от 4 юни 2010 г., постановено по гр.д. № 33 по описа на районния съд в [населено място] за 2010 г. и вместо него искът на Д. П. против [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], за заплащане на сумата от 11300 лева заем и законната лихва върху нея от 24 ноември 2009 г., е отхвърлен.
В жалбата се сочи, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, защото въззивният съд се е произнесъл извън петитума в жалбата и е приел за недоказани твърдения, които не са изложени в нея; съдът не е отговорил на въпроса получавал ли е ответникът по иска заем или не; заявеното от ответника в отговора по чл. 131 ГПК, че не е получавал заем, се опровергава от експертизата; въззивният съд е пренебрегнал събраните доказателства, като се е ограничил да коментира само допустимостта на свидетелските показания, без да съобрази останалите доказателства в акта на районния съд. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, включено в самата касационна жалба, както и с допълнително представено, но идентично по съдържание отделно изложение по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос от значение за точното прилагане на закона – чл. 269 ГПК, като не се е ограничил в посочените във въззивната жалба въпроси, а е приел като основания за отмяна възражения, които не са обект на въззивната жалба и не са релевирани като съображения пред първоинстанционния съд; съдът е допуснал свидетелски показания относно формираната воля между страните за сключване на договора за заем; от значение за точното прилагане на закона е и доказателствената тежест по реда на чл. 176, ал. 3 ГПК, защото въззивният съд приема, че други доказателства от ищеца не са поискани, като съдът не кредитира и първоначалните твърдения на ответника, че парите не са получени от дружеството и тези твърдения касаят правен въпрос относно допустимостта на обжалваното решение; може ли да се презумира сключване на договор за заем, без да е установено изрично основанието на задължение за връщане на определена сума (сочи се решение на ОСГК от 1969 г. и определение на ВКС); налице е противоречие между съдилищата относно проблематиката за доказване със свидетелски показания на неформалните договори, какъвто е договор за заем и разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя С. К., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК изтъква доводи за неоснователността на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че, тъй като не може да се презумира, че предаването на суми или вещи от едно лице на друго става на основание договор за заем, сключен между тях, защото плащането може да е на друго основание; за да цени свидетелските показания първоинстанционният съд не е съобразил забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, а сумата на твърдения заемен договор общо е 11300 лева, като свидетелските показания са недопустимо доказателствено средство, а други доказателства от ищеца не са поискани; договорът за заем е неформален, но за неговото доказване е необходима писмена форма, като това противоречие между чл. 240 ЗЗД и чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК следва да се уреди законодателно или да се тълкува от ВКС.
Касационният съд намира, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане по поставения процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК при установяване на неформални договори над определената в закона стойност. Поставеният правен въпрос е обусловил изхода на спора, като касаторът не представя доказателства за наличие на задължителна практика или за противоречива съдебна практика, поради което касационното обжалване следва да се допусне при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Останалите посочени правни въпроси не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване.
Поставеният правен въпрос по приложението на чл. 269 ГПК във връзка с отмяна на въззивното решение по възражения, ненаведени във въззивната жалба, нито в първоинстанционното производство, не е обусловил изхода на спора. От точния прочит на доводите и възраженията на страните в процеса е видно, че ответникът по иска е възразил срещу разпита на свидетели поради забраната на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК още в отговора на исковата молба, но първоинстанционният съд не е изложил съображения по него. Във въззивната жалба се сочи, че първоинстанционният съд не е анализирал всички сторени от ответника възражения. Ето защо не е налице основанието за допускане на касационното обжалване с оглед разрешаване на поставения правен въпрос.
Вторият поставен процесуалноправен въпрос касае доказателствената тежест по реда на чл. 176, ал. 3 ГПК, който касаторката обвързва със заключението на въззивния съд по депозираните доказателства. Поставеният въпрос на първо място не е обусловил изводите на въззивния съд, тъй като въззивният съд не е обсъждал неявяването на страната да даде съответните обяснения, а въпрос за необходимостта въззивният съд да изложи съображения по този въпрос, не се поставя от касатора, поради което не е ангажирано общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. На второ място, касаторката твърди, че липсата на кредитиране от страна на съда на твърдения на ответника, че дружеството не е получавало пари, сочи на правния въпрос относно недопустимостта на обжалваното решение. Това твърдение е формулирано по начин, който не дава възможност да се извлече точното твърдение на касаторката, за да може да бъде извършена от ВКС преценка по него.
По правния въпрос за възможността да се презумира сключване на договор за заем, без да е установено изрично основание за задължението за връщане на определена сума, въззивното решение не е постановено в противоречие със соченото решение № 37 по гр.д. № 32/1969 г. на ОСГК, което, предвид правния ред към момента на постановяването му (З. от 1952 г.) и на основание разпоредбите на чл. 17 вр. чл. 18 З. от 1952 г., не попада в кръга на задължителната съдебна практика. Напротив – въззивният съд е съобразил изводите си, независимо от обективната основателност или неоснователност на претенцията, именно с посоченото разбиране, отразено в съдебната практика, поради което не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
На последно място, касаторката твърди противоречиво разрешаване от съдилищата на въпроса за приложението на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК. Макар проблемът с приложението на посочения текст да е причината за допускане на касационното обжалване в разглеждания случа, то следва да се отбележи, че касаторката поддържа противоречие между първоинстанционното и въззивното решение при пренебрегване изискването противоречието да се разкрива между две влезли в сила решения. Явно е в случая, че нито едно от двете решения – първоинстанционното и въззивното по настоящия случа, не е влязло в сила, поради което, дори и е налице дадено различно разрешаване на правен проблем, това различие не е закрепено в съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
За касационното обжалване касаторката дължи държавна такса от 226 лева.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 243 от 8 ноември 2010 г., постановено по в.гр.д. № 392 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2010 г.
УКАЗВА на Д. Я. П. от [населено място] в едноседмичен срок от получаването на препис от настоящото определение да представи в деловодството на съда доказателство за внесена по сметката на ВКС държавна такса за касационното обжалване в размер на 226 лева, като в противен случай касационната жалба ще бъде върната.
Делото да се докладва на председателя на четвърто гражданско отделение за насрочване след представяне на доказателство за внесена държавна такса.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: