4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1185
гр.София, 15.11.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание
на трети ноември две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1640/ 2010 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на П. С. Б. и Ц. С. С. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Х. окръжен съд № 116/ 04.05.2010 г. по гр.д.№ 152/ 2010 г. С посоченото решение частично е отменено и частично е потвърдено решение на Х. районен съд по гр.д.№ 663/ 2009 г., като по този начин са уважени предявените от Г. С. М. против касаторите искове за солидарно заплащане на сумата 2 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди. За разликата до пълния предявен размер от 4 000 лв исковете са отхвърлени.
След постановяване на обжалваното решение на основание чл.248 от ГПК, на 30.06.2010 г., Х. окръжен съд е постановил определение, с което е осъдил касаторите да заплатя на Г. М. сумата 1 033 лв разноски по делото, а Г. М. е осъден да заплати на касаторите сумата 18 лв разноски по делото. Това определение също е обжалвано от П. Б. и Ц. С..
Г. М. не е обжалвал въззивното решение и определението на окръжния съд в частта, с която исковете му са отхвърлени и е осъден да заплати разноски. В тази част следователно съдебният акт е влязъл в сила, а в касационното производство проверката следва да се ограничи до тези части от решението, които са обжалвани от ответниците.
В изложенията на основанията за допускане на касационно обжалване на решението и определението касаторите твърдят, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса трябва ли при претенция за обезщетяване на неимуществени вреди от публикуван журналистически материал ищецът да посочи размер на обезщетението за всеки от публикуваните факти и изрази, които твърди, че го увреждат. Според тях по въпроса има противоречива практика, тъй като в обжалваното въззивно решение бил даден отрицателен отговор, а в решение на П. Апелативен съд по гр.д.№ 18/ 2008 г. – отрицателен. Повдигат и въпросът може ли не издателят на печатно издание, а главният му редактор да носи отговорност за вреди от публикуван журналистически материал. Считат, че по този въпрос практиката също е противоречива, тъй както в решение на ВКС , 5 чл. с-в по гр.д.№ 178/ 1997 г. и решение на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 267/ 1998 г. е прието, че отговаря издателят, а в обжалваното въззивно решение е осъден главният редактор. Още един въпрос според касаторите е обусловил въззивното решение – могат ли органните представители на едно юридическо лице да търпят вреди, когато в журналистически материал са публикувани факти, неблагоприятни за юридическото лице. На този въпрос касаторите твърдят, че въззивният съд дал отговор в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 4/ 1968 г. и допускаща да се обезщетяват само преките и непосредствени вреди от непозволеното увреждане. По отношение на определението по чл.248 от ГПК касаторите повдигат въпроса могат ли да се присъждат разноски, които са уговорени но неплатени, който според тях се решава противоречиво от съдилищата. Поради това претендират за допускане на касационно обжалване на решението, съответно – отмяната му.
Ответникът по касация – Г. С. М. – оспорва жалбата. Счита, че няма основания за допускане на обжалването, тъй като невлезли в сила решения не могат да обосноват извод за наличие на противоречива практика, а решенията на ВКС, на които се позовават касаторите, не разрешават поставените въпроси в смисъл, различен от този по обжалваното решение. Поради това моли обжалването да не бъде допускано. По частната жалба срещу определението за разноските не взема становище.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване – за частично основателно.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел от фактическа страна, че П. С. Б. е главен редактор, а Ц. С. С. – журналист във вестник „Х. М.”. В брой на вестника от 22.01.2009 г. била публикувана статия под заглавие „Губим 250 000 евро заради корупцията” и с подзаглавие „Два проекта на Х. замразени, председателят й М. разследван за злоупотреби по Ф.”. Счетено е за установено, че автор на тази статия е С., както и че изнесената в нея информация не е вярна, тъй като М. не е бил разследван за злоупотреби. Преценено е, че с отправянето на клеветнически твърдения е накърнено доброто име на пострадалия и че статията е оказала негативен ефект за него в личностен и професионален план. Тези неимуществени вреди са оценени на 2 000 лв и касаторите са осъдени да ги заплатят на ищеца, С. – като автор на статията, съдържаща невярната информация, а Б. – като лице, в изпълнение на чиито задължения материалът е бил публикуван.
При това положение въпросът „Могат ли органните представители на едно юридическо лице да търпят вреди, когато в журналистически материал са публикувани факти, неблагоприятни за юридическото лице”, не е обусловил въззивното решение. Касаторите са осъдени да заплатят на ищеца обезщетение за неимуществени вреди не защото са разгласили невярна информация за представлявано от него дружество или сдружение, а защото са оклеветили лично него, оповестявайки, че е разследван за злоупотреби. При това положение какъвто и да е отговорът на така формулирания материалноправен въпрос, това не би имало значение за изхода от процеса. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпрос, който не обуславя изводите на въззивния съд не може да е основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
В същото тълкувателно решение по задължителен начин е разрешен въпросът кога по даден въпрос има противоречива съдебна практика. Такава е налице само когато правният въпрос, от значение за обжалваното въззивно решение, е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на ВКС, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Невлезли в сила съдебни решения не могат да бъдат основание за допускане на обжалването. Касаторът е този, който следва да установи (като представи по делото) съответното съдебно решение и доказателства, че е влязло в сила. В случая няма данни решението, на което се позовават жалбоподателите, да е влязло в сила, поради което не се установява наличие на противоречива практика по повдигнатия от тях процесуалноправен въпрос „Трябва ли при претенция за обезщетяване на неимуществени вреди от публикуван журналистически материал ищецът да посочи размер на обезщетението за всеки от публикуваните факти и изрази, които твърди, че го увреждат”.
Основателно е обаче искането на касатора Б. по материалноправният въпрос „Може ли главният му редактор на едно печатно издание, а не неговият издател, да носи отговорност за вреди от публикуван журналистически материал”. Този въпрос не се разрешава противоречиво от съдилищата, тъй като решенията на други състави на ВКС по отменения ГПК, на които касаторите се позовават, не са постановени по същия правен въпрос. В тези решения е посочено, че издателят на едно печатно произведение носи отговорност за вредите, нанесени от публикации с невярно съдържание в това издание, но не е разглеждан въпросът за отговорността на главния редактор. Поставеният от касаторите въпрос обаче е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като по въпроса за отговорността на главния редактор за публикувана в редактираното от него издание клеветническа информация, няма формирана трайна съдебна практика, а и няма изрични правни норми, третиращи този въпрос – чл.280 ал.1 т.3 от ГПК.
Предвид тези мотиви касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне в частта, в която е осъден П. Б., тъй като неговото осъждане е извършено в качеството му на главен редактор на вестника. Обжалването следва да се допусне и в частта от въззивното решението, касаеща разноските (и за двамата касатори), тъй като определението по чл.248 от ГПК няма самостоятелно битие извън актът, който изменя. По отношение на осъждането за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди на Ц. С., която не се явява главен редактор, не е налице въпрос, който по смисъла на чл.280 от ГПК да е основание за допускане на обжалването на въззивното решение.
Поради това обжалването следва да се допусне частично, съгласно изложеното по-горе. На касаторът Б. следва да бъде дадена възможност да внесат дължимата държавна такса под страх от връщане на жалбата.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Х. окръжен съд № 116/ 04.05.2010 г. по гр.д.№ 152/ 2010 г., в частта, в която Ц. С. С. е осъдена да заплати на Г. С. М. сумата 2 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди заедно със законната лихва от 20.03.2009 г.
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Х. окръжен съд № 116/ 04.05.2010 г. по гр.д.№ 152/ 2010 г., в останалата част, включително в частта за разноските, възложени с определение от 30.06.2010 г.
На основание чл.18 ал.2 т.2 от Тарифа за държавните такси указва на жалбоподателя П. Б. в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото документ за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд в размер 40 лв (четиридесет лева). В противен случай жалбата му ще бъде върната.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: