О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 116
С., 19.02. 2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седми февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 3381/2017 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България чрез прокурор Бр. С. от Апелативна прокуратура – С., срещу решение № 1178 на Софийския апелативен съд, постановено на 25.05.2017г. по в.гр.д.№ 5275/2016г., в частта, с която е потвърдено решение № 6916/25.08.2016г. на Софийския градски съд, постановено по гр. д. № 8986/2015г., поправено с решение № 7192/20.09.2016г., в частта, с която Прокуратура на Република България на основание чл.2 ал.1 т.3 пр. 1 ЗОДОВ е осъдена да заплати на Н. В. Г. сумата от 7000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди и сумата от 3080 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, претърпени от незаконно обвинение в извършването на престъпление, производството по което е прекратено поради това, че деянието не представлява престъпление, ведно със законната лихва, считано от 01.07.2014г. до окончателното й изплащане.
Въззивното решение в останалата част, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която предявеният иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 7 000 лв. до пълния предявен размер от 45 000 лв. не е предмет на касационната проверка.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответната Прокуратура, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извеждат следните три правни въпроса: 1) „За задължението на съда при определяне на неимуществените вреди да извърши преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД?”; 2) „Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща чл. 4 ЗОДОВ, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице?” и 3) „Може ли при предявен иск с правно основание чл. 2, ал.1 ЗОДОВ за присъждане на имуществени вреди, които се състоят в заплащане на адвокатски хонорар, обезщетението да се намали, поради прекомерност на адвокатското възнаграждение в наказателния процес?“ По отношение на първия въпрос, като допълнително основание за допускане на касационно обжалване, се сочи хипотезата на т. 1 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че с обжалваното въззивно решение този въпрос бил разрешен в противоречие с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г. по т.д № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС. По отношение на втория правен въпрос се сочи също хипотезата на т. 1 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че този правен въпрос бил решен в противоречие с постановените по реда на чл.290 ГПК Решение № 42от 22.02.2013г. по гр.д.№ 854/2012г. на ІII ГО на ВКС, Решение № 95/ 23.04.2014г. по гр.д.№ 5805/2013г. на ІII ГО на ВКС и Решение № 310/ 02.11.2015г. по гр.д.№ 410/2015г. на ІV ГО на ВКС. Противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 255/ 02.11.2015г. по гр.д.№ 1011/2015г. на ІII ГО на ВКС, Решение № 332/ 04.01.2016г. по гр.д.№ 2807/2015г. на ІII ГО на ВКС и Решение № 81/ 27.01.2016г. по гр.д.№ 23/2005г. на ІVА ГО на ВКС, се поддържа и по третия поставен въпрос.
Ответната страна Н. В. Г. в писмен отговор по чл. 287 ГПК, подаден чрез адв. Ж. Ж., изразява становище за липса на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба по същество и за неоснователност на същата. Прави искане за присъждане на адвокатско възнаграждение за касационната инстанция на основание чл. 38, ал.2 от ЗА.
Касационната жалба срещу решението в частта, с която съдът се е произнесъл по иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, е недопустима и следва да се остави без разглеждане. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК /в редакцията преди изменението с ДВ бр. 86 от 2017 г./ не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лева по граждански дела. Предявеният иск е с цена, определена по правилата на чл.69, ал.1, т. 1 ГПК, към момента на предявяване на иска – 3080, 00лв. Достъпът до касация в частта на тази искова претенция е изключен поради предвиденото ограничение. Предвид изложеното касационната жалба в тази част следва да се остави без разглеждане, а производството в същата част да се прекрати.
Касационната жалба срещу решението в останалата обжалвана част е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол и е постъпила в срока по чл. 283 ГПК. Същата е подадена преди влизане в сила на промените в ГПК, обнародвани с ДВ бр. 86 от 27.10.2017 г., поради което и на основание § 74 от ПЗР на ЗИД на ГПК следва да бъде разгледана по досегашния ред.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, съобрази следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано; че дължимото обезщетение обхваща всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането; че в тежест на ищеца е да установи вредите и причинно-следствената връзка между тях и незаконното обвинение, но съдът не е ограничен от формалните доказателства за установяване наличието на увреждането в рамките на обичайното за подобни случаи, тъй като по време на цялото наказателно производство лицето, незаконно обвинено в извършване на престъпление, е притеснено и тревожно, накърнява се социалното му общуване, като се търпят неудобства от социален и битов характер, но същевременно ако се твърдят болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретни увреждания на здравето или други специфични такива за установяването им следва да бъде проведено пълно и главно доказване; че в настоящия случай е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – ищцата е била обвинена в извършване на престъпление по чл. 202, ал. 2, т.1, вр. с ал.1, т. 1, вр. с чл. 201, пр. 2, алт. 1 и алт. 2, вр. с чл. 26, ал.1 от НК, като производството било прекратено с постановление на наблюдаващия прокурор, поради липса на достатъчно данни за извършване на престъпление от обвиняемата. Счел е, че от събраните по делото писмени доказателства се установява по безспорен начин, че с Постановление на прокурор от 19.02.2007г. е образувано предварително производство срещу ищцата; същата е привлечена като обвиняема на 21.01.2009 г. в извършване на престъпление чл. 202, ал. 2, т.1, вр. с ал.1, т. 1, вр. с чл. 201, пр. 2, алт. 1 и алт. 2, вр. с чл. 26, ал.1 от НК, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода до десет години“ и й била наложена мярка за неотклонение „подписка” за период от четири години, като самото наказателното производство продължило 7 години, 4 месеца и 11 дни и приключило с окончателното определение на СГС от 01.07.2014г., постановено по в.н.ч.д. № 2467/2014г. на СГС, с което било отменено определение от 15.04.2014г. на СРС, което отменяло постановлението за прекратяване на наказателното производство. Съобразено е, че през целия период са извършвани изключително малко на брой процесуално-следствени действия с участието на ищцата, като само две от тях същински – разпит и повдигане на обвинение, като делото не е внасяно в съд и ищцата не е участвала в открити съдебни заседания. Въззивният съд е приел, че от ангажираните свидетелски показания се установяват претърпените от ищцата негативни емоционални изживявания, изразяващи се в страх от неоснователно осъждане, накърняване на доброто име и авторитет, неудобства, свързани с наложената мярка за неотклонение и нарушаването на приятелските й връзки, както и причинно-следствената им връзка с образуваното срещу нея наказателно производство, но не се установило ищцата да е претърпяла страдания, надвишаващи по интензитет обичайните при наличие на обвинение в извършване на престъпление. Същевременно липсвали доказателства наказателната репресия да се отразила върху трудовата и социалната й реализация, като не може да се формира категоричен извод, че именно тя е причината за дисциплинарното й уволнение. Отчитайки съдържанието на претърпените неимуществени вреди, техния интензитет и проявление във времето, продължителността на наказателното производство, наложените мерки за неотклонение, характера и тежестта на незаконното обвинение, въззивният съд приел за съответстващ на търпените болки и страдания и вида на упражнената процесуална принуда размер на обезщетението за неимуществени вреди сумата от 7000 лв.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
При изложените от него мотиви, въззивният съд, като е взел предвид правно-релевантните за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, е определил размера на присъденото обезщетение, дължимо по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ срещу Прокуратурата, в съответствие с константната съдебна практика, включително на ВКС, намерила израз и в ППВС № 4/1964 г., в ТР № 3/22.04.2005 г., както и в установената задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди.Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан (респ. – наказателното производство е прекратено) по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден, продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, дали е взета и вида на взетата мярка за неотклонение; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук, включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
В процесния случай въззивното решение е съобразено – досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС, като същото е мотивирано, поради което и следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване – по наведените от касатора правни въпроси относно критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г., в които касационният съд сочи съответно, че “отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно – следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и , че “в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г.
Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. Позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания.
Поставеният въпрос, касаещ въззивното решение в частта, съдържаща произнасяне по иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, не следва да се обсъжда. В тази част решението е изключено от касационен контрол с оглед цената на иска.
При този изход на спора ответникът в производството има право на разноски, поради което на процесуалния му представител следва да се присъди уговореното в чл. 2 от договор за правна защита и съдействие от 06.07.2015г. адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал.2 ЗА в размер на 2794,20 лв. , определен съобразно чл. 9, ал. 3, вр. с чл. 7, ал.2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба с вх. № 9971/06.06.2017г. на Прокуратурата на Република България, против решение № 1178 от 25.05.2017 г. на Софийския апелативен съд, постановено по в. гр. д. № 5275/2016 г., в обжалваната част, с която съдът се е произнесъл по иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 3080 лв.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № 3381/2017г. на Върховния касационен съд, гражданска колегия, трето отделение, в тази част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1178 от 25.05.2017 г. на Софийския апелативен съд, постановено по в. гр. д. № 5275/2016 г., в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на адв. Ж. Г. Ж. сумата от 2794,20лв. адвокатско възнаграждение.
Определението в частта, с която касационната жалба се оставя без разглеждане и се прекратява производството по делото, може да се обжалва пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на това определение.
Определението в останалата му част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: