Р Е Ш Е Н И Е
№ 114
София, 10 март 2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на дванадесети февруари две хиляди и четиринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
КАПКА КОСТОВА
при секретар: Даниела Околийска
и в присъствието на прокурора Кирил Иванов
изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова
н. дело № 36/2014 година
Касационното производство е образувано по жалба на служебния защитник на подсъдимия Х. А. Ч. срещу решение № 394/04.11.2013 г. по ВНОХД № 828/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдена първоинстанционната присъда № 213/21.06.2013 г., постановена по НОХД № 1448/2013 г. от Софийски градски съд.
Касационната жалба се позовава на всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК. В допълнението към касационната жалба, прието на основание чл. 351, ал. 3 от НПК, нарушението на материалния закон се обосновава с доводи, оспорващи всъщност доказателствената дейност на предходните инстанции. Оспорва се екзактността на проведеното разпознаване на подсъдимия и приетата достоверност на показанията на свидетеля А.. Твърди се още, че показанията на свидетелката Н. са тълкувани превратно. Касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК е подкрепено с доводи за нарушение на чл. 339, ал.2 от НПК и едностранчив доказателствен анализ. Третото от касационните основания само е маркирано. Счита се, че съдът неправилно е отказал да приложи разпоредбата на чл. 55 от НК.
Подсъдимият Х. А. Ч. не се явява в съдебното заседание. Призован е чрез съсед, поел задължението да предаде призовката. Жалбата се поддържа от защитник по съображенията, изложени в допълнението към същата.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа становище, че жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :
І. С атакуваното решение на въззивния съд е потвърдена присъдата на Софийски градски съд, с която подсъдимият Х. А. Ч. е бил признат за виновен и осъден за това, че на 06.07.2012 г. е извършил престъпление по чл. 199, ал.1, т. 4 във вр. с чл. 198, ал.1 и чл. 29 от НК, за което при условията на чл. 54 от НК му е наложено наказание от пет години лишаване от свобода.
ІІ. Жалбата е неоснователна.
Доводите за допуснати съществени процесуални нарушения, отнесени в жалбата към касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК, както и тези, които жалбоподателят е квалифицирал правилно по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, не намират подкрепа в данните по делото.
Въззивният съд законосъобразно е интерпретирал всички доказателствени източници, включително и протокола за разпознаване от досъдебното производство, цитиран в жалбата.
Защитата оспорва процесуалната годност на протокола за разпознаването на подсъдимия от пострадалата Ч., извършено на 14.12.2012 г. Твърди се, че е допуснато нарушение на чл. 171, ал.2 от НПК, тъй като лицата, представени заедно с Ч. при проведеното действие, били несходни с неговата външност (ръст и тен), позовавайки се на показанията на Ч., дадени в съдебното заседание. Въззивният съд с основание е отхвърли тези възражения, защото не е констатирал груби нарушения на реда за извършване на разпознаването. Свидетелката Ч. е била разпитана подробно за обстоятелствата по чл. 170 от НПК непосредствено преди самото разпознаване. В проведения разпит пред първата инстанция Ч. добросъвестно е заявила, че са и били представени лица, различаващи се по ръст и тен, но убедително е посочила, че не тези, а други белези (физиономия и силует) са я мотивирали да посочи подсъдимия.
Възраженията, че пострадалата Ч. не би могла да има спомен за белезите, по които е разпознала подсъдимия, защото „при първия си разпит заявила, че не може да го разпознае”, са неоснователни. В разпита си от 24.07.2012 г. Ч. е описала външния вид на лицата от инцидента и е заявила, че не би могла да разпознае извършителя, предвид ситуацията, при която е извършен грабежът-издърпването на златния накит е станало за секунди. В последващия разпит обаче, проведен на 14.12.2012 г. непосредствено преди разпознаването, пострадалата е изяснила, че след като е преодоляла стреса от нападението би могла да разпознае извършителя, припомняйки си овала на лицето, цвят на косата, ръст и прочие, възприети от нея при първия визуален контакт с двете момчета преди деянието. В съдебното заседание, както вече се каза, е потвърдила така съобщената информация.
Неоснователни са доводите, че съдът е кредитирал показанията на свидетеля А., при наличните противоречия в същите и несъгласието им с останалите гласни доказателствени източници. Видените от защитата противоречия в показанията на свидетеля А. са били преодолени по начина, предписан от закона. В хода на съдебното следствие, проведено от първата инстанция, съдът е констатирал известни противоречия в показанията му, депозирани в двете фази на процеса, и законосъобразно е приложил процедурата по чл. 281 от НПК. Проведени са очни ставки между него и свидетелите Ч. и К. за отстраняване на възникналите противоречия в показания им. Последвал е задълбочен анализ на показанията на А., като съдът е отчел факта, че този свидетел има съпричасност към престъпното посегателство. Достоверността на показанията му не е приета за налична произволно, а поради съвместимостта на изложените от него факти с другите доказателствени източници – показанията на Ч. и К., данните, относими към залагането на отнетите вещи, извършеното от посочените свидетелки разпознаване на А. като лицето, придружаващо подсъдимия преди и по време на извършения грабеж. Затова не е имало никакво основание показанията на този свидетел да бъдат игнорирани.
Неоснователно е и сега поддържаното възражение, че и пред двете съдебни инстанции не било допуснато назначаване на съдебнопсихиатрична експертиза по отношение „доказателствената годност” на свидетеля, след установени данни за „преживян от него инсулт”. Така както се поддържа възражението, може да се заключи, че защитата е оспорвала свидетелската годност на А., отправяла е искане в тази насока пред двете инстанции, но то е оставено без уважение.
От данните по делото не се установява да е правено доказателствено искане от защитата, свързано с изясняване на въпроса за свидетелската годност на А., съответно съдът да е отказал същото. Няма съмнение, че съгласно разпоредбата на чл. 107, ал. 2 от НПК съдът събира доказателства и по свой почин – когато това се налага за разкриване на обективната истина. Очевидно е от материалите по делото, че в хода на производството (и в двете фази на процеса) не се откриват данни, които да са дали повод на съответния орган (съд/разследващ) да се съмнява в психическото състояние на свидетеля, изискващо изследване на способността му правилно да възприема фактите, които имат значение за делото, и да дава достоверни показания за тях.
Лишен от основание е и доводът, че съдът превратно е тълкувал показанията на свидетелката Н.. Показанията на тази свидетелка, депозирани в двете фази на процеса, са обсъдени според действителното им съдържание. Съдържимата в тях информация е дала основание на съда да приеме, че подсъдимият Ч. и свидетелят А. са обсъждали извършване на престъпни посегателства против собствеността и че това обсъждане се е случило около инкриминираната дата (сравн. датата на проведения разпит в досъдебното производство, приобщен към доказателствената съвкупност по реда на чл. 281 от НПК, с данните, съдържащи се в него, за момента на възприетия от свидетелката разговор между двамата).
Не е пренебрегнат и констатираният пропуск при съставянето на протокола за разпознаване на свидетеля А. от свидетелката К.. Правилно съдът е заключил, че става дума за технически пропуск, който обаче не внася съмнение относно участието на К. в извършеното действие и отразяването на резултата от същото (виж, показания на К.).
Възраженията за порочност на въззивния съдебен акт, поради нарушаване на разпоредбата на чл. 339, ал.2 от НПК, не се оправдават от данните по делото.
Всъщност те (възраженията) се изчерпват с това, че на поставените от защитата въпроси, възпроизведени в допълнението към касационната жалба като нарушения на материалния закон, не е даден отговор. Мотивите на проверявания съдебен акт са напълно съобразени с изискванията на закона. От съдържанието на същите е видно какви факти е приел за установени въззвният съд и въз основа на какви доказателства. Всички защитни доводи, които са идентични с тези, поддържани и пред касационната инстанция, са били обсъдени от въззивния съд и са получили обстоен отговор, обоснован от доказателствата по делото.
Обобщено казано, предходната инстанция не е допуснала нарушения на процесуалните правила при проверката и обсъждането на доказателствата и доказателствените средства. Вътрешното убеждение на съда е изградено при обективно, всестранно и пълно изследване на всички релевантни обстоятелства по делото.
Не е налице и явна несправедливост на наложеното наказание.
Защитата на подсъдимия Ч. поддържа искане за приложение на чл. 55 от НК, тъй като счита, че целите на наказанието биха били постигнати и с наказание под законоустановения минимум.
За приложението на цитираната разпоредба се изисква установяване на изключителни и /или многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства. Такива по делото не са констатирани от предходните инстанции, не се сочат и от защитата.
Касационната проверка не откри при дефинирането на обстоятелствата, имащи значение за индивидуализацията на наказанието, да е допуснато нарушение във вреда на подсъдимия Ч.. Наказанието е определено в законоустановения минимум, а именно пет години лишаване от свобода. Отчетено е единственото смекчаващо отговорността обстоятелство – сравнително младата възраст на подсъдимия.
Съдът не е имал основание да пренебрегне дързостта на нападението – в светлата част на денонощието, извършено на публично място, както и данните за предходната съдимост на подсъдимия (извън тези, които обосновават квалификацията опасен рецидив).
Конкретният размер на наложеното наказание лишаване от свобода съответства на целите на чл. 36 от НК както на плоскостта на личната, така и на генералната превенция, поради което и настоящият състав не намира основание за намеса в исканата от подсъдимия посока.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 394/04.11.2013 г., постановено по ВНОХД № 828/2013 г. от Софийски апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.