О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1185
гр.София, 24.10.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и втори октомври две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 4161/ 2014 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на Р. Т. – *, [фирма], [населено място], за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Старозагорски окръжен съд № 120 от 26.03.2014 г. по в.гр.д.№ 1049/ 2014 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Радневски районен съд по гр.д.№ 256/ 2013 г. и по този начин касаторът е осъден да заплати на С. Й. К. 5 839,65 лв – обезщетение по чл.222 ал.3 КТ и чл.82 ал.1 от колективен трудов договор, заедно със законната лихва от 03.01.2013 г. и адвокатско възнаграждение от 1 500 лв за първата инстанция и 725 лв за въззивната, а е отхвърлен искът за заплащане на сумата 439,87 лв лихви.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът повдига процесуалноправни и материалноправни въпроси, по отношение на които релевира всички допълнителни основания по т.1-3 на ал.1 на чл.280 ГПК. Във връзка с присъденото в полза на ищцата адвокатско възнаграждение е формулиран процесуалноправен въпрос до какъв размер може да се намалява размерът на адвокатското възнаграждение, платено по трудови дела. Материалноправните въпроси са свързани с приложението на 228 КТ и чл.17 ал.1 т.3 и ал.2 НСОРЗ и се свеждат до това, дали допълнителните месечни премии за положен труд имат постоянен характер и трябва ли да се вземат предвид при определяне на базата по чл.228 КТ; трябва ли да са получени в месеца, предхождащ прекратяване на трудовото правоотношение или е достатъчно да са начислени; допустимо ли е базата за обезщетението да се преизчислява, ако възнаграждението за последния отработен месец е начислено и получено допълнително през следващ месец. За да се отговори на тези въпроси моли касационното обжалване да бъде допуснато.
Ответната по касация страна С. К. оспорва жалбата и моли касационното обжалване да не бъде допускано. Счита, че поставените от касатора въпроси не са съществени и че по тях практиката е уеднаквена от ВКС. Постановените от Старозагорския окръжен съд решения по идентични казуси с противоположен резултат според нея се дължат на непълнота на доказателствения материал.
ВКС намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Въззивният съд е установил, че ищцата е работила в ответното дружество по трудово правоотношение, което е прекратено след като е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Работодателят е изплатил обезщетение по чл.222 ал.3 КТ, като за база при определянето му е взел основното трудово възнаграждение на ищцата и допълнителното възнаграждение за прослужено време, но не и компенсациите, които съставляват допълнително трудово възнаграждение за положен труд, определено съгласно Вътрешни правила за работната заплата на работодателя. Въззивният съд посочил, че това възнаграждение има постоянен характер по смисъла на чл.17 ал.1 т.3 НСОРЗ и поради това е елемент от базата, въз основа на която следва да се изчисли обезщетението по чл.222 ал.3 КТ, съгласно чл.228 КТ. То е начислено през месеца, предхождащ уволнението, като е без значение обстоятелството кога фактически е изплатено.
При разпределяне на отговорността за разноските съдът посочил, че направеното от ответника (сега касатор) възражение за прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция е основателно. Според действителната фактическа и правна сложност на делото съдът приложил чл.78 ал.5 ГПК, като вместо доказаните разходи на ищцата от 1 450,68 лв възложил в тежест на ответника 725 лв.
При тези мотиви на въззивната инстанция поставените от касатора материалноправни въпроси обуславят обжалваното решение, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. По тях практиката е уеднаквена с решение № 257/ 20.10.2014 по гр.д.№ 7716/ 2013 г., ІV г.о. на Върховния касационен съд. В него е прието, че постоянен характер имат не само допълнителните възнаграждения, които се начисляват и изплащат ежемесечно или на по-дълги периоди, но и тези, дължимостта на които се определя не според преценката на работодателя, а според обстоятелствата. Такива са всички допълнителни възнаграждения, дължими по колективни трудови договори, уреждащи начина на определяне на възнаграждението за труд. Размерът на обезщетенията по чл. 228 КТ се определя с оглед полученото брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ възникването на основанието за обезщетение, но ако работодателят е изплатил по-късно някои допълнителни възнаграждения, дължими за съответния месец, или ако е начислил възнаграждението и бави плащането, или не е начислил възнаграждението, въпреки че го дължи, размерът на обезщетение се определя не от полученото, а от дължимото брутно трудово възнаграждение за съответния месец. Въззивният съд е разрешил в съответствие с тази практика поставените от касатора материалноправни въпроси по приложението на 228 КТ и чл.17 ал.1 т.3 и ал.2 НСОРЗ, поради което по тях не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 ГПК
Не са налице и основанията по т.2 и т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК. Действително, в представените от касатора влезли в сила решения на Старозагорски окръжен съд по гр.д.№ 1509/ 2013 г., гр.д.№ 1012/ 2014 г. и по гр.д.№ 1014/ 2014 г., на поставените материалноправни въпроси е отговорено в противоположен смисъл в сравнение с обжалваното решение (прието е в отношенията с други работници, че компенсациите, които Р. Т. – * [фирма], [населено място], начислява на основание Вътрешни правила за организацията на работната заплата, не са с постоянен характер по смисъла на чл.17 ал.1 т.3 НСОРЗ и не са елемент от базата, въз основа на която следва да се изчисли обезщетението по чл.222 ал.3 КТ, съгласно чл.228 КТ). Актовете на окръжния съд обаче са постановени преди издаването на горепосоченото решение № 257/ 20.10.2014 г., ВКС, ІV г.о. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ако съществуващата противоречива съдебна практика е уеднаквена чрез постановяване на тълкувателно решение или решение по реда на чл.291 ГПК и обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, то не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. В същото тълкувателно решение е изяснено, че ако по поставения правен въпрос законът е ясен, а практиката по прилагането му – установена и ненуждаеща се от осъвременяване или промяна, то не е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, защото такъв въпрос не би могъл да има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Що се касае до повдигнатия процесуалноправен въпрос, той не обуславя обжалваното решение. Въззивният съд не е постановил, че адвокатското възнаграждение по трудови дела не може да се намалява под трикратния размер по чл.7 ал.1 т.1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. на ВАС, а е приел, че фактическата и правната сложност на делото обуславят намаляването не до минимума, а до размер 725 лв.
По необуславящ въззивното решение въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато, а по отношение на обуславящите въпроси не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК. Поради това искането за допускане на касационно обжалване следва да бъде отклонено.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Старозагорски окръжен съд № 120 от 26.03.2014 г. по в.гр.д.№ 1049/ 2014 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: