7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 118
ГР. София, 19 февруари 2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 23.01.19 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. № 3637/18 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Г. И. и Е. К. срещу въззивното решение на Апелативен съд София /АС/ по гр.д. №5692/17 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са отхвърлени предявените от касаторите срещу „Райфайзенбанк” ЕАД и „Обединена българска банка” АД искове по чл.49,вр. с чл.45 ЗЗД и срещу ЧСИ Д. Н. – по чл.441ГПК, вр. с чл.45 ЗЗД за солидарното осъждане на ответниците да заплатят на всеки от ищците – касатори сега, по 27 328 лв., обезщетение за имуществени вреди от незаконосъобразна публична продан на техен недвижим имот – апартамент в [населено място], както и по 2682 лв., обезщетение за забава за периода 2.11.12 – 5.12.13 г. Отхвърлени са и предявените при условията на евентуалност искове срещу ответниците за разделно плащане на посочените обезщетения, както и за солидарното им осъждане да заплатят на ищците обезщетения за имуществени вреди от същата публична продан в размер на 14 172 лв., представляващи разлика между цената, получена от проданта и реалната пазарна стойност на имота към 23.04.12 г. и в размер на 6 000 лв., пазарен наем на имота за периода 2.11.12 г.– 5.12.13 г.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторите се позовават на чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК. Намират, че има вероятност въззивното решение да е недопустимо по см. на чл.280, ал.2 ГПК, поради отпаднала отговорност на поръчителите / касатори и ищци в настоящото производство/. Касаторите намират, че към момента на принудителното изпълнение, а и преди това – към издаване на заповедта за незабавно изпълнение, отговорността им като поръчители е била отпаднала на осн. чл.147, ал.1 ЗЗД. Въззивният съд не се е произнесъл по твърденията им в исковата молба за наличие на абсолютните процесуални предпоставки за допустимост на принудителното изпълнение, поради което е постановил недопустимо решение. В подкрепа на горното се позовават на ТР №4/13 г. ОСГТК на ВКС, т.4, в която е прието, че срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД е преклузивен и съдът следи служебно за изтичането му към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед по чл.417 ГПК.
Намират още, че в противоречие със задължителната практика на ВКС – цитираното ТР №4/13 г. ОСГТК, е решен от въззивният съд правният въпрос от значение за спора: Когато е сезиран с иск за обезвреда от незаконно принудително изпълнение, проведено срещу поръчител, съдът обвързан ли е служебно да проконтролира съществуването на поръчителството и в частност дали при иницииране на предварителното изпълнение е спазен срокът по чл.147, ал.1 ГПК? – осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. В противоречие с цитираната задължителна практика и практика на ВКС по чл.290 ГПК, според касаторите, е решен и правният въпрос: Какво нарушение е изобщо да не се обсъждат доводите на защитата и доказателствата за релевантни по делото факти? По въпроса за значението на израза „несеквестируемо жилище”, въззивният съд не е съобразил константната практика на ВКС, според която съдът следва да установи не само фактите по делото, но и връзката между тях – чл.153 ГПК, като прилага опитните правила и правилата на формалната логика; въззивният съд не е съобразил и указаното в практиката на ВКС, че при преценката на доказателствения материал следва да съобрази научните, логически и опитни правила, за да не се стигне до несъответствие между фактическите му изводи и събраните доказателства, което води до необоснованост на решението.
Касаторите се позовават на чл.280, ал.1,т.3 ГПК, поради празнота в закона, която следва да се запълни чрез тълкуването му, по следните правни въпроси от предмета на спора /уточнени и смислово групирани, за да се избегнат излишни повторения/: За целите на института на несеквестируемостта по чл.444, т.7 ГПК следва ли да намери приложение дефиницията на пар.5, т.30 от ДР ЗУТ или тя въвежда изключение от общоприетия смисъл на понятието „жилище” само за целите на посочения закон? Институтът на несеквестируемостта по чл.444 ГПК следва ли да се прилага като единно цяло или всяка една точка / в случая т.7/ се прилага сама за себе си – когато длъжникът притежава няколко жилищни имота по см. на пар.5, т.30 от ДР ЗУТ за определяне на понятието „несеквестируемо жилище” следва ли да се съвмести като допълнителен критерий жилището, което длъжникът смята за свой дом и в което държи вещите по чл.444, т.1-4 ГПК. По какъв начин в този случай се определя кое от жилищата на поръчителя е несеквестируемо и може ли поръчителят да посочи кое жилище счита за свой дом? Ако поръчителят е ипотекирал всички свои жилищни имоти, с изключение на един / в случая този, който е продаден от ЧСИ/, може ли да се приеме, че по този начин е обективирал волята си кой от жилищните имоти счита за свое несеквестируемо жилище и следва ли този избор да бъде зачетен от ЧСИ при предприетото принудително изпълнение върху цялото имущество на длъжника? В какъв порядък следва да се съобразят нормите на чл.444, т.7 ГПК и чл.133 ГПК, когато поръчителят разполага с няколко имота, отговарящи на определението за жилище по см. на пар.5, т.30 от ДР ЗУТ , от които всички, освен един/продаденият от ЧСИ/ попадат под забраната на чл.178 ЗУТ – да се ползват строежи или части от тях преди въвеждането им в експлоатация? За целите на института на несеквестируемостта по чл.444, т.7 ГПК, следва ли да намери приложение нормата на чл.178 ЗУТ, когато длъжникът притежава повече от един имота, отговарящи на определението по пар.5, т.30 ДР ЗУТ? За целите на института на несеквестируемостта по чл.444,т.7 ГПК следва ли да намери приложение чл.443 ГПК като се признае на длъжника правото на замяна на обекта на изпълнение и длъжен ли е ЧСИ да се съобрази с посочения от длъжника несеквестируем жилищен имот, ако той разполага с няколко жилищни имота?
Намира, че обжалване на въззивното решение следва да се допусне и на осн. чл.280, ал.1,т.2 ГПК поради противоречие с практиката на Европейския съд /СЕС/ и Конституционния съд за еднакво третиране на лицата в еднакви случаи и недопустимост на хипотезата за non liquet.
Във връзка с поставените по-горе въпроси намира, че въззивното решение е и очевидно неправилно, като несъобразено с целта на закона – чл.133, вр. с чл.138 и сл. ЗЗД, защото съдът не следва да толерира взискателя повече, отколкото това е направил законодателят и не следва да тълкува разширително отговорността на поръчителя. Излага подробни съображения по прилагането на чл.444 ГПК, чл.443 ГПК и чл.135 ЗЗД, настоявайки на правото на длъжника / особено ако изпълнението е насочено към имуществото на поръчител/ сам да избере имота, върху който да се насочи принудителното изпълнение.
По допускане на обжалването ВКС намира следното: доводите за изтекъл срок по чл.147, ал.1 ЗЗД към момента на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК срещу касаторите се навеждат за първи път с конкретни твърдения пред касационната инстанция, за което са възразили и ответниците по жалба, поради което не могат да се разгледат в производството по селектиране на касационните жалби. Освен това изтичането на шестмесечния срок по чл.147 , ал.1 ЗЗД, обуславящ отхвърляне на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – според мотивите на т.4 б от ТР №4/13 г., няма отношение към допустимостта на заведените от ищците искове за вреди от незаконно принудително изпълнение и респ. – не сочи на вероятна недопустимост на постановеното по тези искове решение на АС. Затова първото от посочените основания за допускане на обжалването – по чл.280, ал.2, изр.2 ГПК не се установява.
Не се установява и осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. По иска за обезвреда от незаконно принудително изпълнение ищецът / както при завеждане на иск в общия случай/ следва да изложи точно и ясно фактическите и правни основания, въз основа на които претендира обезщетение от ответниците, с оглед на тяхната защита, преценката за и събирането на относимите и допустими доказателства/ в този см. р. по гр.д. №3224/17 г. на четвърто г.о., р. по гр.д. №3140/15 г. на четвърто г.о. на ВКС и др./. Съдът не може да разгледа иска на непосочено в исковата молба основание – чл.6, ал.2 ГПК. В исковата молба и уточнението й ищците не са се позовали на изтичане на срока по чл.147, ал.1 ЗЗД, като предпоставка за отхвърляне на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, а на незаконосъобразни действия на ЧСИ Н. и на взискателите – банки в хода на принудителното изпълнение, образувано въз основа на издаден в полза на последните изпълнителен лист. Незаконосъобразните действия се изразяват в насочване на изпълнението към несеквестируем имот на длъжниците – продадения, при това под пазарната му стойност, сънаследствен на двамата апартамент в [населено място], а не към ипотекираните в обезпечение на кредита други жилищни имоти на ищците. Във въззивната си жалба ищците са посочили, че степента на завършеност на ипотекираните жилища е „единственият спорен съществен момент по делото” . Въззивният съд е разгледал въпроса подробно и му е дал отговор при събраните доказателства, обсъждайки твърденията и доводите на страните, в съответствие с формалната логика, опитните правила и приложимия закон. Така въззивното решение не противоречи, а напротив съответства на сочената в изложението задължителна практика и практика на ВКС по чл.290 ГПК.
Основанието чл.280, ал.1,т.2 ГПК не почива на ясно и точно поставен правен въпрос от предмета на делото, като общо основание за допускане на обжалването – ТР №1/19.02.10 г., а допълнителните предпоставки са посочени общо, декларативно и неясно, без видима връзка с предмета на спора, очертан в исковата молба и въззивната жалба. Затова обжалване на въззивното решение не може да се допусне и на това основание.
Основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК също не се установява: Разпоредбите на чл.444 ГПК и пар.5, т.30 ДР ЗУТ са разработени чрез тълкуване в съдебната практика. Така в р. по гр.д. №160/10 г. на първо г.о. на ВКС е посочено, че: Когато длъжникът притежава жилище, следва да бъде съобразена разпоредбата на чл. 444, т. 7 от ГПК и да се прецени дали то е секвестируемо или не. Когато длъжникът притежава само жилище в съсобственост с бивш съпруг, независимо от неговата големина и от възможността за обособяването му в два дяла по реда на чл. 39, ал. 2 от ЗС, неговата собствена идеална част е несеквестируема, докато той не се сдобие с друго жилище или идеална част от друго жилище.
Въззивният съд е приел за установено и безспорно, че към момента на описа и проданта на апартамента ищците са разполагали с други два жилищни имота в съсобственост, а ищецът е притежавал и трети жилищен имот. Този си извод е основал на дадената в пар.5, т.30 от ДР ЗУТ легална дефиниция на жилище, като съвкупност от помещения, покрити и/ или открити пространства, обединени функционално и пространствено в едно цяло за задоволяване на жилищни нужди. Приел е за безспорно, че притежаваните от ищците други имоти отговарят на тези изисквания и върху жилищния характер на имотите – и съотв. върху извода за секвестируемостта на продадения имот, не се отразява неиздаването на адм. акт по чл.177 -178 ЗУТ. Според въззивния съд с института на несеквестируемостта се цели да не бъде третирано антихуманно едно физическо лице, което не е изпълнило свое имуществено задължение, в инициирания от взискател изпълнителен процес / в този см. р. по гр.д. №1294/09 г. на четвърто г.о. на ВКС/. Недопустимо е разширителното тълкуване на хипотезите на чл.444, ал.1 ГПК, които са изключение от правилото на чл.133 ЗЗД, според което цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори.
Тези изводи съответстват на практиката на ВКС – така в р.по гр.д. №14/09 г. на първо г.о. , е посочено, че понятието „жилище“ има законова дефиниция в нормата на § 5, т. 30 от ДР на ЗУТ. Затова отрицателното условие да „няма собствено жилище“ по чл. 288 от ГПК (отм.) следва да се разбира в смисъл съделителят с възлагателна претенция да не притежава друг жилищен имот, който по своето предназначение да служи за задоволяване на жилищни нужди, отговаряйки на легалното определение по § 5, т. 30 от ДР на ЗУТ и на изискванията на чл. 40 ЗУТ. В същия смисъл следва да се тълкува и условието по чл.444, т.7 ГПК длъжникът да няма друго жилище, както е приел и въззивният съд. В трайната практика на ВКС, обобщена в опр. по гр.д. №1158/11 г. на четвърто г.о., е прието, че ако съобразно вещноправния му статут имотът е обект на правото на собственост, в който се включва и ползването, то съответно за него се дължи обезщетение по чл.59 ЗЗД, като вещният статут на имота и обезщетението за ползването му не зависят от това дали са приключили всички административни процедури за имота, вкл. тази по чл.178 ЗУТ. В този см. са и р. по гр.д. №1240/11 г. на трето г.о. и р. по гр.д. №718/10 г. на първо г.о. на ВКС.
Съдилищата – инстанция по същество на спора, са приели за неоснователни доводите на ищците за противоправно поведение на банките – взискатели с насочване на изпълнение към продадения имот при учредена ипотека в обезпечение на кредита върху други недв. имоти, тъй като ипотеката създава привилегия при удовлетворяване на кредитора, но не и задължение за поредност при осребряване на секвестируемото имущество на длъжника. Този извод също съответства на практиката на ВКС- р. по гр.д. №2301/14 г. на четвърто г.о., в което се сочи, че за обезпечение вземането на кредитора служи цялото длъжниково имущество (чл. 133 ЗЗД), поради което право на кредитора е да избере начина, по който да се удовлетвори от това имущество – дали с обезпеченото в негова полза имущество на длъжника или с друго налично такова. Длъжникът не разполага с възражение, че притежава и друго имущество извън разпореденото – той не разполага с възможност за избор срещу кое от притежаваните от него имущества да се насочи принудителното изпълнение. В константната практика по прилагане на чл.443 ГПК се приема, че разпоредбата на чл. 443 ГПК предоставя на съдебния изпълнител възможността за преценка дали предложените от длъжника друга вещ или начин на изпълнение в замяна на първоначално поискания от взискателя е в състояние да удовлетвори взискателя. Тази преценка не подлежи на съдебен контрол, тъй като не е сред посочените в разпоредбата на чл. 435, ал. 1 ГПК и е по целесъобразност / опр. на БАС по ч.гр.д. №303/18 г., р. на ОС Добрич по гр.д. №482/16 г. и др./.
Затова не са налице сочените основания за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК. Не се установява и очевидна неправилност на въззивното решение като много тежък порок на решението, сравним с нищожност и недопустимост, поради общото им систематично място в чл.280, ал.2 ГПК. Изводите на въззивния съд по поставените от касаторите основни правни въпроси от значение за изхода на спора съответстват на практиката на ВКС, и това изключва очевидна неправилност на решението на АС.
Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд София по гр.д. №5692/17 г. от 22.05.18 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: