О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№115
София, 28.02.2018 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 3505 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 5204 от 29.05.2017 г. на Д. Н. А. чрез пълномощника му адвокат Ц. З. против решение № 131 от 27.03.2017 г., постановено по гр.д. № 568 по описа за 2016 г. на Софийски окръжен съд, с което е отменено решение от 7.06.2016 г. по гр.д. № 274/2015 г. и вместо него е постановено друго за отхвърляне на предявения от Д. Н. А. против Ц. А. А., П. И. Н. и А. И. Г. иск с правно основание чл.108 ЗС за предаване владението върху ? ид.ч от УПИ IХ-2904 с площ 736 кв.м. в кв.81 по плана на [населено място] заедно с построената в него двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 70 кв.м. и иск по чл.75, ал.2 ЗС за прогласяване нищожността на договор за доброволна делба от 28.11.2008 г., сключен между ответниците.
Ц. А. А., П. И. Н. и А. И. Г. са подали чрез пълномощника си адвокат К. С. по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор, с който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
Д. Н. А. е основал предявените искове на твърдението, че е притежава ? ид.ч. от имота по наследство от Н. И. А. и П. Д. А.. Въззивният съд е приел за установено, че ищецът и наследодателят на ответниците И. Н. А. са братя и наследници на Н. И. А., починал 1985 г. и П. Д. А., починала 1992 г. С издадени въз основа на обстоятелствена проверка нотариални актове № 32, т.10, н. д. № 1735 от 1959 г. и № 33, т.10, н. д. № 1734 от 1959 г. общите наследодатели са се легитимирали като собственици на парцел XI-25 и парцел X.-25 в кв. 76 по плана на населеното място, а с нотариален акт № 15, т.2, н. д. № 807 от 1960 г. общите наследодатели и техните синове – на придобито по регулация празно дворно място от 2 048 кв. м. от имот пл. № 24 в кв.76, придадено към парцели XI-25, X.-25 и X.-25. С издаден въз основа на обстоятелствена проверка нотариален акт № 30, т.10, н. д. № 1736/23.10.1959 г. наследодателят на ответниците И. А. е признат за собственик на дворно място от 1780 кв.м., включващо се в парцел X.-25 целия с площ от 2830 кв.м. С договор за покупко-продажба по нотариален акт № 193/05.08.1961 г. И. А. е прехвърлил на М. и Д. С. В. собствеността на 1400/2830 ид.ч. от парцел X.-25. С протокол от 13.02.1968 г. по гр. д. № 320/1967 г. на Софийски селски народен съд е сключена съдебна спогодба между общия наследодател Н. И. А. и наследодателя на ответниците И. Н. А., по силата на която И. А. се задължава да заплати на Н. А. сумата 2000 лв. срещу участието му в построяването на къща в собствения на И. А. парцел VII-2054 от кв.78 и Н. А. и Д. А. да продължат да ползват безвъзмездно помещенията от сградата, които ползват и понастоящем, но най-късно до края на 1970 г., а Н. А. е заявил, че няма никакви претенции по отношение правото на собственост на сина си И. А. върху парцел VII и построената в него сграда. Въз основа на експертно заключение, проследяващо кадастралното заснемане и регулационно отреждане, съдът е направил извод, процесният УПИ IХ-2904 по действащия план от 1983 г. е идентичен с част от парцел X.-25 /впоследствие разделен на парцели X.-25 – северната половина и X.-25- южната половина/ по плана от 1929 г., описан в нотариален акт № 30, т.10, н. д. № 1736/23.10.1959 г. и парцел VII-2054 по плана от 1961-62 г.
Въз основа на така възприетите факти въззивният съд е направил извод, че правото на собственост върху процесния имот е придобито от наследодателя на ответниците И. Н. А. по давност /нотариален акт № 30, т.10, н. д. № 1736/23.10.1959 г./, а за придадените по регулация по плана от 1929 г. 1050 кв.м. от съседния от запад имот пл. сн. № 24, собственост на трето лице, по силата на отчуждителното действие на дворищно-регулационния план /чл.39, ал.3 от ЗПИНМ–отм./. След продажбата от 1961 г. правото на собственост е продължило да съществува върху парцел VII-2054, идентичен с процесния УПИ IX-2904 по действащия план. Със съдебната спогодба, постигната по гр. д. № 320/1967 г. на Софийски селски народен съд, която има значение на влязло в сила решение /чл.234, ал.3 ГПК/, страните взаимно са се задължили да считат, че правното положение между тях е такова, каквото го прогласява същата и да не го оспорват занапред. В настоящата хипотеза страните по цитираното дело /общият наследодател Н. А. и прекият наследодател на ответниците – И. А../ са посочили, че правото на собственост върху парцел VII-2054 по плана от 1961 г.-1962 г. и на построената в него жилищна сграда съществува в полза на И. А.. Общият наследодател не е поискал разваляне на договора за съдебна спогодба поради неизпълнението на поетите с него облигационни задължения, поради което следва да се приеме, че съдебната спогодба е породила описаните по-горе материално-правни последици, както и сила на пресъдено нещо. С оглед обстоятелството, че имотът е бил собственост на И. А., то и извършената след смъртта му доброволна делба между ответниците, като негови наследници не е нищожна на основание чл.75, ал.2 ЗН.
В касационната жалба касаторът Д. А. навежда твърдения, че направените от въззивния съд изводи, както от фактическа, така и от правна страна са изцяло в противоречие със събраните по делото доказателства, като изводите на съда относно спогодбата от 13.02.1968 г. между Н. А. и И. А., не отчитат, че същата няма действие по отношение на Д. А., който не е страна по това дело и съответно между него и брат му И. А., както и между него и баща му Н. А. няма налице уреждане на правоотношения. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК твърди, че въззивното решение е неправилно, тъй като с него е разрешен спорът по делото в противоречие с действителното правно положение между страните; съдът не е установил истината относно всички релевантни за спорното право факти по делото, а това следва от изричната разпоредба на чл.121, ал.2 от Конституцията и от принципа за установяване на истината, изрично прокламиран в чл.10 ГПК. Съществените нарушения на съдопроизводствените правила, които са направени от въззивния съд са довели до неправилност на решението, тъй като нарушенията са опорочили волята на съда при решаване на делото /чл.281, т.3, предл.2 ГПК/. Решението е неправилно и поради неговата необоснованост /чл.281, т.2, предл.3 ГПК/, изразена в явното отклонение на съда от правилата на логиката, науката и опита /ТР № 1 от 17.07.2001 г., ВКС/. Решението е необосновано и поради това, че е налице противоречие в мотивите и грешки в тълкуването на материалноправните действия на страните /ППВС № 7/27.12.1965 г./ Необосноваността на въззивното решение се отнася и до грешки по отношение на правила, които нямат юридическа природа, но са решаващи към формирането на вътрешното убеждение на съда /ТР № 1 от 17.07.2001 г., ВКС/. Направените от второинстанционния съд изводи както от фактическа, така и от правна страна, са изцяло неправилни и в противоречие със събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и с приетите съдебно-технически експертизи /пред първата и пред въззивна инстанция, които кореспондират помежду си и направените по тях експертни заключения са напълно идентични. Окръжният съд е приел, че ответниците са собственици предвид издадения в полза на прекия им наследодател констативен нотариален акт, който се ползва с обвързваща доказателствена сила, но не взима предвид, че тази доказателствена сила е оборима и всяко трето лица има право да доказва, че титулярът по нотариалния акт не е собственик. Окръжният съд не е взел предвид, че са налице и трите основания за уважаване на иска по чл.108 ЗС, поради което е приел иска за неоснователен в нарушение с установената трайна съдебна практика в този смисъл и не е съобразил и това, че иск за собственост не може да бъде решаван по справедливост и колкото и объркана да е фактическата обстановка, той трябва да бъде решен въз основа твърденията на страните и доказателствата по делото, а в случая не се доказва твърдяното от ответниците годно правно основание /най-вече от приетите по делото съдебно-технически експертизи.
Посочените доводи в преобладаващата си част са бланкетни и данните по делото и мотивите на въззивния съд не могат да бъдат съотнесени с цитираната от касатора практика на ВКС и съдебна практика.
Единствените конкретни доводи касаят въпроса: обвързан ли е Д. А. от сключената между баща му Н. А. и брат му И. А. спогодба от 13.02.1969 г.; както и въпроса: относно възможността трето лице, на което се противопоставя констативен нотариален акт да доказва, че титулярът по нотариалния акт не е собственик. Така уточнените въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. По отношение на първия въпрос съдът е формирал извод, че Д. А. е обвързан от установителното действие на съдебната спогодба не като страна по нея, а в качеството си на универсален правоприемник на Н. А., от правоприемството с когото извежда правата си в обстоятелствената част на исковата молба. Нито едно от приложените от касатора съдебни решения или практика на ВКС не дава тълкуване в различен смисъл, а и не е обосновано основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По отношение на втория въпрос въззивният съд не е отрекъл правото на ищеца, като трето лице, на което се противопоставя констативния нотариален акт, да доказва, че не титуляра по него е придобил собствеността, а от обстоятелството, че е приел, че такова доказване не е проведено, не може да се приеме, че е налице произнасяне в противоречие с практиката на ВКС по Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по т.д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС.
В обобщение не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 131 от 27.03.2017 г., постановено по гр.д. № 568 по описа за 2016 г. на Софийски окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: