Решение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 115
София, 07.11.2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести септември две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
при участието на секретаря Анета Иванова,
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 3954 /2017 г.:
Производството е по чл.290 ГПК.
С определение № 304 /07.06.2018 г. по касационна жалба на Д. Б., гражданин на Република Италия, е допуснато до касационно обжалване въззивно решение № 126 от 10.07.2017 г. по възз. гр.д. № 207 /2017 г. на Пловдивския апелативен съд. с което е потвърдено решение № 46 /07.02.2017 г. по гр.д. № 102 /2016 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с което са отхвърлени искове на жалбоподателя срещу В. Г. Л. 1) с правно основание чл.108 ЗС за предаване на владението на вилна сграда в [населено място] и 2) с правно основание чл.72,ал.1 ЗС за стойността на подобренията в размер на 46 767.15 лева (предявен като евентуален) и жалбоподателят е осъден за разноски.
Касационно обжалване е допуснато на основание чл.280,ал.1,т.2 и т.1 ГПК по материалноправния въпрос: Подаване на жалба до прокуратурата от собственика на имота срещу владелеца на същия имот смущава ли владението на последния, правейки го неспокойно и прекъсва ли придобивната давност, за който е прието, че е разрешен в противоречие с приетото в 1) решение № 262 от 13.07.2012 г. по гр.д. № 944 /2011 г. на ВКС, I г.о., постановено в производство по чл.290 ГПК, че: Спокойно е това владение, което не е установено с насилие; предявяването на извънсъдебни претенции не смущава владението, нито прекъсва придобивната давност; и в 2) решение № 376 от 12.03.2013 г. по гр.д. № 260 /2012 г. на ВКС, I г.о., постановено в производство по чл.290 ГПК, в отговор на правен въпрос че: Владението е спокойно, когато не е установено и поддържано с насилие. Според чл.116 ЗЗД, приложим съответно към института на придобивната давност съгласно чл.84 ЗС давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника, с предявяване на иск или възражение или с искане за почване на помирително производство и с предприемане на действия за принудително изпълнение. Други действия, вън от ограничително посочените, не могат да прекъснат течението на започналата придобивна давност. с оглед изложеното придобивната давност не може да се счита за прекъсната с подаване до прокуратурата на жалба от собственика на имота за връщане на имота на собствениците му. И в този случай владението остава необезпокоявано /несмущавано, непрекъснато/, тъй като не се касае за противопоставяне от собственика на имота на поведението на владелеца по отношение на имота.
Настоящият състав споделя отговора на правния въпрос по изложените в двете решения на ВКС съображения, към които следва да се добави, че разпоредбите на чл.116 ЗЗД и чл.84 ЗС са императивни. С разпоредбата на чл.116 ЗЗД законодателят изчерпателно е очертал хипотезите, в които постановява давността да бъде прекъсвана, подаване на жалба до прокуратурата не попада в нито една от тях, а разпоредбата на чл.84 ЗС препраща към правилото на чл.116 ЗЗД и относно придобивната давност.
Ответникът по касация В. Г. Л. оспорва основателността на касационната жалба.
По основателността на жалбата и на основание чл.290 и сл. ГПК:
За мотивите на въззивния съд:
Ищецът е завладял вилната сграда на 16.09.2003 г. и я е владял до месец октомври 2008 г., когато ответницата отказала да му прехвърли имота и е демонстрирала пред него, че тя е собственик, като на 3.09.2008г. . подала жалба до районна прокуратура В., за това, че Д. Б. е сменил ключалките, с което е потърсила защита на своите права като собственик пред компетентните държавни органи и Д. Б. е узнал за това през месец октомври 2008 г., когато е дал обяснения, поради което не може да се счита, че от този момент фактическата му власт е била спокойна. Следователно след месец октомври 2008 г. фактическата власт върху имота е поддържана от ищеца със смяна на ключовете и ключалките от него и без съгласие на ответницата, извършени от него след изрично демонстрирани собственически претенции на ответницата. Поради това след месец октомври 2008 г. упражняваната от ищеца фактическа власт не може да се прецени като елемент на владение, а той е бил държател на имота и негова полза не е могла да тече придобивна давност по чл.79,ал.1 ЗС, а за времето от 16.09.2003 г. до 3.09.2008 г. (през което ищецът е осъществявал владение) несъмнено не е изтекъл 10-годишен срок за придобиване на имота по давност.
По евентуалния иск за заплащане на подобрения съдът е приел, че ищецът е заплатил за подобренията – с негови средства и по негово възлагане е била изградена вилната сграда, което несъмнено е станало със знанието и противопоставянето на ответницата, поради което по отношение на построеното са налице основанията по чл.74,ал.2 ЗС. Но както вече е прието, през месец октомври 2008 г. е налице прекъсване на владението на ищеца от страна на ответницата, поради което от този момент неговото вземане за извършените до този момент подобрения е станало изискуемо и с оглед изрично заявеното възражение от ответницата с отговора на исковата молба, до датата на подаването на исковата молба в съда на 10.07.2015 г. е изтекъл давностният срок по чл.110 ЗЗД.
По правилността на въззивното решение:
С оглед дадения отговор на правния въпрос е основателен доводът, че с приетото от въззивния съд, че владението на ищеца е било смутено с подаване от ответницата на жалби до прокуратурата и че с това придобивната давност на ищеца е прекъсната, е допуснато неправилно приложение на правилото на чл.116 ЗЗД вр. чл.84 ЗС. Тъй като на този извод се основават изводите на въззивния съд по съществото на спора (за неоснователността и на двата иска), следва да се приеме, че въззивното решение е неправилно и следва да бъде отменено, без да бъдат обсъждани други доводи за неправилност.
Тъй като не се налага повтарянето и извършването на нови съдопроизводствени действия, настоящият състав следва да разгледа спора по същество.
По основателността на ревандикационния иск (с правно основание чл.108 ЗС):
Той е основан на твърдение за придобивна давност, изтекла в периода от 17.09.2003 г. до 17.09.2013 г. (уточнение в молба с вх. № от 25.02.2016 г.).
Съдът намира за обосновани изводите на въззивния съд, че след като на 16.09.2003 г. В. Л. е сключила договор за покупката на вилната сграда във формата на нотариален акт, на 17.09.2003 г. Д. Б. е установил владение върху имота, като е демонстрирал пред В. Л., пред съседите и пред всички останали лица, с които е имал контакт във връзка с вилата, че е собственик, като е възлагал и заплащал строителните работи по сградата и двора, а от негово име за вилата и двора са се грижили последователно свидетелите Ф., Б. и И., които са имали ключове за имота.
Настоящият състав намира че следва да се кредитират показанията на разпитаните от окръжния съд свидетели С. В., С. Ф., И. Б., Н. И., които свидетелстват за това и чиито показания се последователни и безпротиворечиви и няма данни да са заинтересовани от изхода на спора.
Най-убедителни са показанията на С. В., чийто съпруг е първи братовчед на ответницата В. Л., която по молба на В. Л. е действала като неин пълномощник при извършването на нотариалната сделка и заплащането на цената и при последващите действия пред администрацията във връзка с придобиването на постройката и дворното място. Свидетелката последователно, безпротиворечиво и категорично излага непосредствените си впечатления за това, че В. Л. е представила пред нея Д. Б. като близък човек, който я издържа в Италия и като действителния купувач и собственик на вилата и двора, че той е заплатил за придобиването, както и за строителните работи. Впечатленията на свидетелката са непосредствени, от срещи с двамата (В. Л. и Д. Б.) в България и Италия и косвени, от разговори с дъщерята на свидетелката, която и се е обаждала по искане на Д. Б. и от разговори с други общи познати. Свидетелката е категорична, че пред всички Д. Б. се е държал като собственик и В. Л. го е представяла като собственик.
Свидетелят И. Б. е съсед на имота и счита Д. Б. за негов собственик, тъй като той се е държал винаги като такъв от момента, в който предишния собственик (М. Д.) е продал вилата, когато си идвал на вилата със свои приятели и тъй като за собственик го считат продавачът на имота (М. Д.), тъй като Д. Б. лично му възлагал и заплащал (на свидетеля) за извършването на строителни работи и тъй като двама от строителите, за които свидетелят също е работил на вилата – свидетелите И. Т. и С. Ф., също твърдели пред свидетеля, че им плаща Д. Б.. Твърди също, че за вилата се грижели последователно С. (Ф.), той самият и след него друга жена (В.). Твърди, че хората в Ю. знаят, че вилата е на италианеца (както нарича ищеца) и че никой не познава В., всички наричат вилата „вилата на италианеца“. И този свидетел, както и свидетелят В., твърди, че ответницата В. Л. твърдяла пред него за имота, че няма нищо, че имотът е на Д. Б., който плаща всичко и че В. Л. признавала пред него, че не разполага с пари.
Свидетелят С. Ф. познава В. Л. като съгражданка, а Д. Б. чрез сина си, който тогава работел за него в Италия. Свидетелят е разбрал от сина си, че Д. Б. е купил къщата, която била на груба зидария. Чрез сина на свидетеля Д. Б. възложил на свидетеля извършването на строителни работи, които свидетелят описва и за които Д. Б. му е плащал. Свидетелят се е грижил за вилата до определен момент, след който твърди, че е предал ключовете на други хора, които са продължили да се грижат за имота. И този свидетел описва Д. Б. като собственик и твърди, че за съседите на вилата в Ю. Д. Б. е собственик на вилата.
Свидетелката Н. И. също счита Д. Б. за собственик, твърди, че го познава от времето, когато е работила в Италия, че знае от него и от съседите на имота, че той е доизградил, ремонтирал изцяло и обзавел вилата си. Твърди, че по молба на Д. Б. наглеждала и се грижила за имота в посочен от нея период от време. Твърди, че Д. Б. отсядал на вилата си при посещенията си в България, при което бил придружен и от приятели, показанията и са последователни, непосредствени и обстойни.
Изброените свидетели описват Д. Б. като човек, при когото работят българи от В. и Ю., които споменават. Свидетелите познават лично ищеца и са се срещали с него в Италия или при посещенията му в България и имат непосредствени впечатления за това, че той владее, подобрява и се счита собственик на процесната вила.
Настоящият състав намира за правилни и за обосновани изводите на въззивния съд, че показанията на доведените от В. Л. свидетели – синовете и Я. С. и Х. С. не следва да бъдат кредитирани за твърдените от тях обстоятелства, че Д. Б. не е владял, а само държал имота и че В. Л. е възлагала и плащала строителните работи по него. Настоящият състав намира, че не следва да кредитира и показанията на доведения от В. Л. свидетел И. Т. за същите обстоятелства. Настоящият състав на съда счита тези свидетели за заинтересувани от изхода на спора, първите двама в полза на тяхната майка, а тримата – във вреда на ищеца Д. Б., с който майката на първите двама е във влошени отношения, особено след воденото срещу майка им по жалба на ищеца наказателно производство, а на третия свидетел е прекратено възлагането на строителни работи след спор с Д. Б.. Съдът преценява показанията им във връзка с останалите събрани доказателства и данни по делото и намира, че в тези части показанията им противоречат на показанията на свидетелите на ищеца.
Настоящият състав намира и че показанията на синовете на ответницата за наличието на средствата, с които са заплатени строителните работи по вилата и то непосредствено след заплащането на стойността на самата вила и дворното място, противоречат на твърденията на самите свидетели за това, че в периода преди и по време на покупката на вилата и на извършването на работите, пребиваването в Италия и издръжката на тяхната майка и на тях самите, са били свързани с твърдените от свидетелите интимни отношения между майка им и ищеца, единият от тези свидетели твърди, че ответницата е започнала работа по-късно и то на бара на ищеца. Показанията на синовете на ответницата за произхода на средствата, с които е плащано, противоречат на показанията на свидетелите на ищеца, че самата ответница е признавала пред тях и пред всички, включително в присъствието на ищеца, че средствата за покупката и ремонта на къщата са заплащани от ищеца, който е действителен собственик (които съдът преценява като твърдение, че той е владелец), като настоящият състав намира за най-последователни и убедителни за това показанията на свидетеля С. В..
Поради изложеното дотук настоящият състав споделя извода на въззивния съд, че Д. Б. е установил владение върху процесния имот на 17.09.2003 г., но намира, че това владение не е смутено с подаването от В. Л. на жалба до прокуратурата през месец ноември 2008 г. и по-късно, а е останало необезпокоено (несмущавано, непрекъснато), съответно, че с подаването на жалбата до прокуратурата придобивната давност не е прекъсната и че владението е продължило до фактическото отстраняване на ищеца в края на м. декември 2014 г. – през период по-дълъг от изискуемите от разпоредбата на чл.79,ал.1 ЗС десет години, достатъчен за придобиването на вилата по давност.
И доколкото не съществуват установени в закон пречки за придобиването на имота от ищеца по давност през този период от време, то следва да се приеме, че ищецът е придобил процесния имот по давност.
Поради изложеното дотук настоящият състав не намира за основателно поддържаното пред двете инстанции от ответницата възражение, че ищецът е бил само обикновен държател на имота по смисъла на чл.68,ал.2 ЗС и намира, че не следва да обсъжда наведените едва в касационното производство твърдения, че действията на ищеца са били търпими.
Настоящият състав намира, че от изложеното дотук следва изводът, че ищецът е придобил имота на соченото от него правно основание и че ответницата държи имота без правно основание, поради което искът с правно основание чл.108 ЗС е основателен и следва да бъде уважен.
Като последица от уважаването на главния иск по чл.108 ЗС, настоящият състав на съда не следва да разглежда и да се произнася по евентуалния иск по чл.72,ал.1 ЗС.
В обобщение следва да се приеме, че касационната жалба е основателна, въззивното решение следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което искът с правно основание чл.108 ЗС да бъде уважен, а искът с правно основание чл.72,ал.1 ЗС не следва да бъде разглеждан.
К. жалбоподател иска да му бъдат присъдени разноски за трите инстанции в размер на 3 525.34 лева по представен списък на разноски, за извършването на които са представени доказателства по делото. С оглед изхода от това производство настоящият състав намира искането за основателно. Ответницата по жалбата и по исковете също претендира присъждането на разноски, но с оглед изхода от това производство няма право на разноски.
Воден от горното и на основание чл.293 ГПК съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение № 126 от 10.07.2017 г. по възз. гр.д. № 207 /2017 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 46 /07.02.2017 г. по гр.д. № 102 /2016 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с което са отхвърлени искове на Д. Б. срещу В. Г. Л. с правно основание чл.108 ЗС за предаване на владението на вилна сграда в [населено място] и с правно основание чл.72,ал.1 ЗС за заплащане на стойността на подобренията в размер на 46 767.15 лева (предявен като евентуален) и жалбоподателят е осъден за разноски.
Вместо това постановява:
На основание чл.108 от ЗС признава за установено по отношение на В. Г. Л. с ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], че Д. Б., гражданин на Република Италия, [населено място], [улица], [община], със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.2, адв. С. Ч., е собственик на основание давностно владение, изтекло в периода от 17.09.2003 г. до 17.09.2013 г., на масивна сграда – вила, застроена на площ от 55 кв.м., състояща се от вкопани изби и два жилищни етажа, находяща се в с. „Ю.“, [община], област П., построена в УПИ II (втори) – за индивидуално вилно строителство, строително петно 3 (три), от кв. 33 (тридесет и три), заснета и нанесена с № 391 (триста деветдесет и едно) по плана на [населено място], при граници на поземления имот: строително петно № 4 и [улица], и осъжда В. Г. Л. да предаде на Д. Б. владението върху сградата.
Оставя без разглеждане предявеният като евентуален иск на Д. Б. срещу В. Г. Л. с правно основание чл.72,ал.1 ЗС за заплащане на сумата 46 767.15 лева, представляваща стойността на подобренията във вилната сграда.
Осъжда В. Г. Л. да заплати на Д. Б. сумата 3 525.34 лева (три хиляди петстотин двадесет и пет лева и 34 ст.) разноски за трите съдебни инстанции.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.