2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1145
гр.София, 04.11.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание
на двадесет и седми октомври две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1564/ 2010 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на М. П. В. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 366 от 22.04.2010 г. по гр.д.№ 3317/ 2009 г. С въззивното решение е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 1683/ 2008 г., като по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателката против С. дирекция на вътрешните работи искове по чл.255 ал.2 от ЗМВР за сумата 12 965,52 лв и чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата 500 лв.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателката, че въззивният съд е разрешил неправилно материалноправният въпрос кога смъртта на държавен служител в МВР е настъпила при и по повод изпълнение на служебните му задължения и е основание на наследниците му да бъдат изплатени обезщетения по чл.255 ал.2 от ЗМВР. Според нея когато събитието е станало по време на дежурство, то е при и по повод изпълнение на служебните задължения, независимо от причините за смъртта. И в случаите на естествена смърт обезщетението по чл.255 ал.2 от ЗМВР според жалбоподателката е дължимо. Счита, че отговорът на въпроса е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, а по него е налице и противоречива съдебна практика, тъй като в решение на СГС, ІV г.о. по гр.д.№ 3186/ 2008 г. било прието, че смъртта на същото лице е станала при и по повод изпълнение на работата му като полицай. Поради това се иска допускане на касационно обжалване на решението.
Ответникът по касация С. дирекция на вътрешните работи не взема становище по жалбата.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, обаче искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение е неоснователно.
Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК е налице тогава, когато разглеждането на повдигнатия от касатора въпрос допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая няма неясноти, непълноти или противоречия в закона, които да налагат намесата на ВКС за изясняване на въпроса кога на наследниците на загинал държавен служител от системата на МВР се дължи обезщетение по чл.255 ал.2 от ЗМВР. Законът е ясен – това може да стане само тогава, когато смъртта е настъпила при или по повод изпълнение на служебните му задължения. Налице са законни дефиниции по въпроса кога една смърт настъпва при изпълнение на такива задължения (пар.1 т.2 от ДР на ЗМВР) и кога – по повод на тях (пар.1 т.3 от ДР на ЗМВР). Във всеки случай се изисква причинна връзка между действията и бездействията на лицето, съставляващи изпълнение на държавна служба в ЗМВР и настъпилото увреждане. Такава връзка не е налице, когато държавният служител в системата на МВР почива от заболяване (естествена смърт), макар това да е станало по време на изпълнение на функциите му като полицай, тъй като смъртта би настъпила независимо от това дали служителят е на работа и какво точно върши.
Жалбоподателката също не предлага различно тълкуване на закона в изложението си. От доводите й става ясно, че тя по-скоро оспорва констатацията на въззивния съд за отсъствието на причинна връзка между смъртта и служебните действия на наследодателят й. Преценката на въззивния съд, че смъртта не е настъпила при или по повод изпълнение на служебни задължения, не може да се прави в производството по чл.288 от ГПК. В това производство ВКС проверява дали при постановяване на решението въззивният съд е отговорил на въпрос, който има значение по чл.280 ал.1 от ГПК. Тъй като повдигнатият от жалбоподателката въпрос няма твърдяното значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, то не се налага допускане на касационно обжалване на първото посочено в изложението основание.
Неоснователни са и доводите, свързан с второто посочено в изложението основание – за наличие на противоречива практика по въпроса кога може да бъде уважен иск за заплащане на наемна цена. Съгласно ТР № 1 от 2010 г. на ОСГТК, „въпросът е разрешаван противоречиво от съдилищата, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК”. Следователно невлезлите в сила решения на съдилищата не могат да обосноват извод за противоречиво разрешаван въпрос, а касаторът е този, който трябва да докаже наличието на противоречива практика. Понеже представеното по делото копие от решение на СГС няма данни да е влязло в сила, то само на това основание следва да се счете, че не са налице основания по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК.
Ето защо искането за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение е неоснователно и следва да се отклони.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 366 от 22.04.2010 г. по гр.д.№ 3317/ 2009 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: