Р Е Ш Е Н И Е
№ 118
София,26 юли 2016г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети май две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА
ЧЛЕНОВЕ: СЕВДАЛИН МАВРОВ
ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
при секретаря Илияна Петкова
и в присъствието на прокурор Петя Маринова
като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 435/2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по жалба на частния обвинител Н. М. С., срещу въззивно решение № 43 от 11.03.2016 г. по внохд № 373/2015 г. по описа на Апелативен съд – Варна.
В касационната жалба се изтъкват касационните основания по чл.348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. Претендира се неправилно приложение на закона във връзка с оценката на обстоятелствата, имащи значение за индивидуализацията на наказанието, което от своя страна е обусловило и неговата явна несправедливост.
В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП изразява становище, че жалбата на частния обвинител е основателна, поради което следва да бъде уважена. Счита, че апелативният съд е допуснал налагането на едно явно несправедливо наказание, което не е съответно на високата степен на обществена опасност на деянието. Наложеното в размер на предвидения минимум наказание лишаване от свобода, макар и с постановено ефективно изтърпяване, не е съответно на смекчаващите и отегчаващи обстоятелства. Твърди, че наказанието е индивидуализирано при превес на смекчаващи обстоятелства и очевидно несъответствие с установените по делото данни да наличие на отегчаващи обстоятелства. Ето защо, пледира за отмяна на въззивното решение и връщане делото за ново разглеждане.
Частният обвинител и жалбоподател Н. С. и повереникът му адв. В. Д., редовно призовани за съдебното заседание пред касационната инстанция, не се явяват.
Частните обвинители С. В. и Е. В., представлявани от особен представител- Р. С., не се явяват, редовно призовани.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното:
Първоинстанционното производство се е развило по реда на Глава двадесет и седма от НПК в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК.
С присъда № 19 от 08.07.2015 г., постановена по нохд №121/2015 г. по описа на Окръжен съд – Силистра, подсъдимият Р. В. Н. е признат за виновен в това, че на 08.08.2014г., по път ІІІ-218 км. 5 + 700/ [населено място] – [населено място], /област/, без да има необходимата правоспособност за управление на моторно превозно средство, при управление на л.а. марка „марка”, модел „модел” с ДК [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по пътищата- чл. 20, ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП, и причинил по непредпазливост смъртта на Н. С. и М. П., поради което и на основание чл. 343, ал. 3, б.”Б”, пр. 4 и 6, вр. ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал.1 от НК и чл.54, ал.1 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от шест години и шест месеца.
На основание чл.58а, ал.1 от НК, наложеното наказание е редуцирано с една трета и е определено в размер на четири години и четири месеца, като е постановено изтърпяването му при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип.
Подсъдимият е оправдан по обвинението да е нарушил разпоредбата на чл.21 от ЗДП.
С горепосочената присъдата подсъдимият Р. Н. е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.343в, ал.2 от НК.
С решение № 43 от 11.03.2016 г., постановено по внохд №373/15г., Апелативен съд- Варна е изменил горепосочената първоинстанционна присъда, като е намалил наказанието лишаване от свобода на три години, което да се изтърпи при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип.
В останалата част присъдата е потвърдена.
Касационната жалба на подсъдимия е процесуално допустима, а разгледана по същество е и основателна.
Индивидуализацията на наказанието е основен принцип при налагането му, по силата на който съдът е длъжен да го съобрази с индивидуалните особености на конкретния случай. Обстоятелствата, които следва да бъдат взети предвид, са тези, които определят конкретната тежест на извършеното престъпление и характеризират личността на дееца. Те обуславят по-голяма или по-малка степен на обществена опасност на извършеното, както и необходимостта от повече или по-малко интензивно въздействие върху извършителя с оглед постигане целите на генералната и специална превенции. Именно във връзка с преценката на въззивния съд на значимите за определяне на наказанието обстоятелствата, са и възраженията на касатора.
Първоинстанционното производство се е провело при една от хипотезите на съкратено съдебно следствие, а именно по реда на чл.371, ал.2 от НПК, поради което решаващите съдилища са индивидуализирали наказанието на подсъдимия при условията на чл.58а от НК. Правилно и двете инстанции са приели, че не са налице предпоставките на чл.55 от НК, поради което наложеното наказание е било определено при условията на чл.54 от НК и чл.58а, ал.1 от НК. Първоначално Окръжен съд-Силистра е отмерил наказаните от шест години и шест месеца лишаване от свобода/ редуцирано с една трета на четири години и шест месеца/, като е приел наличие на баланс между смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. С този извод на съда, въззивната инстанция не се е съгласила, като е приела, че анализът на отчетените по чл.54 от НК предпоставки “не е изцяло коректен”. Тук вече следва да се посочи, какво е приел въззивният съд. Отчел е за правилна преценката на първата инстанция относно по-високата степен на обществена опасност на деянието, предвид наличието на две квалифициращи обстоятелства и величината на скоростта, с която подсъдимият е управлявал МПС непосредствено преди произшествието.
На следващо място, апелативният съд е приел, че във връзка с предходните осъждания на подсъдимия Н. е необходимо да се отчете, че всички деяния са били извършени в условията на реална съвкупност, поради което, съгласно разбирането, застъпено в съдебната практика, е налице едно осъждане, както и, че деянията са извършени в значителен период преди настоящото, а именно до 2001г. Също така по две от присъдите в свидетелството за съдимост е отразена настъпила реабилитация по чл.86 от НК, а последната присъдата е влязла в сила пред 2011г., с която подсъдимият е наказан за деяния от 1996-1997г., с наложено наказание лишаване от свобода в размер на задържането по силата на изпълнявана мярка за неотклонение. Така както са направени горните констатации не става ясно какво е становище на съда, относно съдимостта на подсъдимия. От една страна липсват изводи за това какво приема съдът, касателно въпросите дали подсъдимият е осъждан, настъпила ли е реабилитация за всички осъждания и каква е оценката му на посочените по-горе данни от последната присъда, характеризиращи времето на извършване на деянията, влизането й сили, налагането на наказание в рамките на предварителното задържане. От друга страна направените констатации е било необходимо да бъдат съотнесени към проблематиката за индивидуализацията на смекчаващите и отегчаващи обстоятелства.
Също така въззивната инстанция е приела, че не отговаря на действителното положение, твърдението на първия съд за многократни санкционирания на подсъдимия по административен ред, доколкото извън проверката на 02.07.2013г., която съдът е отразил сред фактическите си констатации, по делото са налице доказателства само за още едно наказание-това от 1999г., което не може да бъде ценено като отегчаващо обстоятелство, “тъй като е част от вече отчетено във връзка със съдимостта наказателно производство по чл.78а от НК”. Следва да се отбележи, че в производствата, в които се прилага разпоредбата на чл.78а от НК, обвиняемият/подсъдимият се освобождават от наказателна отговорност с налагане на административно наказание, поради което те не могат да бъдат се считани за осъждани. Също така и тук както беше посочено в предходния абзац/независимо от правилното констатиране, че данните по делото не сочат многократно на санкциониранията по административен ред/ не става ясно каква е оценката на съда на наличното санкциониране на подс.Н.-НП № 276 от 01.08.2013г., във връзка с определяне на наказанието. Още повече, че наложеното му административно наказание с цитираното постановление е за управление на МПС без да притежава необходимата правоспособност.
Апелативния съд е констатирал, че първата инстанция е игнорирала някои смекчаващи обстоятелства, установяващи се от събраните доказателства. В случая правилно въззивният съд е приел, че смекчаващо обстоятелство се явява поведението на неустановения по делото водач на МПС, който е инициирал внезапната пътна ситуация, факти които са приети за установени още от органите на досъдебното производство и са отразени сред фактическите обстоятелства в обвинителния акт. Внимателен следва обаче да бъде подходът при преценката на второто обстоятелство, което съдът е приел за смекчаващо, а именно, че двете пострадали са били без поставени предпазните колани. Действително както е посочено във въззивното решение, заключението на автотехническата експертиза сочи, че ако пострадалите са били с поставени предпазни колани, не биха настъпили установените по тях уреждания, но вещите лица не изключват изобщо настъпването на телесни повреди, а приемат, че те биха били съответни на такива, каквито биха се получили при ПТП-то вътре в купето. До какъв краен резултат биха довели тези увреждания, макар различни по вид и тежест, може само да се предполага.
На последно място, съдът е отбелязал и едно обстоятелство, за което е посочил, че има свое собствено значение, а именно факта, че подсъдимият е останал единствен родител на децата, чиято майка е пострадалата М. П.. Наред с този факт обаче е пренебрегнат друг-пострадалата С. също е имала семейство и е майка на две деца, макар и пълнолетни.
При горните констатации, настоящата инстанция намира, че не е ясна волята на съда при отчитане на значимите за определяне на наказанието обстоятелства по чл.54 от НК –смекчаващите и отегчаващи вината обстоятелства, тези относими към степента на обществена опасност на деянието и дееца, които да обусловят намаляване размера на наложеното на подс.Р. Н. наказание от шест години и шест месеца лишаване от свобода на четири години и шест месеца. Последвалата редукция на наказанието с една трета е функция на подлежащото на индивидуализация наказание и абсолютна величина, произтичаща от закона – чл.58а, ал.1 от НК и неподлежи на преценка/изключение е при нейното невярно математическо изчисление/.
Ето защо, настоящият състав на касационната инстанция намира, че въззивното решение на АС-Варна следва да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на съда, които по ясен и несъмнен начин да изведе от доказателствената съвкупност, относимите за определяне на наказанието обстоятелства, да прецени дали същите сочат на явна несправедливост на наложеното от първата инстанция наказание на подс.Н., което да налага неговото намаляване и в какви параметри.
Водим от горното, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА решение № 43 от 11.03.2016 г. постановено по внохд № 373/15г. по описа на Апелативен съд – Варна.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на апелативната инстанция, от стадия на съдебното заседание.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: