О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1182
гр.София, 23.10.2014г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА райчева РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
любка андонова
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N4134 описа за 2014 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 10.04.2014г. по гр.д.№8369/2013г., с което ГС София е уважил частично искове с правно основание чл.200 КТ и чл.86 ЗЗД.
Жалбоподателят – [фирма], чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС.
Ответниците П. Я. У., Е. И. У., П. С. У. и Н. С. У., чрез процесуалния си представител в писмено становище поддържат, че не са налице сочените основания от жалбоподателя за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение, е осъдил „Т. М.“ ООД да заплати на П. Я. У., сумата над 30000лв. до 54000лв., на основание чл. 200 от КТ, представляваща обезщетение за неимуществени вреди изразяващи се в претърпени душевни болки и страдания, в резултат на трудова злополука, настъпила на 28.03.2009 г. с нейния син С. У. вследствие на която същият е починал на 28.03.2009 г., ведно със законната лихва, считано от 28.03.2009г. до окончателното изплащане, осъдил го е да заплати на Е. И. У. сумата над 30000лв. до 45000лв., на основание чл. 200 КТ, представляваща обезщетение за неимуществени вреди изразяващи се в претърпени душевни болки и страдания, в резултат на трудова злополука, настъпила на 28.03.2009 г. със нейния съпруг – С. У. вследствие на която същият е починал на 28.03.2009 г., ведно със законната лихва, ведно със законната лихва, считано от 28.03.2009г. до окончателното изплащане, осъдил го е да заплати на П. С. У., сумата над 30000лв. до 45000лв., на основание чл. 200 от КТ, представляваща обезщетение за неимуществени вреди изразяващи се в претърпени душевни болки и страдания, в резултат на трудова злополука, настъпила на 28.03.2009 г. с нейния баща С. У. вследствие на която същият е починал на 28.03.2009 г., ведно със законната лихва, считано от 28.03.2009г. до окончателното изплащане, осъдил го да заплати на Н. С. У., сумата над 30000лв. до 54000лв., на основание чл. 200 КТ, представляваща обезщетение за неимуществени вреди изразяващи се в претърпени душевни болки и страдания, в резултат на трудова злополука, настъпила на 28.03.2009 г. с нейния баща ведно със законната лихва, считано от 28.03.2009г. до окончателното изплащане. Със същото решение въззивния съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта му, с която са отхвърлени исковете на Е. и П. У. за сумата над 45000 лв. до предявените размери от по 91000лв. и исковете с пр.осн.чл.200, ал.1 КТ предявени от П. У. и Н. С. отхвърлени за сумата над 54000 до пълните им предявени размери от по 100000лв.
Установено е по делото, че С. У. е работил при жалбоподателя- ответникпо иска по трудов договор на длъжността „шофьор на МПС на тежкотоварен автомобил 12 и повече тона“, като на 28.03.2009 г. при изпълнение на служебните си задължения е претърпял трудова злополука, призната за такава с разпореждане № 10679/23.04.2009г. на НОИ, вследствие на която е починал.
Съдът е изложил съображения за това, че предявените искове са с правно основание чл. 200 от КТ за обезщетяване на неимуществени вреди от трудова злополука. Посочено е, че за успешното провеждане на иск с правно основание чл.200 КТ следва да бъде установено, че пострадалият към момента на увреждането (смъртта)- 28.03.2009г. се е намирал в трудово правоотношение с ответното дружество, че увреждането представлява трудова злополука, в резултат на която са настъпили вреди в случая претендирани неимуществени такива от родител, съпруга и деца на загиналия работник, както и наличие на причинна връзка между вредите и трудовата злополука. От събраните по делото доказателства съдът е приел за безспорно установено, че към момента на смъртта си работникът е бил в трудово правоотношение с ответното дружество, както и че настъпилата злополука има характер на трудова такава по смисъла на чл.55 ал.1 от КСО. Прието е, че като пряка и непосредствена причина от смъртта на работника, ищците са претърпели неимуществени вреди, което поражда задължение за работодателя да ги обезщети и съгласно чл. 52 ЗЗД съдът определя размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, съобразявайки се с конкретните обстоятелства по всеки отделен правен спор. Въззивният съд е счел, че за причинените на ищците неимуществени вреди от смъртта на техния син, съпруг и баща размерът на обезщетението, което ще ги компенсира е 90000 лв., като е приложил разпоредбата на чл.201, ал.2 КТ. Съдът е приел, че с оглед приетите по делото основно и допълнително заключение на ССЕ, причина за настъпилата трудова злополука е нарушението на предписаните в ЗДвП правила за поведение-управление на МПС при навлизане в завоя със скорост от 90 км./ч по –голяма от критичните скорости за странично изнасяне 73 км./ч. и за преобръщане 77 км.ч, които нарушения са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат т.е последния е тяхно следствие. Преценил е, че това обстоятелство дава основание да се приеме, че с поведението си пострадалият е допринесъл за настъпване на вредните последици и еналице съпричиняване в съотношение на 40 %.. Съобразно това процентно съотношение на съпричиняване съдът е приел исковете за основателни до присъдените размери.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят работодател, чрез процесуалния си представител, в писмено становище поддържа, че с решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: препращането към мотивите на първоинстанционния съд представлява ли излагане на собствени мотиви от въззивния съд и при проявена груба небрежност как следва да бъде определен приноса на пострадалия. Позовава се на ТР№1/2001г. на ВК, решение от 24.03.2010г. по гр.д.№47/2009г., І г.о. на ВКС, в което е прието, че чл.272 ГПК не освобождава съда от задължение да изложи собствени мотиви, решение от 22.04.2010г. по гр.д.01413/2009г.,ІV г.о., решение от 25.11.2011г. по гр.д.01387/2010г. ІІІ г.о. ВКС, решение от 25.01.2012г. по гр.д.№1332/2010г.,І г.о. и решение от 25.07.2013г. по гр.д.№63/2013г.,ІІІ г.о. в същия смисъл, решение от 24.07.2013г. по гр.д.№1328/2012г.,ІІІ г.о., в което е прието, че приноса при груба небражност се преценява във всеки случай конкретно, решение от 01.03.2010г. по гр.д.№3456/2008г.,ІІг.о. на ВКС, за това, че при груба небрежност се отчита приноса на пострадалия, в който смисъл са й решение от 27.02.2012г. по гр.д.№673/2011г. ІV г.о., решения от 08.02.2012г. по гр.№434/2011г.,ІІІ г.о. и решение от 11.07.2012г. по гр.д.№951/2011г.,ІV г.о. на ВКС. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПк.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпросите посочени от жалбоподателя, на сочените от него основания. Изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон – чл.236, ал.2 ГПК, аналогичен на чл.189, ал.2 ГПК /отм./, и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд. С приетите при действието на ГПК от 1952 г. /отм./ постановления на Пленума на ВС – ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г., са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка от инстанциите по същество като е посочено, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Задължителни указания във връзка с правомощията на въззивната инстанция и съдържанието на мотивите към нейното решение са дадени и с приетото по-късно Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС – т.19, с което по категоричен начин е изяснено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция и поради това въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Именно съобразявайки се с тази практика въззивният съд е изложил собствени мотиви за наличието на всички предпоставки обуславящи основателността на исковете с правно основание чл.200 КТ.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса при проявена груба небрежност как следва да бъде определен приноса на пострадалия. На същият съдът е дал отговор в съответствие с практиката на ВКС, изразена и в постановени по реда на чл.290 ГПК решения: от 27.02.2012г. по гр.д.№673/2011г., ІV г.о. на ВКС и от 29.04.2011г. по гр.д.№635/2010г. , ІІ т.о. на ВКС. В същата се приема, че съгласно задължителните за съдилищата указания, дадени с ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. Приема се, че груба небрежност при трудова злополука е налице когато пострадалият е предвиждал настъпването на неблагоприятните последици, но се е надявал, че няма да настъпят или че ще ги предотврати, както и че същата е тежко нарушаване на дължимата грижа при положение, че пострадалият е могъл да я съблюдава в конкретната обстановката, каквото един обикновен човек, поставен в същата обстановка не би могъл да го допусне. Такова поведение е правно укоримо защото пострадалият е бил длъжен да избегне злополуката, ако беше положил дължимата грижа. Именно поради факта, че пострадалият участвува в увреждането, това му поведение следва да бъде отчетено при определяне на дължимото се обезщетение, тъй като колкото повече едно лице е допринесло за настъпване на вредата, толкова по-голямо следва да е неговото участие в нейното обезщетяване. В случая съдът е постановил решението си при съобразяване с практиката на ВКС, която не е неправилна, за да се налага нейната промяна чрез допускане на касационно обжалване.
На основание чл.78, ал.2 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответниците общо сумата 7 876 лева разноски пред настоящата инстанция.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
не допуска касационно обжалване на решение от 10.04.2014г. по гр.д.№8369/2013г. на ГС София.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на П. Я. У., Е. И. У., П. С. У. и Н. С. У. общо разноски в размер на 7 876лева.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: