ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1140
София, 12.09. 2011г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети юли две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 10 по описа за 2011г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адв.И. като процесуален представител на Мюсюлманско настоятелство /МН/ [населено място] срещу въззивното решение на Русенския окръжен съд /Р./ от 28.VІІ.2010г. по в.гр.д. № 551/2010г.
Ответницата по касационната жалба М. А. Х. от [населено място] не е дала отговор по реда на чл.287 ал.1 от ГПК.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение Р. е отменил решението на Р. от 06.V.2010г. по гр.д. № 7085/2009г. в отхвърлителните му части по исковете с правно основание чл.344 ал.1 т.1 – 3 /до сумата 1282.04лв./ от КТ и вместо него е постановил друго, с което е уважил тези искове, предявени от М. Х. срещу МН, и е оставил в сила първоинстанционното решение в отхвърлителните му части по исковете по чл.344 ал.1 т.1 – 3 от КТ по отношение на първия ответник Мюсюлманско изповедание С. и по претенцията по чл.225 ал.1 от КТ срещу МН за разликата над 1282.04лв. до пълния предявен размер.
За да постанови решението, въззивният съд, основавайки се на разпоредби от Устава за духовното устройство и управление на Мюсюлманското изповедание, е приел, че МН Р. не е изборен, а назначаем орган, и че членовете на настоятелството са назначаеми от главния мюфтия по решение на Висшия мюсюлмански съвет /В./. Въз основа на решение на В. от 2008г. ищцата е назначена за секретар-касиер на МН, като изрично в договора е предвидено, че е за неопределено време, въпреки че като основание в договора е вписана разпоредбата на чл.68 ал.1 т.1 от КТ, без посочен срок. Със заповед от 17.ІХ.2009г., издадена от районния мюфтия, трудовото правоотношение е прекратено на основание чл.339 ал.2 от КТ. Прието е, че уволнението на това основание е незаконно, тъй като трудовото правоотношение не е възникнало от избор. Уволнението е незаконно и поради извършванвето му от лице, което няма работодателска власт – по силата на чл.78 от Устава с правото да сключва, изменя и прекратява трудовите договори е овластен единствено главният мюфтия и не е предвидена в този документ възможност той да преупълномощава други лица за това, освен в изключенията по т.6 на чл.68. По претенцията по чл.225 ал.1 от КТ е прието, че тя е доказана, тъй като от справка от НАП е видно, че след прекратяване на трудовия договор до издаването на справката ищцата не е започвала работа по трудов договор.
В изложението на МН по чл.284 ал3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивния съд се произнесъл в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК: по въпроса относно значението на несъответствието между посоченото правно основание като текст от закона и изписването му с думи, който бил от значение за изхода на делото – във връзка с това съдът приложил неправилно чл.20 от ЗЗД в противоречие с две решения на ВКС; по въпроса в кои случаи длъжността се заема въз основа на избор по смисъла на чл.83 ал.1 от КТ и при какви предпоставки възниква трудовото правоотношение – в случая съдът не отговорил дали е допустимо да възникне трудово правоотношение за процесната длъжност, без да е проведен избор, след като има изрична регламентация в Устава /сочи се едно определение на ВКС/; по въпроса достатъчно ли е представянето само на трудова книжка или е необходимо представяне и на доказателства за регистрацията на лицето като безработно съгласно чл.54 от КСО като предпоставка за присъждане на обезщетение по чл.225 от КТ /сочи се решение на ВКС, постановено по реда на чл.290 и следв. от ГПК/ – ищецът следвало да установи, че е бил регистриран като безработен през исковия период и че му е било отпуснато обезщетение по реда на КСО, което обстоятелство не е отразено в трудовата книжка, навеждащо на извод, че той не е отговарял на изискванията за регистрация като безработен и съответно не е имал право на обезщетение по чл.225 ал.1 от КТ.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай първият релевиран от касатора материалноправен въпрос не е от значение за изхода на спора по делото, тъй като произнасянето по него от въззивния съд не е обусловило решаващите му изводи, които не са посочени като основание за допускане на касационно обжалване.
Относно втория и третия поставени от касатора въпроси изложението не отговаря на посочените по-горе изисквания. Това е така, тъй като по такива въпроси въззивният съд не се е произнесъл. Първото питане /в кои случаи длъжността се заема въз основа на избор по смисъла на чл.83 ал.1 от КТ и при какви предпоставки възниква трудовото правоотношение/ е бланкетно, а и в атакуваното въззивно решение липсват мотиви в тази насока. Съдът пълно и ясно е обосновал в мотивите извода си, че Уставът на Мюсюлманското изповедание предвижда не само изборни, но и назначаеми настоятелства, каквото е ответното, както и назначаеми членове на същите, следователно по процесуалния въпрос, че съдът не отговорил дали е допустимо да възникне трудово правоотношение за процесната длъжност, без да е проведен избор, след като има изрична регламентация в Устава, съдът не се е произнесъл. Изводът си във връзка с последния поставен въпрос съдът е основал не на представена трудова книжка, а на справка от НАП, като липсват и изложени в атакуваното решение съображения по приложението на чл.54а от КСО, предвиждащ правото на парично обезщетение за безработица, което е неотносимо към правото по чл.225 ал.1 от КТ.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Русенския окръжен съд, ГК, № 354 от 28.VІІ.2010г. по гр.д. № 551/2010г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: