– 3 –
РЕШЕНИЕ
№ 115
гр. София 17.09.2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 09.05.2018 (девети май две хиляди и осемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
при участието на секретаря РАЙНА ПЕНКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 2150 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 34 127/15.03.2017 година, подадена от К. Д. П., срещу решение № 667/02.02.2017 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-Б състав, постановено по гр. д. № 2958/2016 година.
С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е отменил първоинстанционното решение № ІІ-66-174/08.01.2015 година на Софийски районен съд, второ гражданско отделение, 66-ти състав, постановено по гр. д. № 13 646/2014 година, като е постановил ново такова, с което е отхвърлил предявените от К. Д. П. срещу [фирма] [населено място], искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, за признаване за незаконно на уволнението й от длъжността „Директор на филиал”, в регион „Банкиране на дребно”-С. запад, в структура филиал „Г. Софийски”, извършено със заповед № 28/16.01.2014 година, на основание чл. 328, ал. 2 от КТ и за отмяната му като такова,; за възстановяване на заеманата преди уволнението работа, както и за заплащане на сумата от 1386.79 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа, вследствие на незаконното уволнение, за периода от 01.02.2014 година до 23.02.2014 година заедно със законната лихва, считано от 14.03.2014 година до окончателното изплащане, като е потвърдил първоинстанционното решение в частта му, с която искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ е отхвърлен за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 2580.00 лева и за периода от 17.01.2014 година до 31.01.2014 година.
В подадената от К. Д. П. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от нея срещу [фирма] [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, да бъдат уважени.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 66 698/19.05.2017 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 667/02.02.2017 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-Б състав, постановено по гр. д. № 2958/2016 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
К. Д. П. е била уведомена за обжалваното решение на 15.02.2017 година, като подадената от нея касационна жалба е с вх. № 99 901/24.07.2016 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
С постановеното по делото определение № 192/07.03.2018 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правния въпрос за задължението на въззивния съд да определи точния предмета на спора с оглед на всички наведени от страните твърдения и възражения, като постанови решението си след като вземе предвид и извърши самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства и въз основа на нея да приеме кои факти и обстоятелства от значение за спора са установени и кои не както и какви са правните последици от така установените факти за правоотношенията между страните.
С оглед разпоредбата на чл. 269, изр. 1 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта-в обжалваната му част, а съгласно чл. 269, изр. 2 ог ГПК по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. Установеното в чл. 269, изр. 2 от ГПК обаче не е абсолютно, което е видно от т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, като при това то се отнася до действията на въззивния съд по отношение на проверката на фактическите и доказателствените изводи на първоинстанционния съд, но не и до дължимите се във връзка с решаването на спора действия. Както е посочено в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като, без да представлява нейно повторение, я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която беше контролноотменителна и дейността й беше проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. При въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество. При въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Това решение е постановено при действието на ГПК (отм.), но не е загубило действието си и при действащия към настоящия момент ГПК. Това е видно от т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, където е посочено, че в действащия ГПК второинстанционното производство е уредено като ограничено въззивно обжалване Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. С оглед на това въззивният съд следва постанови решението си след като обсъди всички релевантни за спора твърдения и възражения на страните и след като извърши самостоятелна преценка на всички събрани доказателства. В тази връзка въззивният съд е длъжен да съобрази всички релевантни за спора доводи и възражения на въззиваемата страна, които, макар и да са приети за недоказани от първата инстанция, не са били предмет на въззивно обжалване, предвид благоприятното за страната първоинстанционно решение, като извърши самостоятелна преценка за основателността им.
С оглед на така дадения отговор на правния въпрос, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Софийски градски съд е неправилно по следните съображения:
За да уважи с решение № ІІ-66-174/08.01.2015 година на Софийски районен съд, второ гражданско отделение, 66-ти състав, постановено по гр. д. № 13 646/2014 година предявените от К. Д. П. срещу [фирма] [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ първоинстанционният съд е приел, че не е налице сключен нов договор за управление, който да послужи като основание за прекратяване на трудовото правоотношение на К. Д. П. по реда на чл. 328, ал. 2 от КТ.
Този извод на първоинстанционният съд е оспорван от [фирма] [населено място] и именно в този смисъл са били и направените от банката оплаквания в подадената срещу първоинстанционното решение въззивна жалба. Разглеждайки повдигнатия пред него спор съставът на Софийски градски съд е приел, че работодателят е изразил воля да освободи К. Д. П. по чл. 328, ал. 2 от КТ, а именно поради сключване на договор за управление. Не се спорело, че е бил сключен договор за управление с Л. Х.-първо на 02.07.2007 година, а след това с анекси към него срокът му е бил продължаван като последният е бил за времето от 30.04.2013 година до 30.04.2016 година. Такъв договор е сключен и с А. К. за същия период и той е бил нов. За да е налице прекратителното основание по чл. 328, ал. 2 от КТ било необходимо да са налице няколко предпоставки, а именно: сключен договор за управление, правото на уволнение да е упражнено в срок от девет месеца, както и работникът или служителят да е от ръководството на предприятието. Право на управителя било да подбере екипа, с който ще осъществява програмата си за управление. В този смисъл законът му предоставял възможност на избере служителите, които осъществяват ръководството на предприятието. Нормата на чл. 328, ал. 2 от КТ визирала именно ръководните длъжностни лица, което означавало, че те по длъжностна характеристика изпълняват функции, с които организират трудовата дейност на останалите работници и служители. К. Д. П. е работила при [фирма] [населено място] като директор на филиал и съгласно длъжностната й характеристика на нея са били възложени функции по организиране, ръководене и контролиране на икономическата и финансовата политика на компанията. Съгласно легалното определение на § 1, т. 3 от ДРКТ ръководството на предприятието включвало ръководителят му, неговите заместници и други лица, на който е възложено ръководството на трудовия процес включително и в поделение на предприятието, както и колективните изборни органи за управление. К. Д. П. отговаряла на тази дефиниция, поради което предпоставката, тя да е от ръководството на предприятието била налице. Тя била служител, от който пряко зависела дейността на отделно звено на ответното дружество, както и постигането на определени производствени цели, по което обстоятелство не се спорело. Трудовото правоотношение било прекратено в предвидения в закона девет месечен срок с начален момент от датата на сключване на договора за управление, като без правно значение били предходните фактически обстоятелства, дори със същото лице да е сключен повторно нов договор за управление. Срокът щял започне да тече от сключването на последния такъв.
За да било налице законосъобразно упражняване на потестативното право на уволнение, от страна на работодателя, било необходимо договорът за управление да съдържа бизнес задача с конкретни икономически показатели, които управляващият предприятието трябва да постигне, а именно: производителност, рентабилност, обем на оборота, печалби, поддържане на определен брой работни места, финансови задължения и инвестиции. Въз основа на бизнес задачата управляващият бил длъжен да разработи бизнес програма, която да изпълни през време на действие на договора. В хипотезата, когато с едно и също лице се сключва следващ договор за управление на едно и също предприятие изискването било само за съставяне на бизнес програма със задачи. Дали те са били със сходно или идентично съдържание или изцяло с ново съдържание било значение. С оглед тежестта на доказване по реда на чл. 154, ал. 1 от ГПК в тежест на работодателя било да докаже при условията на пълно и главно доказване законността на процесното уволнение, защото черпел от това благоприятни за себе си правни последици. Това включвало доказване на предпоставките на чл. 328, ал. 2 от КТ. Основният въпрос, засегнат във въззивната жалба на [фирма] [населено място] бил свързан с наличието на бизнес задача към договорите за управление, като въззивната инстанция била ограничена в проверката на първоинстанционното решение от посоченото в нея. Бизнес задачата можела да се дефинира като зададени цели и стопански резултати, които следва да бъдат постигнати. Програмата била система от средства, чрез които тя да се реализира, за да се постигне целеният резултат. Бизнес задачата можело да обхваща целия срок на сключения договор за управление, дори тя да била еднаква, сходна или идентична с предходната по предишния договор за управление, сключен с едно и също лице. Нямало пречка тя да бъде формулирана и за всяка година по отделно като бъдела конкретизирана от гледна точка на показателите производителност, рентабилност, обем на оборота, печалби, поддържане на определен брой работни места, финансови задължения и инвестиции. Нямало пречка бизнес задачата и бизнес програмата да се съдържат в отделен документ от договора за управление като трябва да е налице връзка между тях. Банката била специфичен търговец, получил своята регламентация в специален закон-ЗКИ, а за неуредените в него въпроси се препращало към общия нормативен акт-ТЗ. Съгласно чл. 10 от ЗКИ банката имала като управителни органи управителен съвет (съвет на директорите) и надзорен съвет-т.е. двустепенна система, както била определена в чл. 219, ал. 1 от ТЗ. От протокол № 1/28.02.2013 година и протокол № 1/20.02.2014 година било видно, че Надзорният съвет на банката е приел бюджета й за 2013 година и за 2014 година. С тях била поставена бизнес задача към управляващите банката-Главен изпълнителен директор и Изпълнителен директор. С първия бил продължен срокът на договора за управление, а по отношение на втория бил сключен нов договор за управление. И в двата било предвидено, че сключилите ги са длъжни да изпълняват решенията на Надзорния съвет на банката, включително и приетия годишен бюджет. От тези за 2013 година и за 2014 година било видно, че пред тях били поставени по-високи задачи в сравнение с предходната година, отнасящи се за финансовите резултати на банката и начина и средствата за постигането им. В бюджетите за 2013 година и за 2014 година имало ясно разписани показатели, които трябвало да бъдат постигнати през конкретната година, отнасящи се до специфични за банковата институция резултати-приходи, оперативни разходи, брутна оперативна печалба, нетна печалба, рисково-коригирана възвръщаемост, икономическа добавена стойност, рисково претеглени активи, брой на филиалите, както и на заетите служители на пълен работен ден. Бюджетът можел да се определи като бизнес задача за развитие на банката, поставена на изпълнителните директори, с които са сключени договори за управление. Тя била формулирана като устойчиви приходи, повишена оперативна ефективност, нормализирани нива на цената на риска за постигане на нетна печалба от 231 000 000.00 лева или увеличението й със 7.00 % в бюджет 2013 година. В този за 2014 година поставената бизнес задача била за предоставяне на резултати от дейността над средните за пазара, затвърждаване на водещата позиция на банката, предвидено е нетната печалба да достигне 248 900 000.00 лева или ръст от 47.20 % спрямо предходната година. Бюджетът също бил и средство, начин (програма) за реализирането на бизнес задачата. В него изрично били посочени определени показатели, които трябвало да бъдат достигнати във връзка с постигане на резултата от формулираната задача. Затова като се отчитала специфичната функция на банковата институция следвало да се приеме, че бюджетът, приет от Надзорния съвет има характер на бизнес задача за всяка конкретна година, като е посочен и начинът за постигане на заложените с нея финансови резултати. С оглед на този извод следвало да се приеме, че в договорите за управление на Л. Х. и А. К. се съдържала бизнес задача и програма за изпълнението й. Затова били налице всички елементи от фактическия състав на прекратителното основание на чл. 328, ал. 2 от КТ и уволнението на К. Д. П. било законно.
При постановяване на решението си въззивният съд не е разгледал, а поради това и не е отразил в мотивите към него становище по твърденията на К. Д. П., че както към момента на връчване на заповедта за прекратяване на трудовото й правоотношение-16.01.2014 година, така и към посочения в същата момент на прекратяване-17.01.2014 година, тя се е ползвала с предвидената в разпоредбата на чл. 333, ал. 5 от КТ закрила при уволнение. Съгласно посочената разпоредба бременна работничка или служителка, както и работничка и служителка в напреднал етап на лечение ин-витро, може да бъде уволнена с предизвестие само на основание чл. 328, ал. 1, т. 1, 7, 8 и 12 от КТ, както и без предизвестие на основание чл. 330, ал. 1 и ал. 2, т. 6 от КТ, като в случаите на чл. 330, ал. 2, т. 6 уволнението може да стане само чрез предварително разрешение на инспекцията по труда. В тази връзка от представените в производството доказателства, намиращи се на лист от 20 до лист 23, включително от първоинстанционното производство се установява, че към момента на прекратяването на трудовото й правоотношение П., по отношение на нея е била налице закрилата по чл. 333, ал. 5 от КТ, но съгласно чл. 313а, ал. 1 от КТ, тя е могла да се ползва от нея след като удостовери състоянието си пред работодателя с надлежен документ, издаден от компетентните здравни органи. От показанията на разпитаните по делото свидетели А. Г. Й., В. Б. П. и Е. Р. се установява, че К. Д. П. е заявявала пред тях, че е бременна, но твърдят, че не е представила документи удостоверяващи този факт. Същевременно на лист 19-ти от първоинстанционното производство е приложена молба с вх. № 0298-58-021097/02.12.2013 година, с подател К. Д. П.. В молбата се посочва, че същата се подава във връзка с направено от работодателя искане за представяне на доказателства за ползвана закрила по реда на чл. 333, ал. 5 от КТ, като се представят доказателства в тази насока. Така посочения входящ номер е генериран от автоматичната система за документооборот „Д.” на [фирма] [населено място], чрез акаунта на К. Г. К.. Последният е разпитан в качеството на свидетел, като е заявил, че тъй като П. е била с отнет достъп до системата, е изпращал нейни от своя акаунт, като е възможно това да са документите, намиращи се на лист 20-ти и лист 21-ви от първоинстанционното производство. Същевременно от заключението на изслушаната в производството съдебно компютърно-техническа експертиза с вещо лице Н. Н. Х. се установява, че документите с посочения входящ номер, фигурират в автоматичната система за документооборот „Д.” на [фирма] [населено място] със статус „чернова”, което означава, че обработването на информацията от входирания документ не е доведено до край в частта за прикачване на сканираните от хартиен носител приложения, начин на придобиване, съдържание, приоритет, кореспондент. Тези полета били задължителни за цялостното входиране на документа, като без тях документа не може да стигне до крайния получател и да бъде прочетен от него.
С оглед на горното следва да бъде прието, че К. Д. П. е предприела съответните действия по уведомяване на работодателя, че се ползва от закрилата по чл. 333, ал. 5 от КТ и че това е направено с качване на подадените от нея документи в автоматичната система за документооборот „Д.” на [фирма] [населено място]. Постъпването на документите в системата е достатъчно, за да бъде счетено, че работодателят е уведомен за ползваната от П. закрила като причините, поради които документите не са били правилно обработени и не са достигнали до крайния си получател са без значение и не могат да бъдат вменени във вина на касаторката.
След като към момента на прекратяването на трудовото й правоотношение К. Д. П. се е ползвала от закрилата по чл. 333, ал. 5 от КТ, то уволнението й е незаконно и следва да бъде отменено като такова, а исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ следва да бъдат уважени.
Същевременно от данните по делото се установява, че К. Д. П. е останала без работа вследствие на незаконното уволнение за периода от 17.01.2014 година до 23.02.2014 година, за който се дължи обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ. По делото е прието за безспорно, че последното получено от К. Д. П. за пълен отработен месец брутно трудово възнаграждение е в размер на 2053.97 лева, което представлява по 68.47 лева на ден. П. претендира обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ за период от 38 дни, при което размерът на дължимото се обезщетение е 2601.00 лева. Доколкото обаче претенцията е предявена за сумата от 2580.00 лева следва да бъде уважена до този размер, тъй като е недопустимо съдът да се произнася свръхпетитум.
С оглед на горното обжалваното решение на Софийски градски съд трябва да бъде отменено изцяло и да се постанови друго, с което предявените от К. Д. П. срещу [фирма] [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ да бъдат уважени.
С оглед на изхода на спора [фирма] [населено място] ще трябва да бъде осъдена да заплати по сметка на ВКС сумата от 293.20 лева, представляващи държавна такса за разглеждане на исковете пред всички съдебни инстанции, а на К. Д. П. сумата от 2100.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯВА изцяло решение № 667/02.02.2017 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-Б състав, постановено по гр. д. № 2958/2016 година и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА по иск, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, предявен от К. Д. П. с Е. [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], кв. Л.”, [улица], чрез адвокат Х. И. М. срещу [фирма] [населено място], за незаконно уволнението на К. Д. П. от длъжността „Директор на филиал”, в регион „Банкиране на дребно”-С. запад, в структура филиал „Г. Софийски”, извършено със заповед № 28/16.01.2014 година, на основание чл. 328, ал. 2 от КТ и като такова ОТМЕНЯ същото като на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ ВЪЗСТАНОВЯВА К. Д. П. на заеманата преди уволнението длъжност.
ОСЪЖДА [фирма] [населено място], да заплати на К. Д. П. с Е. [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], кв. Л.”, [улица], чрез адвокат Х. И. М. сумата от 2580.00 лева, представляваща обезщетение за оставането й без работа вследствие незаконното уволнение за периода от 17.01.2014 година до 23.03.2014 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 14.03.2014 година до окончателното плащане, както и сумата от 2100.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА [фирма] [населено място], да заплати по сметка на ВКС сумата от 293.20 лева, представляващи държавна такса за разглеждане на исковете пред всички съдебни инстанции.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.