1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 115
София, 12.02.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 3722/ 2017 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Г. Б. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 503 от 06.03.2017 г. по в.гр.д.№ 4574/ 2016 г., с което е потвърдено (в обжалваната пред въззивния съд част) решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 18704/ 2014 г., с което е отхвърлен предявения от жалбоподателката против Н. Н. П. и М. И. П. иск, квалифициран по чл.57 ал.2 ЗЗД, за разликата над уважения от първоинстанционния съд размер 10 217 лв до пълния предявен размер от 52 000 лв.
Жалбоподателката релевира като основание за допускане на обжалването материалноправните въпроси към кой момент следва да се определи размера на обезщетението по чл.57 ал.2 изр.2 ЗЗД при подлежаща на връщане на отпаднало основание, но отчуждена възмездно вещ: към момента на отчуждаване на вещта от приобретателя или към момента на възникване на правото на кредитора да получи обратно вещта; за прилагане на принципа на справедливостта при определяне на размера на обезщетението по чл.57 ал.2 изр.2 ЗЗД, в случай че е невъзможно да се определи отчуждителят от какво се е възползвал или имотът е отчужден на занижена стойност или безвъзмездно; за наличието на обективен критерий, въз основа на който съдът определя размера на обезщетението в пари – пазарна стойност, придобивна стойност или друг критерий. Поддържа, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, а по първия въпрос счита, че е налице и противоречива съдебна практика (решение по т.д.№ 938/ 2011 г. на Бургаски окръжен съд).
Ответните страни Н. и М. П. оспорват жалбата. Считат, че по поставените от касатора въпроси обжалваното решение е постановено в съответствие, а не в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Представените с касационната жалба съдебни решения на състави на Върховния касационен съд според тях не са относими към предмета на спора, разрешен с обжалвания акт. Молят касационно обжалване на този акт да не бъде допускано, а при условията на евентуалност излагат съображения за неговата правилност.
Съдът намира жалбата за допустима, а са налице и предпоставките за допускане на касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че с нотариален акт от 19.10.1987 г. ищцата е прехвърлила срещу задължение за издръжка и гледане на дъщеря си – ответницата Н. П., по време на брака й с ответника М. П. – ? ид.ч. от недвижим имот. Двамата ответници са отчуждили придобитото с нотариален акт от 19.10.1989 г., заменяйки го за вилен имот в [населено място], [община]. На 23.06.2010 г. е вписана искова молба за разваляне на договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, а с решение на ВКС, ІІІ г.о. по гр.д.№ 7500/ 2013 г., в сила от 02.07.2014 г., договорът е развален. Пазарната цена на прехвърлената с него ? ид.ч. от недвижим имот към 1987 г. е била 10 216,66 лв, към 19.10.1989 г. е била 10 115,50 лв, а към 2014 г. – 51 640 лв. Придобитият от ответниците вилен имот в [населено място] към датата на замяната е с данъчна оценка 1 821,40 лв срещу 5 615,50 лв за заменената идеална част. При установените факти от правна страна съдът извел, че с развалянето на договора за издръжка и гледане, което става с обратна сила, страните по него са длъжни да върнат това, което са получили по него, но от ответниците връщане в натура не може да се иска, тъй като полученото те са отчуждили преди вписването на исковата молба за развалянето. Приложима е разпоредбата на чл.57 ал.2 изр.2 ЗЗД, тъй като ответниците са добросъвестни към момента на отчуждаването и те дължат на ищцата пазарната цена на вещта към момента на отчуждаването, доколкото са се възползвали от нея. В случая възползването на Н. и М. П. се изразява в придобития по замяна вилен имот в [населено място] или неговата пазарна цена към 19.10.1989 г. Тази пазарна цена не е известна, но стойността на заменената идеална част е 10 115,50 лв и това е, от което ответниците са се възползвали. Първоинстанционният съд е присъдил повече, но жалба от ответниците няма и положението на ищцата не може се влошава, но и не може да бъде уважен иска й за разликата до пълния предявен размер.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, вторият и третият поставени въпроси не са обуславящи, тъй като в акта си по същество той не е приел за невъзможно да се определи отчуждителят от какво се е възползвал, нито че липсва обективен критерий, въз основа на който да определи размера на обезщетението. Първият въпрос обаче (към кой момент следва да се определи размера на обезщетението по чл.57 ал.2 изр.2 ЗЗД при подлежаща на връщане на отпаднало основание, но отчуждена преди отпадането вещ) е обуславящ, тъй като съдът е приел изрично, че това е моментът на отчуждаването. Различно е разрешението, дадено в приложеното от жалбоподателката и постановено по реда на чл.290 ГПК решение на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 5214/ 2013 г. Поради това съдът приема, че е налице основанието по чл.280 ал.2 т.1 ГПК и обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение Софийски апелативен съд № 503 от 06.03.2017 г. по в.гр.д.№ 4574/ 2016 г.
Жалбоподателката е освободена от задължение за внасяне на държавна такса.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: