ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1148
София, 21.10.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 3520 по описа за 2015г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на Г.Д. – служител при касатора с юридическо образование и правоспособност – като процесуален представител на [фирма] срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд /САС/ от 19.ІІ.2015г. по в.гр.д. № 3741/2014г.
Ответницата по касационната жалба М. В. А. от не е подала отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок и от страна, имаща право и интерес от обжалването.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 19.ІІ.2015г. САС по въззивни жалби и на двете страни е потвърдил решението на СГС от 13.VІ.2014г. по гр.д № 14820/2011г., с което дружеството е осъдено да заплати на М. В.А. 3066лв., представляващи обезщетение за ползване без основание на имота й по предназначение през периода 01.Х.2004г. – 01.Х.2009г., и искът е отхвърлен за разликата над присъдения до целия претендиран размер 35880лв.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че предявения иск за присъдената сума е доказан по основание. По възражението за наличие на хипотезата на възникнал сервитут по силата на чл.60 ал.2 т.1 и пар.7 от ПЗР на ЗЕЕЕ /отм./ и пар. 26 от ПЗР на ЗЕ, обосноваващ основание за дружеството за безвъзмездно ползване, е прието, че възражението би било основателно и посочените разпоредби приложими, ако местонахождението на стълба беше съобразено със строителните правила и норми за безопасност и сервитутните зони бяха спазени, като е взето предвид в тази връзка, че с решение на ВКС ІV ГО от 01.VІІІ.2007г. по гр.д. № 937/2005г. е прието за установено между страните, че ответникът като собственик на енергиен обект – железнорешетъчен електрически стълб, носещ високоволтов електропровод, не може да поддържа в имота на ищцата състояние, създаващо опасност и ограничаващо правата й, позовавайки се на сервитутно право, и той е осъден на основание чл.109 ЗС да премахне стълба; стълбът е подлежал на премахване още през 1979г. и през целия исков период не е било налице основание да се намира в имота; това обстоятелство обуславя задължението на ответника да заплати обезщетение за ползването на площ от 56 кв.м, необходима за поддръжка и обслужване на стълба. Като неоснователно е оценено възражението, че са несъвместими облигационни претенции за месечно периодично възмездяване при наличие на вещни права върху терена – ответникът не доказва да притежава вещно право върху терена, а претенцията не е за месечно периодично възмездяване, а дължимото обезщетение е изчислено на базата на средния месечен наем за ползвана без основание площ. По възражението относно погасителната давност е прието, че вземанията, произтичащи от неоснователно обогатяване, че погасяват с петгодишна давност по чл.110 ЗЗД /т.7 от ППВС № 1/1979г./. Прието е и че е без значение за допустимостта и за основателността на иска дали имотът е индивидуална собственост на ищцата или е СИО, тъй като искът по чл.59 ЗЗД не е акт на разпореждане със семейно имущество, а действие на обикновено управление.
В изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи наличие на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, защото: била налице задължителна практика на ВКС, в която изрично бил анализиран въпросът относно неоснователността на претенции, аналогични на тази за заплащане на наем или обезщетение за неоснователно ползване /сочи се практика/; непредявяването или недоказването на факти в съдебно производство преклудира ли възможността в следващо производство между същите страни да бъдат разглеждани същите факти, ако в първото производство няма постановен диспозитив, установяващ наличието или липсата им, и може ли в този случай да се счита за приложим чл.299 ал.1 ГПК /сочи се практика/. Иска се произнасяне от касационния съд на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК по въпросите: 1. дължи ли електроразпределителното дружество обезщетение за ползване на съществуващ съгласно чл.60 ал.2 т.1 ЗЕЕЕ /отм./ енергиен обект; 2. ползването на съоръжението от страна на електроразпределителното дружество явява ли се без основание или се явява на правно основание, противопоставимо на собственика.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
По въпроса относно неоснователността на претенции, аналогични на тази за заплащане на наем или обезщетение за неоснователно ползване, със сочената практика не се обосновава наличието на твърдяното основание за допускане на касационно обжалване, тъй като тя е неотносима в случая – по решението на ВКС І ГО по гр.д. № 52/2011г. – защото с него няма произнасяне по претенция за обезщетение за неоснователно ползван имот, нито за наем; по решенията на ВКС по гр.д. № 621/2008г. ІІІ ГО и по гр.д. № 1605/2010г. ІV ГО – поради различната приета за установена с тях фактическа обстановка – наличие на възникнало по силата на чл.60 ал.1 ЗЕЕЕ /отм./ сервитутно право относно енергиини обекти /съответно топлопровод и трафопост/, обосноваваща различни правни изводи. Сочи се и решение на ВКС ІІ ТО по т.д. № 676/2009г., но то не се представя от касатора, а при извършената от настоящия състав служебна проверка в деловодната система на ВКС такова не бе открито.
Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос не е относим към нито един от обусловилите изхода на спора по делото изводи на въззивния съд. Съдът не е бил и длъжен по силата на чл.269 ГПК да преценява дали в случая е била приложима нормата на чл.299 ал.1 ГПК и дали в настоящото производство е било допустимо да се разглеждат същите факти, каквито не са били доказани в производството, по което има влязло в сила решение между страните – такива оплаквания ответното дружество не е релевирало с въззивната си жалба.
Следващият релевиран в изложението въпрос не държи сметка за решаващия извод на въззивния съд, че не е възникнал за ответника сервитут по силата на разпоредбата на чл.60 ал.2 т.1 ЗЕЕЕ /отм./ и че тя не е приложима в разглеждания случай. Относно дължимост на обезщетение за ползване на съществуващ съгласно посочената разпоредба енергиен обект, каквото е заявеното питане, в атакуваното решение изводи не са формирани.
Последният поставен от касатора въпрос е фактически, а не правен, само каквито представляват основания за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения се налага извод, че не е налице основната предвидена в чл.280 ал.1 ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, ГК, четвърти състав, № 310 от 19.ІІ.2015г. по гр.д № 3741/2014г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: